С т о я н Г я у р о в
Ерик Хобсбом, английският историк, е човек на едрите щрихи и мащабния синтез. Колегата му Тони Джъд казва, че Хобсбом “не само знае повече от другите историци, но и пише по-добре от тях”. Това е главният аргумент, който му позволява да плува неустрашимо срещу течението на тясната специализация в хуманитаристиката и същевременно уравновесява блюдото на съмненията, напластени от марксистките му залитания. Който познава диапазона и авторската библиография на този голям учен, едва ли ще остане изненадан, че на 91 години Хобсбом ни поднася summa на възгледите си за състоянието на изкуството. Най-важното, което той иска да ни каже с тази малка книжка, е, че художественият авангард, стоящ под знака на все по-голямото техническо ускорение, е мъртъв; драматичният ефект от съобщението му е съвсем преднамерен.
Анализът на Хобсбом е определено консервативен; той не съдържа нови прозрения, но предлага редица интересни акценти. Авторът изхожда от общото място, че производството и рецепцията на изкуството през изминалия век се базират на три технически постижения: филм и видео, грамофон и магнетофон, радио и телевизия. “Но изкуството в края на 20 в. е нещо много повече от продължение на онова, което бе възможно още преди 1914, и тъкмо тази разлика е моята същинска тема”, казва той. Хобсбом се аргументира с примера за все още процъфтяващата и днес “прединдустриална културна сцена”. Театърът, операта, концертът, изложбата изискват непосредственото присъствие на публиката, както е било винаги преди Първата световна война: с изключение на литературата, между изкуството или неговия създател от една страна и публиката от друга е съществувал пряк физически контакт. През 19 в., епохата на кулминацията на буржоазната култура, тази връзка се задълбочава още повече. Хобсбом регистрира странния за него факт, че индустриалната революция не дава отражение върху художественото производство: новото през онзи век не е в художествената продукция като такава, а в организацията и разпространението й, както и в новото положение на човека на изкуството. Високото изкуство предпоставя индивида като единствен негов създател. Художник, това означава гений, оригиналност, модерност. Изкуството бива приравнено към модела за обществения прогрес, откъдето следва, че новото изкуство би трябвало да бъде по-добро от старото, а утрешното по-напредничаво от днешното. Единствено индивидуалната сигнатура определя ценността на произведението на изкуството, неговата аура: стойност има само оригиналът, а не копието.
Оттук произтичат огромни последствия, тъй като съществената характеристика на изкуството през 20 в., според прочутата формула на Валтер Бенямин, е тъкмо неговата “възпроизводимост”. Това означава, пише Хобсбом, че през 19 в. високото изкуство не е било “истински” или е било само локално възпроизводимо – достъпно за обществеността само на определени места (музей, галерия, театър). Техническият пробив в началото на новия век създава и масовата публика, чието невиждано разрояване обаче не подмладява старата висока култура. “Напротив, старите изкуства не процъфтяват, въпреки че все още се продават добре. 58 от 60-те опери в програмата на Виенската държавна опера са от композитори, родени преди повече от 100 години. Оперният репертоар се е превърнал в гробище, на което гробовете на великите покойници биват украсявани с венците на новите постановки”. Хобсбом подчертава, че превръщането на изкуството в “пантеон на покойните класици” е най-явно изразено при музиката, тъй като днешната публика явно не приема съвременните композитори. Впрочем той е на мнение, че процесът на “некрополизация” засяга и другите изкуства.
Като страничен ефект от бунта против новото, Хобсбом разглежда появата и разцвета на една непозната преди обществена дейност – съхраняването на архитектурните паметници, която той тълкува като израз на преобладаващото усещане, че “старото е добро, а новото съмнително.” В тази настройка той съзира белег за кризата на модерното понятие за изкуство и на понятието за авангарда като лидер на утрешното изкуство, което като такова би трябвало да бъде по-добро от днешното. “Авангардът, особено от 60-те години насам, се маргинализира. И това не е всичко. Под въпрос се оказва самото понятие за изкуство и култура, изковано през 19 в. Нека не забравяме, че сегментът на класическата музика обхваща едва пет до седем процента от пазара на компактните дискове”.
Хобсбом обяснява това развитие с технизирането на изкуството, “истинската културна революция на 20 в.”, от която, според него, произтичат три следствия. На първо място технизирането изтласква както старото изкуство, така и неговите създатели; фотографията например обезсмисли напълно портретната живопис. На второ място творец и произведение изпадат под властта на художествената технология. “Днешната поп музика, съставляваща 75 процента от цялото звукопроизводство, е продукт, доминиран почти изцяло от студийната техника”. Това означава, че тази музика не би могла да съществува без техниката. На трето място – и може би най-важното – техниката преобръща отношението ни към изкуството, нещо повече, нашите способности за възприятие. Ние живеем сред поток от звуци, изображения и думи: продуктите на изкуството и културата ни съпътстват денем и нощем, те са нашето ежедневие. Този барабанен огън срещу сетивата ни променя и изживяването на истинското изкуство. Звукозаписната и видеотехниката променят хронологията на филма и музиката, което до вчера бе възможно само при четенето. “Мисля, че ние все още не сме осъзнали до каква дълбока промяна в нашето възприятие на културата доведоха малките копчета “напред”, “назад” и “пауза”. Благодарение на тази технология, възприемането на културния продукт се превръща в мозайка от почти едновременни впечатления: “Синхрониката надделява над диахрониката.”
Хобсбом се въздържа от критична оценка на тези процеси, задоволявайки се с констатацията, че се касае за нов вид културно изживяване, което има много малко общо с традиционното; и с прогнозата, че през 21 в. технизирането на интелектуалната дейност, получило драматично ускорение в епохата на компютъра, ще определя отношението ни към изкуството и културата още повече, отколкото през изминалия век. Означава ли това, че присъстваме на агонията на традиционната култура? “Разбира се, че не”, категоричен е Хобсбом: “Литературата доказва, че старата висока култура е напълно жизнеспособна, стига да не поеме яловия курс на художествения и музикалния авангард”.
Той поставя и още един въпрос: ще успее ли западната култура (защото именно нея има предвид Хобсбом, когато говори за изкуство и култура) да удържи доминиращите си позиции в условията на глобализацията? “Сред култивираните елити вероятно да”, отговаря Хобсбом, въпреки изместването на икономическия център на света от Атлантическия към Тихия океан: “Богатите засвидетелстват своето глобално самочувствие чрез международни статус-символи, например чрез ролс-ройс, ферари и порше (и културните им еквиваленти), а не чрез местни продукти”. Авторът отбелязва, че в бъдеще със сигурност ще има националистически и културно-религиозни реакции срещу западната култура, но те няма да определят тона сред елитите: “И в условията на ислямския фундаментализъм частният живот на горните класи следва по-скоро примера на Париж и Лондон, отколкото на аятолах Хомейни”.
Казано другояче: Ерик Хобсбом не вярва, че през третото хилядолетие Пекин или Бомбай ще привличат художниците така, както ги привличаше навремето Париж; за него е изключено някоя източна култура да достигне успеха на западната. Генералният извод на английския историк гласи: “Не мисля, че е възможно зараждането на нова глобална култура, която би могла да се сравнява със западната от времето на нейната хегемония”. Дали това е оптимистична или песимистична прогноза?
Еric Hobsbawm, Fractured Times: Culture and Society in the 20th Century (2012).
Императорът на сладоледа 