С т о я н Г я у р о в
През есента на 2007 в Германия излезе новият немски превод на романа на Стендал “Пармският манастир”. Това стана повод за мен най-сетне до дочета докрай този класически роман на световната литература. Както и сторих. Но останах много разочарован – не от превода, а от самата книга, от Стендал и не на последно място от възторга на критиката.
Марсел Райх-Раницки (1920-2013) беше най-известният немски литературен критик, некоронованият крал, “папата” на немскоезичната критика. От дълги години и почти до самия си край той завеждаше рубрика в неделното издание на вестник “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, в която отговаряше на читателски писма относно всичко, свързано с литературата. И така, именно с Райх-Раницки реших да споделя недоумението си от “Пармският манастир” и от критическата му рецепция.
Седнах и му написах едно писмо (вж. долу оригинала на немски), в което изложих сбито мнението си – защото все пак става дума именно за мнение, при това на един читател, а не критик. Възхищават се от Стендал, че бил свършил романа си само за 53 дни, “де да си беше отпуснал поне още 53” – писах му аз. Оплаках се от безкрайните монолози, които на места придават на книгата физиономия на либрето, от липсата на дълбоки мисли, сравними с онези в “Червено и черно”, от набързо претупания финал, където “в две страници са натъпкани няколко години и също толкова погребения, преди да бъдем залъгани с красивото To the Happy Few”. Позволих си дори дръзкото обобщение, че “в този си вид “Пармският манастир” е едно недоизпипано произведение”.
И не спрях дотук. Как може авторът на рецензията във вестник от калибъра на “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” да фантазира, че това бил едва ли не “дар божи”? Единствено защото – написах аз – той, а и други рецензенти (с видното изключение на литературоведа Хайнц Шлафер в “Зюддойче Цайтунг”), не е прозрял главното: “Пармският манастир” не е роман за любовта (както твърдят повечето), а преди всичко превъзходно изследване на тиранията; “за любовта няма място там, където тя се превръща в инструмент на произвола – такава е главната поука на Стендал”.
И накрая, разбира се, исках да знам: “Какво е вашето мнение по въпроса, г-н Райх-Раницки”?
Отговор не получих, беше безпредметно да гадая защо. Ако сега “претоплям” тази история, то е, за да се обърна със същия въпрос към вас: а какво мислите вие за “Пармският манастир”?
***
An FAZ Sonntagszeitung Bonn, im Januar 2008
Sehr geehrter Herr Reich-Ranicki,
da ich Stendhals „Rot und Schwarz“ für einen sehr schönen Roman halte, wollte ich schon immer auch „Die Karthause von Parma“ lesen; ein erster Versuch vor Jahren war an der unpräzisen (Bulgarischen) Übersetzung gescheitert. So habe ich die viel gelobte Neuübersetzung von Elisabeth Edl zum Anlass genommen um endlich dieses berühmte Buch zu Ende zu lesen.
Ich war arg enttäuscht, vom Roman und von der Kritik. Stendhal habe „Die Karthause von Parma“ in nur 53 Tagen geschrieben, sein „leidenschaftlicher, spielerischer Stil“ sei immer bewundert worden – will uns der Klappentext weismachen. Wenn sich der Autor doch noch weitere 53 Tage gegönnt hätte! Dann könnte er vielleicht die endlosen Monologen (die dem Buch gelegentlich die Physiognomie ein Libretto verleihen) in sinnvollen Dialogen umgestalten, etliche tieferen Gedanken entwickeln und zu einem akzeptableren Finale finden, statt auf zwei Seiten ein paar Jahre und ebenso viele Begräbnisse hineinzupressen und uns mit dem schönen „To the Happy Few“ abzuspeisen. In dieser Gestalt ist „Die Karthause von Parma“ einfach ein unfertiges Ding.
Die Kritik ist aber hingerissen (einzige Ausnahme: Heinz Schlaffer in der SZ); in Ihrer Zeitung (10.10.2007) wird sogar von einem „Geschenk der Götter“ fantasiert. Wie kann man sich zu einer derart maßlosen Übertreibung versteigen? Meine eigene Erklärung geht dahin, dass man eine fundamentale Tatsache nicht eingesehen hat. „Die Karthause von Parma“ ist kein Roman über die Liebe (wie überall zu lesen ist), sondern an erster Stelle eine hervorragende Untersuchung der Tyrannei; Liebe kann schlecht gedeihen wo sie ein Instrument der Willkür wird – ist die Moral, die Stendhal für uns hat. Man kann diesem Buch vieles abgewinnen nur wenn man es als a study in tyranny und nicht als eine Liebesgeschichte liest.
Wie ist Ihre Meinung dazu, Herr Reich-Ranicki?
Mit freundlichen Grüßen
Stojan Gjaurov
На снимката: Марсел Райх-Раницки
Императорът на сладоледа 