Рим или смърт

С т о я н  Г я у р о в

Десет години минават от вземането на решението за столицата до преместването на правителството; става дума за Рим и Италия в 19 век. Италия се обединява през 1861, а държавните органи се настаняват в новата столица през 1871. Тези десет години са изпълнени с дебати и борби, които стигат до война – младото италианско кралство откъсва със сила града Рим от властта на папите. Тези съдбоносни за Италия и Рим събития и отражението им чак до наши дни се разглеждат в книгата на публициста Густав Зайбт “Рим или смърт”.

До обединението на Италия се стига в резултат на няколко прибързани бойни кампании и на не по-малко изненадващи революции. Диригентът на тези удивителни развития е министър-председателят на северноиталианското кралство Пиемонт-Савоя, граф Камило Бенсо ди Кавур, един от онези политически гении, сякаш родени, за да влязат в историята. През 1847 той започва да издава списание “Рисорджименто”, Възраждане, чието име се превръща в символ на движението за обновление на Италия, а по-късно в название на цялата епоха. Дребният, пълничък пиемонтски аристократ се заема с осъществяването на мечтата си, но не като Бисмарк в интерес на една назадничава класа и монархия, а в името на онези, които искат да превърнат Италия в модерна държава.

През 1859 Кавур успява да изкуси френския император Наполеон III да подхване война срещу Австрия, която по онова време контролира пряко или косвено цяла северна Италия с изключение на Пиемонт. Наполеон си прави свои сметки и скланя окончателно, когато Кавур му обещава алпийската област Савоя и град Ница – нещо, което роденият в Ница Гарибалди до края на живота си не прощава на Кавур. През юни същата година обединените френско-пиемонтски армии побеждават австрийците и освободените малки северно- и средноиталиански държавици се присъединяват към кралство Пиемонт. Една година по-късно професионалният революционер Джузепе Гарибалди прави още по-голям удар, като с хиляда доброволци само за няколко седмици докарва края на Неапол-Сицилия, последното южноиталианско кралство. Гарибалди е емблемата на романтично-революционния импулс на епохата, пронизващ по онова време цяла Европа, от Франция до България в лицето на Ботев и Левски.

На 11 септември 1860 Гарибалди пише от Неапол на пиемонтския крал Виктор Емануил: “Ще поема с моите бойци към столицата на Италия с всичката бързина, която обстоятелствата ми позволяват”. Столицата на Италия, за Гарибалди – макар не за всички италианци по онова време – това е Рим. Настъпва най-опасният момент в процеса на обединението на Италия. Цялата страна е залята от вълна на патриотичен ентусиазъм, помел вече омразните режими. Продължава да съществува само папската държава в средна Италия. Сега обаче правителството в Торино е принудено да удари спирачката. Рим може да бъде завладян без особени усилия, но това би означавало война с Франция, като покровителка на папите, и всичко би било загубено отново. Кавур и кралят спират марша на Гарибалди, завземайки по-голямата част от “наследството на Петър”, тоест папската държава, която остава ограничена само до Рим и близкия периметър. Присъединяването на новите провинции бива на бърза ръка одобрено и през март 1861 Виктор Емануил II взема титлата крал на Италия. През същия месец се взема и решението Рим да стане столица на новото кралство.

Така Кавур, първият министър на една сила от среден калибър, създава една нова държава. Зайбт отбелязва, че той постига това с двама помощници: Наполеон III и Гарибалди, с Франция и революцията. Както католическа Франция, така и националната революция имат страстен интерес към Рим; новосъздаденото кралство обаче също смята, че не може да мине без Рим. Това е същността на “римския въпрос”, още повече, че законният суверен на Вечния град, папата, изобщо не мисли да се откаже от владението си. 1860-те минават в неуспешни дипломатически опити за намиране на компромис, които се разбиват в неотстъпчивостта на папа Пий IX, позоваващ се на международното право, на хилядолетната традиция и положението си, като глава на универсалната римокатолическа църква. Така постепенно назрява убеждението, че Рим може да бъде завладян само със сила.

Шансът за това се открива неочаквано, когато през юли 1870 избухва войната между Франция и Прусия. Имперска Франция е силата, която от две десетилетия насам – откакто френските войски смазват римската република през 1849 и връщат на престола му прогонения от революцията папа – крепи папската власт. Същата тази Франция се оказва сега в сблъсък с най-голямата военна сила на тогавашна Европа, Прусия. Новосъздадената ситуация предизвиква огромно възбуждение в италианската политика, но на първо време не се предприемат никакви действия – докато на 2 септември 1870 френската армия е разбита при Седан, а Наполеон попада в плен. На следващия ден италианското правителство изпраща в Рим специален пратеник в последен опит за постигане на политическо уреждане. Когато и този сондаж се проваля, настъпва часът на военните.

Армията на папата се състои от 1206 коня и 13 157 войници от всевъзможни националности, “още един израз на универсалистките претенции на църковната държава”, пише авторът. Кралство Италия свиква под знамената над 50 000 войници, под командването на генерал Кадорна. На 19 септември италианските войски са пред стените на Рим, онези древни стени, издигнати през 3 век от император Аврелиан. В 5,15 ч. на 20 септември започва канонадата срещу града. Три часа и половина по-късно е направен пробив в стената северно от Порта Пиа, а в 9,50 ч. на купола на катедралата “Св.Петър” се развява бялото знаме. Равносметката от неравната битка е 19 убити войници от папската страна и 68 от италианската армия.

С капитулацията на Рим престава да съществува най-старата държава на европейска земя. Папата анатемосва всички участници в операцията и се затваря във ватиканския дворец; започва така нареченото “римско пленничество на папите”. Италианската държава постановява, че личността на папата е “свещена и ненакърнима”, но за суверенитет повече не става дума. Либералната национална държава Италия се ражда в непримирима вражда с онази църква, на която се клани преобладаващото мнозинство от нейните граждани.

Защо все пак нова Италия се нуждае обезателно от Рим, и то от Рим като столица? Както историческата наука, така и всички поредни италиански правителства се придържат в отговора си на този въпрос към обяснението, дадено от Кавур в една негова реч от 1861: “Без Рим като столица Италия не може да се конституира. Това е единственият италиански град, чиито спомени надхвърлят местното равнище. Цялата римска история от времето на цезарите до наши дни е историята на един град, чието значение далеч надхвърля границите на неговата територия, един град предопределен да стане столица на една голяма държава”. По този начин Кавур оставя на заден план материални съображения като география, климат или комуникации. С други думи, Рим става столица по силата на историята и на преобладаващото мнение. “Дребната подробност, че Кавур никога през живота си не е ходил в Рим, също подкрепя това обяснение”.

Закваската на италианската нация е от културно естество. Тя се базира на една бляскава литературна традиция и на спомените за Античността. Въпросът за столицата добива такава острота, защото в икономическо, социално, културно и не на последно място езиково отношение Италия е извънредно хетерогенна страна, без естествен, исторически или икономически център. Архаичните социални структури и консерватизъм допринасят за формирането на силно изразен регионален партикуларизъм. Прословутото определение на Метерних, че Италия е само географско понятие, не трябва да се схваща обезателно полемично, напомня Зайбт. На този фон е понятно, че Рим се превръща в митичен сурогат на бленуваното единство.

При нейното формално конституиране, Италия, повече отколкото другите европейски страни, е само една идея. Това повишава нуждата от спояващ смислов пълнеж, а той може да бъде само римски. Последвалата централизация на страната е абсолютно безпардонна, тъй като страхът от вековната разпокъсаност е съвсем реален. Съпротивата срещу необичайното за повечето граждани на обединената страна данъчно облагане и военната повинност е значителна и през 60-те години избива на Юг в истинска бандитска война – един от корените на днешните престъпни структури в южна Италия. Мнозина наблюдатели от онова време смятат разпадането на Италия за възможно, а курията и френската дипломация направо разчитат на това. “Продължаващото съществуване до наши дни на проблема медзоджорно, тоест на южноиталианския проблем, както и актуалните антиунитаристки движения на Север показват, че единството на Италия си остава крехко”, пише Зайбт.

Онова, което в продължение на десетилетия изглежда невъзможно – помирението между италианската държава и папите, – става действителност при управлението на Мусолини. Подписаните през 1929 Латерански договори, най-големият и единствен безспорен успех на Мусолини, уреждат завинаги двустранните отношения. За диктатора най-същественото се съдържа в чл. 26 на договорите, в който се казва: “Светият престол обявява  ‘римския въпрос’ за окончателно решен и ликвидиран и признава кралство Италия начело със Савойската династия, с Рим като столица на италианската държава”.

И така, римският въпрос е решен, 60 години след превземането на Рим, 70 години след основаването на Италия от Кавур. Ето картината, описана от Зайбт: “Ликуването в цяла Италия е безгранично, в Рим бият всички камбани, празнични служби и банкети обединяват двата свята, бялата и черната аристокрация и дипломатите от двете резиденции. Папата благославя възторжените маси на площад “Св. Петър” и в знак, че неговото пленничество е свършило, сам слиза на площада, след което седнал на един трон е отнесен до границата на своето ново владение – държавата Ватикана”.

Gustav Seibt, “Rom oder Tod” (2002).


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s