Калинка-малинка и културата на подражанието

С т о я н  Г я у р о в

“Типично за Русия е, че притежава всички недостатъци на модерните явления, но не и техните предимства, тоест самите явления”. Думите на големия руско-грузински философ Мераб Мамардашвили възпроизвеждат всъщност един афоризъм от средата на 19 век, чийто автор е маркиз Дьо Кюстен. В книгата си “Русия през 1839” френският пътешественик синтезира впечатленията си от Русия, като едно непонятно царство на илюзиите, в мисълта: “Руснаците имат обозначения за всички неща, но не и самите неща”. Легендарното по онова време съчинение на френския автор се превръща в трансмисия за едно продължаващо и до днес безплодно търсене – да се улови “същността”, да се разгадае “характера”, да се проникне в “душата” на руснака. Мотото над всички тези напразни усилия поставя през 1866 поетът Фьодор Тютчев, който отсъжда, че Русия не може да бъде разбрана с ума – “в Русия може само да се вярва”.

Швейцарският русист Феликс Филип Инголд е предпочел все пак да подходи към темата “с ума” си, което се проявява на първо място в това, че не претендира за тотално обяснение на Русия или руската “душа”. Неговата монография “Очарованието на чуждото”, поредна глава в дългогодишния му научен, публицистичен и преводачески труд, посветен на Русия, предлага обаче ключ към един основен механизъм в устройството на руската култура, който я разкрива в нова светлина. Обикновено значението на една национална култура се определя от влиянието й върху другите нации; в руския случай, според Инголд, важи обратното: “Тук мерило за качество и оригиналност не е износът на собствената културна продукция и усвояването й в чужбина, а тъкмо обратното – вносът, възприемането на чуждестранни продукти (произведения, концепции, техники) като неотменима предпоставка за собственото културно производство, на което се гледа като на една предимно рецептивна и синтезираща дейност”. С други думи Инголд смята руската за култура на подражението par excellence. Това само по себе си не е нещо изключително, доколкото имитацията е основен принцип на междукултурното оплождане. Уникалното в случая е съзнателното въздигане на този принцип в национална добродетел.

Инголд се аргументира с изобилно позоваване на първични и вторични източници от най-различни области и епохи, някои от тях много редки, дори екзотични, споменава се и една работа на българския философ Асен Игнатов. Руслото на повествованието не е било достатъчно, за да побере огромната ерудиция на автора, така че тя се стича и в бележките под линия, които влизат в конкуренция с основния текст – истинско блаженство за ценителите на footnotes. В една от тях попадаме на странна находка: удивителното твърдение на публициста Василий Розанов, че немците били всъщност по-добрите руснаци. Как е било възможно да се стигне до подобно смешение?

Всички ключови сцени на руската история, пише Инголд, се разиграват под силно, понякога определящо чуждо влияние – от създаването на руската държава от варягите, които са и кръстниците на Русия, до Перестройката на Горбачов. Чак до съветско време чужденци работят по създаването на руските  национални ценности, символи, обекти и институции. Кремъл, сърцето на руската държава, е дело на чуждестранни, предимно италиански архитекти.  От Европа се внася не само “софтуерът”, но и персоналът – за администрацията и армейското командване, за аристокрацията, дори за управляващата династия. Солженицин, като рупор на руските националисти, неспирно тръбеше, че много от болшевишките ръководители били от балтийски или еврейски произход, че Ленин бил по майчина линия от “немски”, а по бащина от “азиатски” произход, че Сталин пък като грузинец нямал нищо общо с руснаците.

Подражанието като модернизационен импулс се проявява най-ярко в реформите на Петър Велики. От онова време, научаваме от Инголд, произхожда и един лозунг, който беше актуален съвсем до скоро. “Да настигнем и надминем (Запада)” повтарят всички руски владетели: император Петър, болшевиките Ленин и Сталин, комунистът Хрушчов, перестройчикът Горбачов. Европа ще служи за модел докато Русия се изравни с нея, след което ще й обърне гръб; или направо “задника си”, злорадства Петър Велики, който не е могъл да предполага, че задникът ще си остане гол.

Рецептивната културна настройка на Русия се обуславя също от безграничната шир на руското пространство и от многонационалния характер на страната, “две дадености, които правят почти невъзможно разграничението между собствено и чуждо”. Имена, смятани за типично руски като например Олег, Олга или Игор, са всъщност от германско-скандинавски произход – Хелги, Хелга, Ингвар. Дори куклата “матрьошка” се оказва внос от Япония. Докато за Запада символи на културното съзидание са плугът и перото, за руснаците това е женската утроба (Матушка Россия): културното постижение се разглежда като пасивен акт на възприемане и съхранение. Тази настройка се проявява например в теорията на литературния психолог Николай Рубакин, съвременник на Пастернак, който дава предимство на четенето пред писането и поставя рецепцията на по-високо стъпало от производството на текстове. Чукча (от известния виц), който не иска да бъде читател, а писател, вероятно е аномалия, изискваща друго обяснение.

          Инголд изненадва с един – както се оказва – само на пръв поглед незначителен сюжет, на който посвещава цяла глава: “Руското извънградско имение като анклав на европейската култура”. Той вижда в руската усадьба пряка заемка от европейския аристократически бит, луксозно убежище “за вътрешно заточение на европейския елит в царска Русия”, което се превръща в символ на отчуждението на руската аристокрация не само от селската изба, но от цялата нация. Постепенно усадьба изгубва ексклузивния си характер, обуржоазява се и се свива до по-скромните мащаби на дачата. В днешна Русия тези две линии се събират в т.н. котедж,  който копира едно към едно северноамериканската вилна архитектура.

Обрисовката на руския манталитет и култура от перото на Инголд не е ласкателна, но е така убедителна и обоснована, че е трудно да се обвини швейцарският автор в зложелателство. Същото се отнася и за проницателната му характеристика на Пушкин, културната икона на руската нация, която обаче сигурно ще предизвика възражения: “Пушкин е забележителен пример за трансформирането на чуждото в собствено, защото нито личностно, нито творчески той, канонизираният гений на Русия, не е автентичен руски писател, но затова пък е в пълна мяра типичен руски писател, и то тъкмо защото е по-малко руснак, а много повече космополит”.

Многовековният процес на “засмукване”, на “захранване” с чужди идеи довежда дотам, че по думите на историка от 19 в. Константин Кавелин “Русия е свикнала да гледа на себе си с чужди очи”. А Достоевски формулира един постулат, който има съвсем актуално звучене: “Само руснакът става толкова повече руснак, колкото повече се европеизира”, уверява той и обявява руснаците за единствените истински европейци, защото били способни да примирят напълно чуждото със собственото. Благодарение на тази си способност, заявява Достоевски, Русия се е превърнала във велика самостойна култура, призвана сега на свой ред да поведе стара, изтощена Европа.

          Това е вторият пласт в интелектуалния градеж на Русия: в съзнанието на много руски мислители културата на подражанието, превъзмогваща дори най-острия идеен конфликт в руското общество през 19 в., този между славянофили и западници, се трансформира в култура за подражание, в образец. Тази метаморфоза, израз колкото на самочувствие, толкова и на липсата му, си остава обаче идеална проекция без реално покритие. Инголд, който съзира оригинални постижения в един много ограничен сегмент от руската културна продукция – големите романисти от 19 в., някои автори в граничната област между философия и теология, руският авангард от т.н. “сребърен век” (1895-1925), – подчертава, че дори Достоевски и Толстой не оставят в културата на Запада отпечатък, който би могъл да се сравнява с ефекта от западния културен модел. Това положение се запазва и през 20 в. Също както след победата над Наполеон руската империя вместо да наложи своята културна хегемония, изпада още по-неудържимо под френско влияние, “така и след Втората световна война израсналият в световна сила СССР се оказва неспособен да предложи атрактивна културна продукция на Европа и Америка”. Не беше родно производство и единственият износен продукт по съветско време, който намери наистина широко разпространение: марксизъм-ленинизмът също беше импорт от Европа, макар и овкусен с руски подправки.

Краят на СССР не означаваше край на културата на подражанието. Напротив: с отварянето на Русия към света, както никога в досегашната й история, тази култура демонстрира за сетен път своята жизненост. Инголд илюстрира това с “широката и до голяма степен безкритична” рецепция на постмодернизма в Русия, онова международно течение, чийто “не познаващ никакви прегради синкретизъм отговаря явно оптимално на традиционната руска нагласа”. Като си спомним, че постмодернизмът е философската обвивка на глобализма, бихме могли да се запитаме: дали културата на подражанието няма да се окаже най-ценният артикул в духовния багаж на Русия, застанала на прага на един свят, в който “чуждо” и “свое” губят все повече своята еднозначност?

Felix Philipp Ingold, Die Faszination des Fremden (2009).

Калинка-малинка и културата на подражанието, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s