Еретици, катари и гении

С т о я н  Г я у р о в

„Ерес“ е гръцка дума, първоначално с общо значение „избор“. Постепенно тя придобива смисъл на ориентация към определена философска школа, на учение или догма, но без отрицателна отсенка. Преди и извън християнската теология думата „ерес“ не притежава никакъв нормативен пълнеж; дори в Новия завет терминът се използва абсолютно неутрално. Първите християни се смятат за „еклезия“ – също гръцка дума със значение „общност“, а по-късно „църква“, – но не и за религиозно направление или школа. Едва под въздействието на гоненията срещу следовниците на новата вяра и първото систематизиране на Христовото учение в рамката на гносиса, въпросът за същината на новата религия придобива драматична актуалност. Лозунгът за единство, зададен от Тертулиан, става фолиото върху което се открояват отклоненията от каноничната норма, отхвърляни и заклеймявани вече като „ерес“.

Защо това понятие прави кариера в полето на християнството, а не да кажем на будизма? Защото основна предпоставка за изкристализирането му е появата на монотеизма, на идеята за правоверието. Сборникът „Ереси“ на германското издателство „Финк“ осветлява условията за възникване на опозицията правоверие-ерес и отраженията, които това развитие хвърля чак до наши дни. Есетата на деветимата учени от различни специалности съзнателно разширяват ограничената традиционна перспектива, фиксираща проблема върху християнството, което позволява многостранно осмисляне на понятието „ерес“.

С „предисторията“ на явлението се сблъскваме в древен Египет по времето на фараона Ехнатон; анализът на кулминацията на ересите през късното Средновековие препраща към движението Белия лотус в Китай; научаваме за предприетите след 30-годишната война през 17 век усилия за преодоляване на еретическия проблем в Европа, което – поне външно – се удава чрез формалното приемане на съществуването на различни християнски изповедания. В съвременното плуралистично общество въпросът за религията е въпрос на „избор“, с което понятието „ерес“, изглежда, отново се завръща към първоначалния си смисъл. Повечето автори обаче са на мнение, че макар и в латентно състояние, еретическият потенциал продължава да съществува и през модерната епоха, избивайки на повърхността при конфликтни ситуации от културно или политическо естество. Житейската и интелектуална съдба на Спиноза, Хайне, Кафка и Симон Вей, очертана в последната глава на книгата, показва колко трудно обществото възприема инакомислещите – без значение дали ще ги наречем еретици или другояче. Централният ракурс на сборника все пак се ограничава до религията, което извинява липсата на препратка към дисидентството като съвременна форма на политическа ерес.

*

Катарите са най-голямото предизвикателство, пред което католическата църква се вижда изправена през късното Средновековие. Фанатичното упорство, с което катарството се опитва да противодейства на злото в света, а също така фанатичната безпощадност, с която бива потушено, оставят белези както върху църковната фасада, така и в историческото съзнание. В книгата си „Катарите – еретиците на Средновековието“ английският историк Малкълм Барбър разказва тяхната история, стигайки чак до съвременния отглас в езотериката, политиката, та дори и в туризма.

В широкия контекст на историята на религиите, а и от гледна точка на българина, най-интересният аспект на катарството засяга неговото зараждане. Произходът на движението е все още спорен, но повечето историци са единодушни по отношение на „българския му корен“: ролята на богомилството. Сред учените няма съгласие обаче относно мащабите и дълбочината на богомилското влияние и още по-малко относно хронологията на разпространението му. Съществуват разногласия и относно пътищата, по които богомилските идеи проникват на Запад; Барбър смята, че преносът се е осъществил непряко през Тракия и Константинопол, но едва ли само по един път и от отделна личност или група. Факт е, че към края на 12 век в Окситания (днешния Прованс) определението „българи“, както първоначално биват наричани богомилите, започва да се използва изключително за обозначаване на западните еретици – явно като се изхожда от предположението, че тяхната вяра идва от Балканите.

Катарството и богомилството са дуалистични религии, но Барбър гледа скептично на опитите за установяване на пряка връзка с други дуалистични течения. Той отбелязва обаче, че има историци, и то от калибъра на Оболенски и Рънсиман, които приемат наличието на линия на развитие, тръгваща от античния гностицизъм, минаваща през манихейците, павликяните и богомилите, и стигаща до катарите. „Тази линия – подчертава той – се прокарва особено убедително от Юри Стоянов“; Юри Стоянов е български специалист, работещ в Лондон, автор на една често цитирана книга върху историята на „подмолния“, тоест дуалистичния религиозен поток.

Основната част от изследването на Барбър проследява добре познатата хронология на разрастването на катарството, сблъсъка му с папите и Инквизицията и последвалия разгром. Повечето други книги по темата свършват обикновено дотук. Ала Барбър хвърля мост и към съвременния отзвук от катарството и „новите“ катари – предимно езотерици, търсещи религиозен проглед в полето на катарското учение, като представя трима техни представители: починалия на 100-годишна възраст френски учен Деодат Роше, стремящ се да съедини научната с популярната култура, германеца Ото Ран, чиито мито-фантасмагории намират добър прием сред идеолозите на нацизма, и – най-интересната от всички – Симон Вей, френската мислителка, починала съвсем млада през 1943. Вей, която отхвърля както юдаизма, така и християнството, открива в катарството философията и религията на цялото човечество. „За Деодат Роше и Симон Вей – заключава Барбър – катарите се превръщат в интегрална част от моралната им вселена: за първия това означава пълна идентификация, а за втората – централно място в историческия й мироглед.“ Подобно вживяване наистина е рядкост, но интересът към катарската идея е все така жив, подхранван от едноизмерното съществуване на съвременния човек в руслото на техническата цивилизация.

*

Спомняте ли си д-р Стрейнджлъв? Точно така: прикованият в инвалидна количка маняк, с изкуствена ръка в черна ръкавица, който замисля ядреното унищожение на СССР, главният герой от филма на Стенли Кубрик „Д-р Стрейнджлъв или как се научих да обичам бомбата“. Малцина знаят обаче, че той има реален прототип в лицето на гениалния математик, физик, икономист и не на последно място особняк Джон фон Нойман, човека останал в историята като създател на теорията на игрите. „Как мисли другият, че ще реагирам аз“? Фон Нойман формализира този елементарен на пръв поглед въпрос от ежедневната житейска практика и стига до драстични изводи. Следвайки логиката на своята теория, през 50-те години той увещава Белия дом да хвърли водородна бомба над СССР, преди руснаците да са направили собствена бомба от този тип. Президентът Айзенхауер отказва все пак да последва препоръката на своя съветник.

Теорията на игрите е канавата, върху която американският журналист и писател Пол Страдърн разгръща историята на основните икономически теории. Той прави това през призмата на биографията на техните автори. Докато Нойман формулира споменатата теория и приложението й в икономическия живот, Джон Наш внася в нея съществени корекции, които му донасят Нобелова награда; първият бе обект на сатирата на Кубрик, вторият стана известен на широката публика благодарение на филма „Красив ум“.

Всички фигури от галерията, представена от Страдърн в книгата му „Играта на д-р Стрейнджлъв“, са необикновени, ексцентрични, гениални; всички – убедени, че са намерили универсалното решение на някакъв универсален проблем. През 15 век Лука Пачоли се опитва да моделира шансовете за успех при играта на карти и стига до двойното счетоводство; шотландецът Джон Лоу въвежда банкнотите във Франция и става „най-богатият човек на всички времена“ – защото известно време притежава френската централна банка; през 18 век Адам Смит стига до извода, че един ден Америка ще бъде пъпът на света – никой не му вярва; Маркс громи капитализма и играе на борсата – без успех; австриецът Йозеф Шумпетер мечтае да стане „най-големият икономист на света, най-големият ездач на Австрия и най-големият любовник на Виена“ – след преселването си в Америка той става един от най-големите икономисти и със сигурност “най-големият ездач в района на Харвардския университет, доколкото е единственият, който се разхожда на кон по главната улица на градчето”.

Забавно е да се проследят нишките, които понякога свързват големите въпроси на човечеството с житейските, дори битовите перипетии на индивида. Страдърн обяснява, например, една от централните постановки в теорията на игрите на Нойман в светлината на поредица негови неуспехи като учен и провала на първия му брак. Тази постановка гласи: „Поражението е неизбежно, ако заложиш всичко на победата, вместо да гледаш как да избегнеш загубата“.

(2004)

Irene Pieper, Häresien (2004).

Malcolm Barber, The Cathars (2000).

Paul Strathern, Dr. Strangelove´s Game (2001).


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s