Чаша вода и любов

 С т о я н  Г я у р о в

Седем и половина милиона години. Толкова време е необходимо на Deep Thought, суперкомпютъра в романа на Дъглас Адамс “Пътеводител на галактическия стопаджия”, за да изплюе истината за същността на вселената и човека – “42”. Отговорът е неудовлетворителен дори за тази чудовищна машина, която решава, че питането не е било ясно формулирано и затова препоръчва да се направи един още по-голям компютър, който след още няколко милиона години да открие какъв всъщност е бил въпросът. Тери Игълтън, известният английски литературовед и културолог, знае въпроса, но припомня терзанията на Deep Thought, защото се отнася сериозно към общото подозрение: дали да се пита за смисъла на живота днес, след Йов, Ницше и Монти Пайтън, не е наивно, ако не и направо безсмислено? Прикрит зад реномето си на академичен бунтар, но явно и с поглед към пазара, Игълтън си е позволил да бъде така “непредпазлив” и да постави на книгата си плакатното заглавие “Смисълът на живота”, макар и с пълното съзнание, че това е “тема за откачени или за комици”.

Тъкмо днес, през модерната епоха, човек е гложден както никога преди от съмнението в безцелността на съществуването и въпросът на въпросите тегне постоянно като сянка над мислите и чувствата. Това е нещо ново. През Средновековието човешкият живот има твърд фундамент, известен под името Бог. Човешкото съществуване е благодат и божи дар и доколкото някой изобщо би се сетил да постави този еретичен въпрос, той би могъл и сам да си отговори: смисълът на живота е в това, че го има Бог. За древните юдеи също би било непонятно да се питат какъв е смисълът на живота, защото и за тях отговорът е очевиден: Яхве и неговите закони изпълват човека и осмислят съществуването му. Игълтън отбелязва, че в далечното минало хората не са си блъскали главите над този въпрос не само заради непоклатимата си вяра, но и защото социалната им практика е била много по-солидна от нашата: “Смисълът на живота се е изчерпвал до голяма степен във функцията му в рамките на едно по-голямо цяло, на общността”.

Големият въпрос за смисъла се появява обикновено, когато установени роли, убеждения и условности се окажат в криза. Такъв момент настъпва – и оттогава няма връщане назад – през Новото време, с уронването на религиозния мироглед и задълбочаващото се съзнание за самотата на човека, и достига кулминацията си през 20 в. “Може би миналият век разсъждаваше така отчаяно върху въпроса за смисъла на съществуването, тъкмо защото за този век човешкият живот имаше такава нищожна стойност. А днес пък животът изглежда може би абсурден в сравнение със смисъла, който е имал преди”. Модерни автори като Чехов, Кафка или Бекет се занимават с проблема за безсмислието, защото модерността все още си спомня времето, когато е имало или би трябвало да има смисъл в изобилие. Типичното модерно произведение на изкуството все още е под впечатлението за една подредена вселена и затова изживява угасването на смисъла като скандал и непоправима загуба. “Тези произведения кръжат около един празен център, една тайнствена празнина или мълчание, маркиращи мястото на изчезналия смисъл. Нуждата от осмисляне на нещата създава истински трагичното напрежение, присъщо на модернизма”.

Интересна е констатацията на Игълтън, че ако предмодерните култури са се занимавали с големия въпрос по-малко отколкото Кафка, то същото важи и за постмодерната култура, чийто себичен, нецентриран и произволен характер той разнищва без никакви задръжки. “В прагматичния климат на глобализирания капитализъм, с неговия скептицизъм към голямата картина или големия разказ и неговото лишено от илюзии отношение към метафизичното, “животът” е само една от редица дискредитирани тоталности”. Игълтън прави любопитното наблюдение, че “постмодерното съзнание е твърде младо, за да си спомня съществуването на истината и смисъла”. За постмодерните търсенето на върховен смисъл е потискаща илюзия, която ограничава свободата на човека: “Да се твърди мрачно, че животът няма смисъл означава да се хванеш на въдицата, че той изобщо би могъл да има смисъл”.

В творчеството на Самюъл Бекет, “заседнало по средата между модерност и постмодерност”, авторът вижда най-яркия творчески израз на проблематиката за без-смислието на живота. Всичко в света е многозначително и неопределено. Дали очакването на Годо е събитие или отсъствието на такова? Чакането е един вид нищо, вечно отлагане на смисъла, предусещане за бъдещето, което се превръща в начин на живот в настоящето. “Но най-големият парадокс на Бекетовото творчество е в това – подчертава Игълтън, – че то запазва носталгичния копнеж по истина и смисъл, въпреки че в средата му зее една смислоподобна дупка”.

С лека стъпка и на достъпен език, разчупен от залпове английски хумор, Игълтън пристъпва към центъра на тази “абсурдно претенциозна тема”. Той открива нов фронт, като припомня спора за “присъщия” и “привнесения” смисъл на литературното произведение; една алтернатива, която той отхвърля с твърдението, че смисълът е в двупосочна зависимост от текст и читател. Същото по аналогия той отнася и към живота: “Смисълът е резултат от взаимодействието между нас и действителността”. Човек определя сам себе си, но на базата на дълбока зависимост от природата, света и другите хора. Ние не можем да започнем от нула – дори и да искаме. “Представата, че аз бих могъл сам да определя смисъла на моя живот, е илюзия”. Или казано другояче: смисълът на живота, доколкото има такъв, трябва да се търси в човешкото общение; “особено днес, когато по линия на глобализацията транснационалният капитализъм допринесе толкова много за създаването на едно единно човечество”, пише марксистът Игълтън без капка злоезичие.

След като постулира, че смисълът на живота е в общата цел на хората, Игълтън не изненадва с извода, че тази цел е стремежът към щастие. И наистина, какво по-общочовешко от щастието. Само че какво е щастие? Авторът разглежда и отхвърля различни тълкувания, за да се съгласи накрая с Аристотел, според когото истинското щастие е в свободното разгръщане на човешките способности. Игълтън е склонен да приеме щастието за смисъл на живота, но смята, че това не е окончателният отговор на големия въпрос. Тогава, може би, власт, богатство? Не, за Игълтън това са недостойни кандидати, дисквалифицирани от техния инструментален характер и податливост към опорочаване чрез превръщане на средствата за живот в самоцел. “Удивително е, че през 21 в. материалната организация на живота заема същото централно място, както и през каменната епоха”, диви се той. Много по-убедителен за него е аргументът на Фройд, комуто смисълът на живота се провижда в неговата крайност. Именно смъртта придава интензивност на съществуването и устойчивост на морала, поставя ни в положение да видим нещата такива, каквито са, и да им се радваме; в тази стоическа перспектива смъртта дори обогатява живота. И все пак Игълтън отхвърля Танатос като един твърде мрачен бог.

Ако животът има смисъл, той не е от този вид; смисълът не е екстракт от някаква формула, твърдение или езотерично откровение, а определен начин на живот; той не е метафизичен, а етичен. “Вечността не се съдържа в зрънце пясък, а в чаша вода”, чашата, която подаваш на жадния. “Който действа така, живее с любовта”. Зад вратата, която Игълтън ни отключва, не се крие някакво потресаващо разкритие, а онова, което и без туй мнозина от нас правят. Любовта във видението на Игълтън няма нищо общо с чувствения копнеж, а се доближава до християнската любов към ближния. Така погледнато тя може да бъде и другото име на щастието. Онова, което авторът нарича любов, е начинът по който  съчетаваме индивидуалния си стремеж към пълноценно осъществяване с факта, че сме социални същества: животът има смисъл само чрез другите и с другите. Игълтън привлича за свидетел Витгенщайн, който фокусира още повече неговата дефиниция: “Ако има вечен живот, той трябва да е тук и сега”, казва австрийският философ, а на друго място в своя Tractatus допълва: “Ние усещаме, че дори всички възможни научни въпроси да получат отговор, това изобщо не би засегнало нашите житейски проблеми. Разбира се, тогава няма да има повече въпроси; и тъкмо това е отговорът. Решението на проблема за живота става видно от изчезването на този проблем”.

Епитафия за Д. Ф. У.

 Дейвид Фостър Уолъс беше един от най-талантливите и интересни американски писатели. През септември 2008 той се самоуби, неспособен повече да се съпротивлява на измъчващите го депресии. Три години преди това, в 2005, Уолъс произнесе пред абсолвентите на Кениън Колидж една забележителна реч: “Плуват си две млади риби и срещат една възрастна риба, плуваща в обратната посока, която им кимва и казва: “Добро утро, момчета. Как е водата”? Двете риби продължават да плуват още известно време, и изведнъж едната се обръща към другата и казва: “Какво по дяволите е това вода”?

          Така започва речта на Дейвид Фостър Уолъс. А така завършва: “Истината с голямо И се отнася за живота ПРЕДИ смъртта. Става дума за най-обикновен усет – усет за онова, което е така истинско и важно, така незабележимо в своята заобикаляща ни отвсякъде вездесъщност, че трябва непрестанно да си напомняме: “Това е вода, това е вода”.

Terry Eagleton, The Meaning of Life (2009).

Илюстрация: John Baldessari

Чаша вода и любов, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)


2 thoughts on “Чаша вода и любов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s