С т о я н Г я у р о в
Бог написа автобиографията си. Бог е на 62 години, женен отново, с три малки деца, отдавна вече чист и сух откъм дрога и алкохол, но с известни угризения и изненадващо откровен. Той е едва двайсетгодишен, когато му се открива кой е: надписът на една стена в Лондон “Клаптън е бог” го смущава в първия момент, но след това, както признава, тази анонимна изповед се отразява добре на самочувствието му. Днес Ерик Клаптън не се нуждае повече от миро; автобиографията му ни показва един мъж, у когото баластът е прекалено много за човек, камо ли за бог, но който все пак е имал късмет: “В един момент ми стана ясно колко съм щастлив, че след всички тези години на пиене и дрогиране, аз все още имам музиката.”
На седем години той узнава, че мъжът и жената, които го гледат, не са неговите майка и баща, а бабата и дядо му. Майка му, която забременява съвсем млада от някакъв канадски пилот, оставя малкия Ерик на родителите си; той разказва каква болка и смут е предизвикала срещата му с нея години по-късно, когато той се радва вече на божествения си ореол. Тази семейна драма оставя следи във формирането му, които Клаптън проследява в своето отношение към жените през целия си живот, включително и към голямата си любов, Пати Бойд, която отнема от приятеля си Джордж Харисън: “Желаех Пати, защото принадлежеше на един всесилен мъж, който имаше всичко, за което ламтях – страхотни коли, невероятна кариера и красива жена.”
След години на терзания заради несподелената от Пати любов, терзания, от които се ражда хитът Layla, през 1977 двамата най-сетне се венчават, но явно за Клаптън трепетът изчезва със спечелването на трофея. Той блудства безразборно с групитата, които се тълпят по турнетата му, а когато се върне у дома си, заедно с Пати (с която по-късно се развеждат) се отдават на дрога и алкохол. “Вратите бяха залостени, пощата стоеше неотворена, карахме я на диета от шоколад и евтина храна и много скоро аз напълнях, пъпчасах и просто не ставах за нищо. Хероинът изцяло уби либидото ми, така че не правехме абсолютно никакъв секс, на всичко отгор получих хронически запек.”
Ерик Клаптън, провиснал и запечен! Представата е доста неапетитна, но тази откровеност е характерна за цялата книга на големия музикант, който винаги е бил най-освободеният от стойки и показност рок-звезда и който предпочита да съжалява и да се извинява за свинщините, които е вършил – със себе си и с другите, – вместо да ги приписва на “небесния” си ранг. Клаптън спечелва читателя, а той от своя страна се радва с него на победата му над алкохола и наркотиците, и съчувства за трагичната загуба на малкия му син в началото на 90-те години, увековечена в Tears in Heaven.
Автобиографията на Клаптън не създава впечатлението за човек, на когото му пука повече за музиката, отколкото за хората, но същевременно не оставя съмнение, че музиката винаги е била центърът на живота му. Всички главни етапи на феноменалната му кариера са описани подробно, но освен някоя и друга дребна подробност или случка не научаваме нищо, което да не сме знаели досега: от началото в Yardbirds и израстването му с Джон Мейл, през титаничното трио Cream и застоя в няколко други формации до кариерата на суперзвездата Ерик Клаптън, сочеща към безкрая.
На какво се дължи този така дълговечен успех? Когато в средата на 70-те години Мик Тейлър изненадващо напусна Ролинг Стоунс, Кийт Ричардс най-невъзмутимо сложи пръст в раната: “Мик е превъзходен китарист, но за съжаление нищо повече”, отсече той. Кой би могъл да каже подобни думи за Ерик Клаптън?
Eric Clapton, Clapton. The Autobiography (2007).
Бог свири на китара, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)
Императорът на сладоледа 