М а р к Л и л а
Карл Шмит се ражда в градчето Плетенберг, Вестфалия, където и умира през 1985 на деветдесет и шест години. Буквално непознат в Америка, днес той е смятан в много европейски страни, особено в Германия, за един от най-значимите политически теоретици на века. Книгите му, най-важните от които са написани по времето на Ваймарската република, продължават да се издават на много езици и са предмет на интензивни научни дебати. Дори все по-обилната информация за обстоятелствата около активното сътрудничество на Шмит с нацисткия режим не намали интереса към личността му и неговите писания.
Историята на това сътрудничество е потискаща. На 1 май 1933, като професор по право в Кьолнския университет, Шмит подава молба за членство в нацистката партия. Макар да не е бил в авангарда на движението, както свидетелства членският му номер (2 098 860), решението му не е било изненадващо. През изминалото десетилетие той се е прочул вече като антилиберален теоретик на политиката и правото, и като откровен критик на Версайския договор и Ваймарската конституция. Когато в течение на 1920-те германската парламентарна демокрация се разпада под натиска на левия и десния екстремизъм, Шмит пледира за въвеждането на временно диктаторско управление на държавния глава, което според него щяло да бъде напълно законно в съответствие с извънредните права, предвидени в чл. 48 на Ваймарската конституция.
Когато през 1932 правителството решава накрая да се позове на чл. 48 и назначава райхскомисар за Прусия, в опит да осуети завземането на властта там от нацистите, Шмит защитава това решение пред Държавния конституционен съд. Той изгубва делото, но аргументите му в полза на въвеждането на временна диктатура така впечатляват нацистките водачи, че когато няколко месеца по-късно идват на власт, те го поканват да стане един от юридическите съветници на режима. Шмит приема и не след дълго вестниците започват да го наричат „кронюриста“ на Третия райх.
Подобно на редица други германски интелектуалци, като Мартин Хайдегер, Ернст Юнгер или Готфрид Бен, Шмит публично подкрепя нацистите в началната фаза на Третия райх. Но както показва Андреас Кьонен в своята подробна нова книга, посветена на „случая“ Шмит[1], той отива по-далече от тях, като става всеотдаен, официален адвокат на нацисткия режим. Под патронажа на Херман Гьоринг, той е назначен в Пруския държавен съвет, сдобива се с професура в Берлин и започва да издава едно важно юридическо списание. Нацистите явно са се надявали, че Шмит ще придаде юридическа представителност на действията на Хитлер, и не остават разочаровани. Малко след като влиза в партията, той написва няколко памфлета, отстояващи фюрерския принцип, приоритета на нацистката партия, както и расизма, с обосновката, че „всяко право е правото на един отделен народ“. След „нощта на дългите ножове“ през юни 1934, когато Хитлер избива Ернст Рьом и другите си противници (сред които е и един близък приятел на Шмит), Шмит публикува една колкото позорна, толкова и влиятелна статия, в която твърди, че акцията на Хитлер била „сама по себе си върховно правосъдие“.
Шмит достига моралния надир на своя колаборационизъм през октомври 1936, когато говори на конференция под мотото „Германската юриспруденция и борбата срещу еврейския дух“. Той призовава за прочистване на библиотеките от еврейски книги и подканя колегите си да не цитират еврейски автори, или пък, ако това е невъзможно, да ги посочват изрично като евреи. „Един еврейски автор няма никакъв авторитет в нашите очи“. След като предупреждава колегите си, че известната „логическа острота“ на евреите е „просто оръжие, насочено срещу нас“, той завършва изказването си, като цитира думите на Хитлер: „Като изтиквам евреите, аз се боря за делото на нашия Господ“.
В действителност докладът на Шмит представлява опит да парира собствените си врагове в правителствените кръгове, по време когато по-радикалните и самоотвержени нацисти започват чистка на подозираните в идеологическа мекушавост. Подобно на Хайдегер през същия период, Шмит забелязва, че лекциите му са шпионирани от SS; той бива и публично критикуван от съперничещи нацистки юристи. Между 1939 и 1941 Шмит предприема последен, отчайващ опит да възстанови влиянието си, като развива теория за онова, което нарича Grossraum, тоест за географската сфера на влияние[2]. Въпреки че се позовава на доктрината Монро като прецедент и твърди, че теорията му щяла да запази мира в епохата на масовата демокрация и механизираната война, това е прозрачен напън да се оправдаят империалистическите амбиции на Хитлер в полза на Третия райх. (По-късно Шмит уверява, че целта му била да промени и пренасочи тези амбиции). Само че той не успява да спаси репутацията си пред режима и с прерастването на войната в тотална война, бива почти напълно забравен. Той изгубва повечето си официални длъжности, но продължава да преподава в разсипания от бомбардировки Берлин до самия край на войната.
Репутацията на Шмит като „кронюриста“ на Хитлер го поставя в челото на списъка със заподозрени, изготвен от съюзническите сили, които окупират Берлин. Той е арестуван от руснаците, освободен, арестуван отново от американците, интерниран за осемнайсет месеца в един лагер, след което го изпращат за разпит в Нюрнберг. На разпитващия го руснак той арогантно заявява: „Аз изпих нацисткия бацил, но не се заразих“. С език, напомнящ за самооправданията на Хайдегер, Шмит се опитва да убеди разпитващия го американски офицер в Нюрнберг, че той чувствал, че превъзхожда Хитлер, и че се бил опитал да наложи собствената си интерпретация на националсоциализма. Що се отнася до Холокоста, той припомня на разпитващия го, че „християнството също доведе до избиването на милиони хора“. В крайна сметка той е освободен и върнат обратно в родния му град, с доживотна забрана да преподава.
До последния си ден Шмит демонстративно отказва да се разкае за своя колаборационизъм. През годините непосредствено след войната той употребява много енергия в изписването на тетрадка след тетрадка със самооправдателни записки, подборка от които бе публикувана преди няколко години в Германия под заглавие Глосариум – едно луксозно издание с позлатен книжен маркер и с щампован върху корицата подпис на Шмит[3]. Книгата предизвика сензация, като със своя брутален език шокира дори апологетите на Шмит. „Евреите си остават евреи“, пише Шмит, „докато комунистите могат да се подобрят и променят… Истинският враг е асимилираният евреин“; „По-добре враждата на Хитлер, отколкото приятелството на тези завръщащи се емигранти и хуманитаристи“; „Кое беше всъщност по-непристойно: да се присъединиш към Хитлер през 1933, или да го заплюеш през 1945?“. Той написва дори едно кратко антисемитско стихотворение, което в свободен превод гласи:
Те говорят за елити,
Ала виждат фактите със зор:
има само изра-елити
в планетния голям простор.
След войната Шмит носи съдбата си недостойно, като излива душевната си чернилка в своите сълзливи, изпълнени със самосъжаление записки. Но далеч от това да бъде забравен, с минаването на времето той става все по-влиятелен. Той култивира мита, че се бил оттеглил в „сигурността на мълчанието“, но в действителност е неуморен пропагандист на собствената си персона, който през ранните години на Федералната република засипва с ласкателни писма и автографирани книги всички, за които смята, че биха му отговорили. Едно десетилетие след интернирането му от съюзниците, къщата на Шмит в Плетенберг се превръща в място за поклонение на всички онези, които желаят да обсъждат политиката с бившия „кронюрист“.
Шмит беше несъмнено една силна личност, но едва преоткриването на книгите му доведе постепенно до изграждането на сегашната му репутация в Европа. Раймон Арон, чиито либерални убеждения бяха непоклатими, се срещна със Шмит и влезе в кореспонденция с него, а в своите Mémoires го окачествява като голям социален философ в традицията на Макс Вебер. Александър Кожèв, руският философ, който през 1930-те изнася в Париж цикъл от лекции за Хегел, посещавани от водещи френски интелектуалци, също отива до Плетенберг през 60-те, след което обяснява на един свой познат, че „Шмит е единственият човек в Германия, с когото си заслужава да се разговаря“. Якоб Таубес, влиятелен и доста мистериозен професор по еврейска теология в Ню Йорк, Ерусалим, Париж и Берлин, уверява, че антисемитът Шмит, заедно с Хайдегер, е сред най-важните мислители на нашето време. Застъпничеството на Таубес се оказва от решаващо значение за запознаване на германските студенти с работите на Шмит по времето на най-голямата популярност на политическия радикализъм през 70-те; по този начин той насърчава едно от най-странните явления в скорошната европейска интелектуална история – левичарския шмитизъм[4].
През десетилетието след смъртта му, Шмит стана най-интензивно дискутираният мислител в Германия. Почти не минава месец без книга за него или ново издание на писанията му. Голям е и интересът към живота му. Твърде посредствената биография от Паул Ноак се оказа достатъчно популярна, за да наложи и издание с меки корици[5]; освен това се издава т.н. Schmittiana, редовна публикация, в която се обнародват новооткрити писма на Шмит, спомени, библиография и направо клюки. Тъй като днес политическото минало на Шмит е добре известно, този интензивен интерес към него – който, ако съдим по броя на новите преводи и изследвания на английски, расте – заслужава по-обстойно внимание.
Обхватът на политическите работи на Карл Шмит е огромен и много от най-важните му произведения предстои тепърва да бъдат преведени. Те включват есета и книги по история на идеите, геополитика, формите на управление, отношенията между църква и държава, международните отношения, както и един импозантен трактат – Конституционно право (1928), който има вече осем издания в Германия и все още се води за класически труд по темата.
И все пак най-доброто въведение в мисловния свят на Шмит си остава неговата работа Концепцията за политическото, едно недълго есе, което навремето Ернст Юнгер нарича „безшумно избухваща мина“. То излиза за пръв път като статия в едно списание през 1927, след което бива разширено и преработено няколко пъти от автора, и наскоро бе преиздадено на английски. В него Шмит поставя въпроса, с който трябва да започва всяка теория на политиката – какво означава политика?, но го формулира по нов начин като: какво означава „политическото“ (das Politische)? Под „политическото“ той не разбира начин на живот или някакви институции, а критерий за взимането на определен вид решение. За морала този критерий се свежда до разграничението между добро и зло, за естетиката – до разграничението между красиво и грозно. Какъв е подходящият критерий за политиката? Шмит отговаря по характерния си пророчески начин: „Специфичното политическо разграничение, до което могат да бъдат сведени всички политически действия и мотиви, е разграничението между приятел и враг“.
В трудовете на Шмит почти не се среща и дума за природата на приятелството, една централна тема в класическата политическа философия. Човек остава с впечатление, че приятелството се поражда само на базата на споделената вражда. Врагът, който Шмит има предвид, е публичен, а не личен враг; според него един колектив е политическо тяло само доколкото има врагове. Аз, като германец, може да смятам Франция или Русия за мои врагове, но аз не изпитвам никакви лоши чувства към отделния французин или руснак, а неговите лични морални и естетически виждания са ми абсолютно безразлични. Враждебността е точно дефинирано отношение, което възниква, когато, и само когато, аз приема, че определени личности или групи са „екзистенциално нещо различно и чуждо“ и че представляват „другия, чужденеца“. Шмит не използва понятието „екзистенциално“ случайно; той е убеден, че да определиш враговете си е първата стъпка към това да определиш собствената си същност. „Кажи ми кой е твоят враг и аз ще ти кажа кой си“, пише той в своя Глосариум; и отново, още по-икономично: „Distinguo ergo sum“.
Ако актът на разграничаване от собствените врагове е същността на политиката, тогава политиката предполага надвисналата заплаха от конфликт и в крайна сметка – възможността от война. Томас Хобс е първият, който прозира, че враждата е естествен продукт на човешките отношения, и в своя трактат Левиатан разработва проект за политически ред, способен да контролира избухването на враждебни действия. Така че политическите мислители след Хобс свързват войната с разпада на устойчивата политика и я третират като изключение, а не като правило.
Шмит, обратно, смята, че такива изключения разкриват потенциалния политически характер на абсолютно всичко, тъй като всичко – морал, религия, икономика, изкуство – може в екстремен случай да се превърне в политически въпрос, конфронтация с врага, и да прерасне в източник на конфликт. Дори и най-либералната нация ще изкове мечове от своите демократически плугове, ако усети истинска заплаха за оцеляването си. Враждата просто е съществен елемент от човешкия живот: „Целият живот на човека е борба“, пише Шмит, „и всяко човешко същество символично е боец“. Един свят без война би бил свят без политика; свят без политика би бил свят без вражда; а свят без вражда би бил свят без човешки същества.
Тук е важно да се разбере, че Шмит не стига до този извод по дедукция, след като е проследил кървавата диря на политическата история. Той прави едно антропологическо допускане за човешката природа, предназначено, според него, да разкрие истинските уроци на историята. Шмит смята, че ако приемем това допускане, тогава би трябвало да заключим, че всяка човешка групировка се нуждае от суверен, чиято работа е да реши какво да се прави в краен случай или при изключителни обстоятелства, и преди всичко – дали да се влезе във война с един или друг враг. Суверенното решение на държавата е именно това: решение, което не почива на универсален принцип и не признава естествени граници. (За Шмит практиката на римляните да назначават временен диктатор, който произволно да намери изход от безизходицата, създала се между съперничещи си социални сили, е най-чистият класически израз на нуждата от суверенно решение).
Тази доктрина на Шмит получава името „децизионизъм“. Нейната мишена е модерният либерализъм, който възприема държавата като неутрална институция, подчинена на закона, която се стреми към намиране на компромиси и разрешаване на различията между индивиди или групи. Според Шмит либералният идеал за един морално универсален и мирен световен ред е възникнал в категорична опозиция на естествената вражда между човешките групи и на произволното взимане на решения от суверена. Тъй като той не се базира на онова, което Шмит смята за фундаменталните съставки на политическото, той твърди, че не съществува „никаква либерална политика, а само либерална критика на политическото“.
Това твърдение предизвиква едно концептуално затруднение, което Шмит така и никога не успява да разреши. На моменти той говори така, сякаш либерализмът е успял да преодолее вродената враждебност между хората и че за това трябва да се съжалява. Той често се оплаква, че нашата е „епоха на неутрализация и деполитизация“ и че здравословните напрежения на политическия живот са отстъпили място на лично потребление, публични забавления и „безкрайни дискусии“ – все неща, които той идентифицира с либерализма. И все пак Шмит уверява също, че либерализмът има политически характер, но несполучлив. Слабостите на либералните правителства – техният обременителен легален формализъм, тяхната лицемерна „неутралност“, тяхното колебание между военен пацифизъм и морално кръстоносничество – са резултат от усилията им да избегнат естествената вражда, която дефинира собственото им политическо съществуване. Тъй или иначе, заключава Шмит, либерализмът си остава достоен за презрение.
Обемистата предвоенна продукция на Шмит, посветена на политиката и правото, и върху която именно почива днешната му слава, представлява теоретична разработка на принципите на политическата вражда и суверенния деционизъм, формулирани в Концепцията за политическото. В Легалност и легитимност (1932) той поддържа, че хаосът на ваймарската политика се е породил от нежеланието на либералите да се изправят срещу враговете си отляво и отдясно. Той критикува Ваймарската конституция за това, че позволява парламентарен плурализъм и законови процедури, които насърчават безкрайни дебати, но без да предвиди начин за обезпечаване на единството и легитимността на режима. А в Пазителят на конституцията (1931) той твърди, че никой индивид или институция през ваймарската епоха не е носил отговорност за защитата на конституцията – и следователно на нацията – от вътрешните й врагове сред радикалната десница и левица. Трябва да се каже, че това мнение е било споделяно от много германски юристи по онова време.
Върховният проблем на либерализма, според Шмит, е, че той се страхува от решенията повече, отколкото от враговете си; само че суверенните решения са неизбежни в политиката, дори в една политика, основаваща се на демократични принципи. Тръгвайки от предпоставката за войнствената човешка природа, Шмит се опитва след това да предостави исторически аргументи за перманентната политическа необходимост от произволното й контролиране. Книгата му Диктатурата (1921), история на тази институция от римско време чак до съветската „диктатура на пролетариата“, се стреми много деликатно да възстанови концептуалната легитимност на диктатурата с аргумента, че отказът да се приеме необходимостта от умерена, временна диктатура е довел до пораждането на абсолютни такива. Тази работа е последвана от Духовно-историческото състояние на днешния парламентаризъм (1923), един много влиятелен анализ, в който Шмит твърди, че съвременните диктатури, които изразяват непосредствено волята на един сплотен народ, са по-съвместими с демократичното управление, отколкото либералният парламентаризъм, който управлява непряко чрез процедури и елити. Дори неговият класически трактат Конституционната доктрина (1928) се крепи на твърдението, че конституциите не са „абсолютни“, че просто дават конкретна форма на спецификата на един Volk (народ) – понятие, което остава смущаващо мъгляво в писанията на Шмит, – и че следователно зависят от едно „предишно политическо решение“, гарантиращо на този народ „съществуване, цялостност и сигурност“.
Следвоенните работи на Шмит, макар и не така полемични като по-ранните, са във всеки случай по-амбициозни. В Номосът на Земята (1950) той скицира една митична история на международните отношения, центрирана около връзката на човешката вражда със завоеванията по суша, море и въздух. В растящата географска способност на съвременния човек да се движи и да упражнява влияние по целия глобус Шмит съзира причината за едновременното разпадане на суверенитета и разрастването на враждебността. Той е на мнение, че резултатът от тези тенденции през нашия век ще бъдат тотални войни, водени от държавите срещу абсолютни врагове, като се използват всички ресурси и под знамето на универсални, но неприложими морални принципи. В своята Теория на партизанина (1963) Шмит задълбочава спекулациите си, като пише, че възраждането на партизанските войни и тероризма е свързано със същия исторически процес, при който войните между нациите отстъпват място на граждански и на национално-освободителни войни, водени от наднационални партизански мрежи. Макар явно да предпочита старата система на сфери на влияние, под контрола на враждуващи суверени, които водят ограничени национални войни, Шмит не проявява никаква носталгия. Тонът на късните му работи е хладен и аналитичен.
Влиянието на Шмит се дължи до голяма степен на неговия прям, стегнат стил, необременен от спецификата на германската Wissenschaft (наука). В сравнение с бароковите трудове на неговите (и нашите) академични съвременници, сравнително късите книги на Шмит притежават рядка поетична аура. Фактът, че той продължава да бъде широко четен днес, въпреки всичко, което се знае за неговия нацизъм и антисемитизъм, и че толкова много хора в Германия продължават да откриват в него напътствие и дори вдъхновение, е може би свидетелство за неговата литературна дарба.
Има обаче и по-непосредствени причини, обясняващи защо политическите трудове на Шмит продължават да се изучават днес. Една от тях е, че неговите политически теми – суверенитет, национално единство, опасността от пренебрегване на враждата между нациите, конституционна стабилност, война – отново фигурират в дневния ред на европейската политика. Друга причина е свързана с обстоятелството, че той е един от малкото политически теоретици, занимаващи се с най-острите въпроси, пред които Германия се оказа изправена през 20 век, и единственият голям сред тях, останал активен и след войната. Федералната република даде редица важни политически историци, но политическата философия беше доминирана от марксизма и Франкфуртската школа, която съвсем доскоро се отнасяше пренебрежително към традиционни политически въпроси като суверенитет, конституционализъм, национално самоутвърждаване. В този вакуум сега, както отляво, така и отдясно, се чуват аргументи, че Шмит е мислителят, от когото можем да научим най-много за проблемите на „политическото“.
Консервативната теза за изучаване на Шмит е най-популярната в научната литература и консервативния германски печат, като оказа влияние дори върху уважавани историци от калибъра на Райнхарт Козелек и юристи като Ернст-Волфганг Бьокенфьорде. Тази теза се представя публично като реалистичен коректив на либерализма, а не като негова алтернатива. Тя се опира на убеждението на Шмит, че базисните идеи на либерализма – индивидуализъм, човешки права, върховенство на закона – са фикции и че истинските основи на националния политически живот – единство, лидерство, авторитет, произволни решения – са нелиберални. Либералните фикции може да са благородни и дори необходими за ръководенето на ежедневната работа на модерното правителство, но държавниците и политическите теоретици трябва да бъдат фиксирани върху реалните сили, които движат политиката. Когато те се концентрират изцяло върху либерализма и пренебрегват истинските основи на политическия ред, резултатите са катастрофални, особено във външната политика. След преживяните две световни войни западните либерали смятат войната за „немислима“. Според консервативните последователи на Шмит това означава просто, че за войната не се мисли, а не че тя е станала по-рядка или по-малко жестока. Всички либерални правителства – включително и германското – трябва да бъдат готови да подпомогнат приятелите си и да навредят на враговете си.
Левичарският казус за ползата от изучаването на Шмит е несъмнено парадоксален, но същевременно по-интересен и радикален от консервативния. В интервютата със Шмит, публикувани от маоиста Йоахим Шикел, или в последните книги на френската авторка Шантал Муф е налице явна готовност да се заяви открито опозиция на либерализма в дух по-близък до този на Шмит[6]. Авторите левичари също тръгват от предпоставката, че либералните идеи са фикции, след което правят следващата стъпка и твърдят, че тези идеи са и идеологическите оръжия на една управляваща класа, чието произволно решение ги е насадило в общественото съзнание. Либералната „неутралност“ (винаги в иронични кавички) обслужва фактически интересите на конкретни класи и предоставя структура за господстващите сили, подпомагани от институции, като училища и печат, и от репресивни идеи, като толерантността, действащи под маската на свободата. По мнението на някои европейски левичари Шмит е бил радикален (макар и десен) демократ, чийто брутален реализъм може да ни помогне днес да преоткрием „политическото“ и да възстановим известно усещане за легитимност посредством обществената воля. В светлината на левичарската идеология неговата критика на парламентаризма и на принципа на неутралността може да се разглежда като демаскиране на господстващите сили в либералните общества; а невъзмутимата му защита на разграничението приятел – враг ни напомняла, че политиката е преди всичко борба[7].
През 70-те преходът от Херберт Маркузе към Карл Шмит, отчасти през идеите на Мишел Фуко за властта и господството, се оказа удивително лесен за един малък, но важен сегмент от левичарското мнение в Германия, Франция и Италия. Това не беше елементарно проявление на старата истина, че les extrèmes se touchent. Антилиберализмът на Шмит се оказа добре дошъл заместител на марксистките икономически и исторически теории, които междувременно се бяха дискредитирали. Това, че в късните писания на Шмит се коментира също краят на колониализма, усилването на партизанските действия и рисковете от икономическата глобализация, го направи още по-интересен за свободомислещите елементи сред европейската левица. Нищо чудно тогава, че млади революционери, които бяха събирали захарна тръстика в Куба, взимаха влака за Плетенберг и се оказваха в едно и също купе със своите консервативни противници.
В такъв случай, ако съдим по най-новите публикации за мисълта на Шмит, той е бил (в зависимост от ориентацията на съответния автор) или класически теоретик на политиката, който е изучавал основанията на политическия живот без никакви либерални морални илюзии, или пък – радикален критик на лицемерието и идеологията на либерализма. Само че подобни мнения за неговото интелектуално наследство не отразяват вярно истинските амбиции на Шмит, които са много по-дълбоки от амбицията да бъде просто коментатор на съвременната политика. Налице е подчертана липса на сериозност сред онези, които изучават и пропагандират днес Шмит, от каквито и партизански съображения да се ръководят, както и нежелание да се сондира по-надълбоко неговата морална вселена. Защото, дори ако се абстрахираме от начина, по който той прилага доктрините си към политическите условия на своето време, ние все още не разбираме какво всъщност представлява основата на тези доктрини. Защо Шмит е убеден, че човешката вражда е така фундаментална в екзистенциално отношение? Защо смята така категорично, че политическият ред почива изцяло върху произволното решение на един невинаги явен суверен? Защо либералното общество е така презряно в неговите очи? Самият Шмит настоява, че се стреми да сведе политическите явления до базисните им принципи. Най-уместно при това положение е да се опитаме да проникнем до собствените му дълбочинни презумпции и мотиви.
Първият критик, който се заема да вникне в света на Шмит, е Лео Щраус, германско-еврейският политически философ, който по-късно направи забележителна кариера в Чикагския университет. През 1932 съвсем младият тогава Щраус публикува рецензия на Концепцията за политическото, която Шмит смята за най-проницателния текст, написан за неговото есе[8]. Навремето Щраус споделя много от вижданията на Шмит за издънките на модерния либерализъм, но забелязва и противоречията в авторовата теза. Хобс изхожда от природната войнственост на човека, но целта му е да развие идеи за ограничаването й. Шмит, от своя страна, привежда доводи против усилията на либерализма да обуздае човешката вражда, която той смята за естествена и необходима, и която, както изглежда, той иска дори да интензифицира. Щраус разбира, че Шмит не просто поучава утопичните либерали относно неизбежната „логика на политическото“; в действителност той е почитател на „животинската мощ“, който проповядва политически антагонизъм и децизионизъм. По думите на Щраус, полемиката на Шмит цели „да разчисти полето за решителната битка“ между либералната вяра и „противоположния дух и вяра, която, както изглежда, все още няма име“.
Щраус хвърля съмнение върху старателно скроения имидж на Шмит като политически реалист, но не спекулира повече върху съдържанието на тази безименна вяра. С тази задача сега се е заел Хайнрих Майер, един усърден германски учен, който през 1988 написа една много задълбочена книга, в която твърди, че Шмит приел критичните бележки на Щраус и в тяхната светлина значително променил по-късните издания на Концепцията за политическото. Детективската работа на Майер, която излезе в английски превод под заглавие Carl Schmitt and Leo Strauss: The Hidden Dialog (1995), се застъпва за разглеждането на Шмит преимуществено като „политически теолог“, чиито амбиции са били осветлени от „политическия философ“ Щраус.
Макар че през 1922 Шмит публикува наистина една кратка работа, озаглавена Политическа теология, много специалисти смятаха тезата на Майер за пресилена и екстравагантна – аз самият споделях това мнение. Но когато през 1991 излезе Шмитовият Глосариум и немскоезичните читатели установиха, че почти всяка страница съдържа чудати теологически размишления, книгата на Майер намери неочаквано потвърждение. Оттогава голяма част от изследователите на Шмит се концентрират върху теологическите аспекти на мисълта му. Някои от тях, като например онези, представени в редактирания от Бернд Вакер том[9], свързват съвсем смислено Шмит с общата криза, обхванала германската теология и политическа мисъл в началото на 20 век, и по-конкретно с протестантски и католически мислители като Карл Барт, Фридрих Гогартен и Ерик Петерсон. Само че повечето от тях, като Гюнтер Мойтер в своята излишно раздута и нефокусирана книга[10] върху Шмитовата „фундаменталистка критика на века“, просто замъгляват нещата.
Далеч над всичко останало в бранша се откроява обаче новото изследване на Хайнрих Майер Урокът на Карл Шмит (1994), което покрива всичко, написано от Шмит, включително и неговия Глосариум. То разкрива Майер като един теологически „музикален“ читател на Шмит (Валтер Бенямин е другият), който долавя дълбоките религиозни акорди, звучащи под повърхността на неговата изкусителна проза. Трудът на Майер принуди всички да хвърлят нов поглед върху предпоставките, които се смяташе, че са залегнали в по-известните писания на Шмит, и да ревизират други, които бяха пренебрегнати.
Едно от полузабравените, но експлицитно теологически произведения на Шмит е ранната му работа Римският католицизъм и политическата форма (1923), която излезе наскоро в нов превод на английски. Тази му работа е важна, защото показва, че под повърхностния реализъм на Шмит се крият някои много трайни представи за идеалния политически ред и как навремето Католическата църква го е олицетворявала почти съвършено. Голямото политическо достойнство на Църквата, пише той, е, че винаги се е смятала за complexio oppositorum, комплекс от доктринални и социални противоположности, приведени в хармонично единство. Църквата поставя нуждата от единство над всичко друго, тъй като трябва да управлява авторитарно обществото и да го представлява пред Бог. Доразвивайки идеите на Макс Вебер, комуто дължи много, Шмит подчертава, че авторитетът на Църквата се легитимира символично през ритуала, а не легалистично, през неутрални закони; Църквата представлява цялата общност на вярващите, а не отделни индивиди. Според Шмит разбирането на Църквата за добрия политически ред се оказва под натиск през модерната епоха, застрашено от идеята за политическия индивидуализъм и от една капиталистическа икономика, която подчинява социалните цели на пресметливи средства. Той не си прави никакви илюзии относно възможността Църквата да си възвърне политическия авторитет в модерна Европа, но има много прецизна (макар и въображаема) представа за обединения християнски свят, който сме изгубили, и това си остава аршинът, с който мери всички последвали политически развития.
Казаното не означава, че Шмит е католически мислител в традиционния смисъл на думата. Макар и роден в консервативно католическо семейство, неговите теологически спекулации са изцяло собствено производство, коктейл от модерен екзистенциализъм и предмодерни ереси, потъпкани от Църквата преди векове. Богът на Шмит не е Богът на Тома Аквински, управляващ един рационално подреден естествен свят, в който всяко човешко същество намира своето място, а един скрит, взимащ произволни решения Бог – суверен, който е открил веднъж и завинаги божествените истини и чийто авторитет е единствената основа за тези истини. Главната истина, която Той ни е открил, е, че всичко е въпрос на божествена политика. В своето колкото кратко, толкова и силно есе Политическа теология (1922) Шмит пише: „Политическото е тотално, което означава, че всяко решение по въпроса дали нещо е неполитическо е винаги политическо решение… Това е валидно и по въпроса дали определена теология е политическа или неполитическа“.
Както обяснява Хайнрих Майер, равнопоставянето на политика и теология представлява за Шмит Божия истина, недостъпна за рационалния подход на светската философия, която не е в състояние да проникне в мистерията на Откровението. В определен момент човек трябва просто да реши – както по отношение на политиката, така и на вярата. Суверенът решава в полето на политиката, а ние трябва да решим въпроса: „Христос или Варава?“ Проблемът на либералите, отбелязва иронично Шмит, е, че се отнасят към този въпрос с предложение за отлагане на решението или за назначаване на разследваща комисия.
Както деционизмът на Шмит трудно може да бъде обяснен в традиционните теологически категории, така и неговият принцип на политическия антагонизъм е невъзможно да бъде примирен със собственото му християнство. Макар че се позовава на доктрината за първородния грях, като пише, че „всички сериозни политически теории предпоставят, че човек е лош по природа“, неговото разграничение между приятел и враг е по-близко до гностическата кръвожадност на Жозеф дьо Местър, отколкото до Проповедта на планината. На няколко места той пише, че сътворяването на света е резултат от Божия борба, а антагонизма между хората тълкува явно като ново издание на тази борба, постановена от един Бог, който ни е обрекъл да бъдем политически същества. Каин е настроен срещу Авел, Исав срещу Яков, а цялото човечество срещу сатаната, както е разпоредил Бог: „Ще поставя и вражда между теб и жената, и между твоето потомство и нейното потомство“ (Битие 3:15). В Концепцията за политическото Шмит открива истинския характер на политическата вражда между хората в една реч на Оливър Кромуел, който характеризира папистка Испания като „нашия естествен враг, провиденциалния враг, [чиято] вражда е заложена у него от самия Бог“. Коментирайки този пасаж, Майер отбелязва, че Шмит изглежда е смятал, че „врагът е част от един божествен ред, а войната е по същество божествена присъда“.
В тази светлина либералният стремеж към мир и сигурност представлява бунт против Бог; а змията изкусителка е не друг, а Томас Хобс. Шмит, когото понякога бъркат с последовател на Хобс, всъщност е автор на една критична студия за него – Левиатан в теорията за държавата на Томас Хобс (1938). Това е може би най-саморазобличаващото и (неслучайно) най-антисемитско съчинение на Шмит, тъй че Майер е прав да се съсредоточи върху него. Подобно на Шмит, Хобс смята човека за войнствено същество, а религията – за източник едновременно на политическо единство и конфликт. Но вместо да приеме вечния конфликт като цената за единството, което предлага християнската организация на обществото, Хобс, според анализа на Шмит, измисля една абсолютно светска политическа система, управлявана механистично от един „смъртен Бог“, който е централната контролна инстанция в една гражданска – тоест, нехристиянска – религия. Като замества истинския Бог с човешки, твърди Шмит, Хобс научава християнска Европа как да заобиколи Божията заповед „бори се срещу твоя враг“.
Според логиката на Шмит истински облагодетелствани от модерния либерален мир не са страхливците и атеистите, а евреите – обичайните домашни „чужденци“. Ние узнаваме това, пише той, като четем Спиноза, „първия либерален евреин“, който, следвайки Хобс, проповядва търпимост към личните религиозни вярвания. Този принцип подлъгва християните да свалят гарда, което позволява на евреите да осъществяват своята „воля за власт“ през масонски ложи, синагоги и литературни кръжоци, от които се пръква политическият и икономически ред, доминиран днес от евреите. Придържайки се към древната кабалистична традиция, твърди Шмит, евреите стоят настрана, докато християнските народи следват Божия зов за бой, след което евреите „изяждат плътта на убитите и така живеят“. Либерализмът просто институционализира тази практика[11].
Либералната секуларна държава, следователно, е продукт на борба не между нации или класи, а между човек и Бог. Човекът решава, че враждата между човешките същества, които Бог командва, е твърде жестока; той предпочита мир и изобилие пред чудесата на светците и решенията на суверенни владетели. Прототипната фигура на модерната епоха е Романтикът, един нов човешки тип, който Шмит подлага на акуратна дисекция в Политическият романтизъм (1919). Освободил се от Бог и владетели, размекнат от удобствата на буржоазния живот, Романтикът е празната черупка на човек, който прехвръква от ангажимент на ангажимент, както повелява случаят, запознат с всички вери, но без да изповядва нито една от тях.
Срещу Романтика с неговия толерантен либерализъм стои сбирщина от модерни революционери и реакционери, които продължават да гледат на политическите борби в апокалиптичните термини на религиозната война. Мотото на анархиста Бакунин, „Ni Dieu, ni maître“[12], му спечелва уважението на Шмит, който го нарича „теологът на антитеологическото, диктаторът на антидиктаторското“, докато католическият контрареволюционер Доносо Кортес получава похвалата на Шмит за това, че е прозрял сатаничното в бунта на човека. Врагове в големия сблъсък на революциите от 1848, Бакунин и Кортес разбират много добре за какво се бори другият; те виждат решенията, пред които са изправени, и ги взимат, без да трепнат.
Оказва се, че тези, които апелират за „екзистенциални“ решения, винаги живеят в решаващи времена. Както показва Майер в последната глава на своето убедително изследване, Шмит гледа на работата си като на защитен вал срещу силите на модерната история, които според него са в криза. „Аз съм теолог на юриспруденцията“, пише той в своя Глосариум. Той бил отдаден изцяло на „една истинска католическа мобилизация (срещу привържениците на неутрализма, естетските декаденти и пацифистите, против абортите и изгарянето на трупове)“. Евреите не са случайна мишена за гнева на Шмит; нито пък антисемитизмът му цели просто да спечели благоволението на нацистката власт. В неговата демонология евреите са „провиденциалният“ враг, съпротивата срещу когото е „Божие дело“.
Фактът, че Шмит никога не е смятал решението си в подкрепа на нацизма за нещо повече от тактическа грешка, e напълно съвместим с неговата политическа теология. Романтизирането на католическите институции, възхвалата на Мусолини, опитите му да спаси демократическата легитимност от легализма на ваймарската система, както и работата му за Хитлер, макар и непоследователна, са израз на стремеж към насърчаване на всяка сила, готова да воюва срещу секуларизираната либерална епоха. Той многократно се самоокачествява като катехон, гръцкия термин, използван от апостол Павел, когато говори за силата, която възпира Антихриста до настъпването на Второто пришествие (II Послание до солуняни, 2:6). Що се отнася до спекулациите му относно новия „номос на Земята“, те са просто израз на месианските копнежи на един застаряващ апокалиптически мислител.
Трактовката, която Хайнрих Майер дава на писанията на Шмит, е морално аналитична, без да е морализаторска – забележително постижение, предвид миналото на Шмит. Той се опитва да разбере към какво се стреми Шмит, вместо да го отпише на бърза ръка или да „изчисти“ мисълта му, за да я направи „годна“ за съвременни политически цели. Сериозността на намеренията му подтиква Майер значително да надцени значението на Шмит като мислител, ала тя има това предимство, че хвърля косвено светлина върху едно важно явление в либералното общество, олицетворявано от него.
Както всяка друга политическа доктрина, либерализмът изхожда от определени съждения за делата човешки и божествени, и тези съждения са и би трябвало да останат открити за непредубеден размисъл. Онези, които сериозно ги поставят под въпрос, имат право да го сторят и на аргументите им трябва да се отговори с аргументи. Но от близо две столетия вече привържениците на либералните идеи се оказват също конфронтирани от опоненти като Шмит, които са така убедени, че модерната епоха представлява една космическа грешка, че са готови да прибягнат до всякаква крайност, интелектуална или политическа, за да я поправят. Докато малцина от днешните съмишленици на Шмит споделят неговата специфична теологическа визия, мнозина проявяват същата като неговата яростна антипатия към либералното общество; и също като него копнеят за едно ново провидение. Предвид силата на подобни страсти и вредата, която могат да причинят, ние трябва внимателно да разграничаваме истинските философски критици на либерализма от онези, които практикуват политиката на теологическото отчаяние. Всеки, който се опита да научи нещо от Карл Шмит, без да направи това елементарно разграничение, няма да научи абсолютно нищо.
Превод от английски С т о я н Г я у р о в
Carl Schmitt, в: Mark Lilla, „The Reckless Mind. Intellectuals in Politics“ (2001).
Илюстрации Анселм Кийфер
М а р к Л и л а е американски политолог, историк, публицист и професор по културология в Колумбийския университет, Ню Йорк. Той е автор на няколко книги, сред които се открояват The Stillborn God: Religion, Politics, and the Modern West и The Reckless Mind: Intellectuals and Politics.
[1] Andreas Könen, Der Fall Carl Schmitt: Sein Aufstieg zum „Kronjuristen“ des Dritten Reiches (1995).
[2] Günther Maschke е редакторът на том със статии на Шмит по тази тема: Staat, Grossraum, Nomos: Arbeiten aus den Jahren 1916-1969 (1995).
[3] Glossarium: Aufzeichnungen der Jahre 1947-1951, Hrsg. Eberhard Freiherr von Medem (1991). – През 2015 в Германия излезе ново, коригирано издание на книгата – (бел. пр).
[4] Таубес защитава адмирациите си към Шмит в статии и лекции, които бяха публикувани (посмъртно) в Ad Carl Schmitt: Gegenstrebige Fügung (1987) и в Die Politische Theologie des Paulus (1993), стр. 132-41. Подобен случай на привличане на противоположностите може да бъде открит на страниците на американското политическо списание Telos. Основано от леви студенти през 1968 като “An International Quarterly of Radical Theory”, след многобройни мутации през 80-те Telos насочва вниманието си към Шмит и днес публикува водещите фигури на европейската Нова десница, като Джанфранко Мильо и Ален дьо Беноа.
[5] Carl Schmitt. Eine Biografie (1993).
[6] Joachim Schickel, Gespräche mit Carl Schmitt (1993) и Chantal Mouffe (ed.), The Return oft he Political (1996).
[7] В статия от 1982 Йошка Фишер, сегашният външен министър (1998-2005, бел. пр.) на Германия, обяснява по следния начин с какво Шмит е така привлекателен за левицата: „По време на студентския бунт както Ернст Юнгер, така и Карл Шмит бяха един вид интелектуална „мода“ в Съюза на социалистическите германски студенти, притежаващи ореола на интелектуално кощунство. Те бяха фашисти, разбира се, но въпреки това ги четяхме с голям интерес. С радикализирането на бунта и излизането на „боеца“ на авансцената, паралелите станаха още по-очевидни“.
[8] Шмит бил толкова впечатлен от критичния текст на Щраус, че го препоръчва за Рокфелерова стипендия; една препоръка, която по ирония на съдбата, спасява Щраус от последвалите много скоро събития в Германия.
[9] Bernd Wacker (Hrsg.), Die eigentlich katholische Verschärfung: Konfession, Theologie und Politik im Werk Carl Schmitts (1994).
[10] Günter Meuter, Der Katechon (1994).
[11] Позицията на Шмит по „еврейския въпрос“ е предмет на обстойното изследване: Rafael Gross, Carl Schmitt und die Juden (2000).
[12] „Нито Бог, нито господар“, (фр.).
Императорът на сладоледа 