Колатералните щети от еволюцията и прогреса

С т о я н  Г я у р о в

Заявлението, че човекът е произлязъл от маймуната, притежава такъв банален оттенък, че малцина си дават сметка за реалната му дълбочина: това е популярният синтез на най-големия научен пробив през последните 200 години – учението за еволюцията. Днес това е най-важното понятие в цялата биология, а биологията – нека си припомним – е учението за живота. Значението на понятието еволюция обаче не се изчерпва с науката; цялото мислене на съвременния човек е дълбоко повлияно от идеята за еволюцията. Следователно появата на една книга по тази тема не се нуждае от обяснение. Още повече когато неин автор е един от несторите на дарвинизма и генетиката, американският учен от германски произход Ернст Мейър. В новата си книга, „Това е еволюцията“, той синтезира на общодостъпен език есенцията на своя дълъг научен живот.

Теорията за еволюцията, като първопричина за биологическото многообразие, води началото си от 1859, от появата на труда на Чарлс Дарвин „За произхода на видовете“. Дарвин е свидетелят, когото Мейър постоянно призовава в своя разказ, защото неговото учение стои в основата на обяснението на биологическия развой. Планетата Земя възниква преди 4, 6 милиарда години; 800 милиона години по-късно се появяват първите биологични организми, бактерии, някои от които съществуват и до днес; минават още стотици милиони години до появата на първите животински и растителни видове; разумът се заражда едва преди 300 000 години; с други думи, човекът е едно съвсем младо същество.

„Човекът също е животно“ е често чуваната констатация, с която обикновено извиняваме нашите недостатъци. Ернст Мейър възразява: „Човекът е наистина така уникален, така различен от всички други животни, както винаги са твърдели теолозите и философите“, пише той. Но веднага след това релативира думите си, давайки за пример наличието на интелигентност, съзнание и чувства и у редица животни. На Земята са съществували повече от един милиард различни биологични видове, само човекът обаче е развил способности и качества, които могат да се нарекат уникални. Случайно ли е това или закономерно? Мейър смята, че отговорът е някъде по средата.

Що се отнася до бъдещето на човека като вид, авторът не очаква изненади. На двата, според него, най-често поставяни въпроса – каква е вероятността човешкият вид да се разпадне на няколко биологически вида, и възможно ли е човекът да се превърне в „по-висш“ вид, да стане свръхчовек? – той отговаря отрицателно. Що се отнася до опасностите, които грозят човешкото съществуване, Мейър обръща внимание най-вече на високата цена, която плащаме за усилията си да покорим природата. Екологическият натиск се увеличава с такова темпо, че е трудно да се предвиди кои биологически видове – и дали изобщо – ще съумеят да се пригодят към променящата се среда.

*

„Човечеството е обхванато от безподобна оргия на унищожението, “цивилизацията” е придобила чертите на разюздана смъртна напаст. Под предлог за “полза”, “икономическо развитие” и “култура”, “прогресът” цели всъщност унищожението на живота. Той поразява всичките му форми на проявление, опустошава горите, покосява животинските видове, затрива първобитните народи, обезобразява пейзажа с булото на промишлеността и унижава човешките същества, превръщайки ги просто в стока. В негова служба е цялата техника, а в нейна служба пък – още по-голямата област на науката… Това са те плодовете на “прогреса”! Няма и дума, ние живеем в епохата на залеза на душите… Повечето хора не живеят, а просто съществуват било като роби на “професията”, било като роби на парите, отдали се на безумния цифров делириум на акциите и ценните книжа, било накрая като роби на панаира на развлеченията в големите градове“. Край на цитата.

Днес патосът на тези думи дразни, но субстанцията им е още по-актуална, отколкото когато са били писани преди близо един век. Техен автор е полузабравеният германски мислител Лудвиг Клагес (1872-1956), навремето виден представител на „философията на живота“ с характерната критика на съвременната култура и нейните продукти. Клагес воюва на всички фронтове: срещу капитализма и социализма, срещу християнството, модерната държава и идеологиите, противопоставяйки им човешката душа и природата. Неговите теми всъщност са съвсем актуални, но поднесени във форма и на език, които са не просто от друго време, а сякаш от друго измерение. Райнхард Фалтер, авторът на една новоизлязла монография за Лудвиг Клагес, го определя – в положителен смисъл – като „реакционер и анархист“; само че това не е квалификация, с която може да се направи кариера.

Натежалото от негативност понятие „реакционер“ отдавна е изгубило неутралната си стойност, заемайки непоклатимо място в речника на идейно-политическите борби, като средство за дамгосване на противника. Мнозина, с право или не, са били зачислявани в рубриката на реакционерите, но никой не е възприемал това като комплимент. Колумбийският мислител Николас Гомес Давила е изключение в това отношение: той сам се нарича реакционер, но придава на това понятие значение различно от обичайното. За него реакционерът не е човек, който иска да върне миналото, а просто да съхрани в настоящето онова, което си струва да бъде съхранено от миналото. Реакционерът е самотник, който стои извън всички политически лагери, обществени и академични институции – самотен глас в пустинята на Модерността. „Аз не принадлежа на един отиващ си свят. Аз съм носителят на една истина, която не умира“. Това е изходната позиция за критиката на модерността от страна на този отшелник на духа, прекарал живота си сред хилядите томове на своята легендарна библиотека в дома си в Богота.

Десет години след смъртта му, Гомес Давила – когото миналата година ние за пръв път представихме на българската публика – си остава една странна птица на периферията на философията, а екстрактът от неговата уникална мисъл, събран в няколко хиляди афоризми, все още търси своите читатели. Извън родината му Колумбия, ехото от нея се долавя особено силно в Германия и Италия. Затова не е чудно, че един германец е авторът на току-що излязлата първа изобщо монография за Давила. Тил Кинцел е успял да извлече с пределна яснота основните теми в творчеството на Давила – критиката на демокрацията и вулгарната култура, човекът и неговият дух, йерархията на ценностите, католицизмът и вярата, комунизмът и капитализмът; едно нелеко начинание, тъй като афоризмите на реакционера от Богота, като огледало на възгледите му, не се придържат към никаква система. Единствената школа, която той признава, е тази на истината, а истината за него е религията.

Ernst Mayr: Das ist Evolution.

Reinhard Falter: Ludwig Klages: Lebensphilosophie als Zivilisationskritik.

Till Kinzel: Nicolás Gómez Dávila. Parteigänger verlorener Sachen.

(2004)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s