Всичко или нищо: Курбе в Гран пале

С т о я н  Г я у р о в

Повече от половината от французите (55 процента) не са стъпвали никога в музей. Затова пък другата половина изглежда се редят вече от седмици на безкрайната опашка, извиваща се пред парижката изложбена зала Гран пале: всички искат да видят Гюстав Курбе, грандиозната ретроспективна изложба на големия френски художник, апострофиран обикновено като бащата на реализма, който умира в изгнание, низвергнат от съвременниците си, самотен и безпаричен.

Преди това обаче той е осъществил програмата на своя живот, завоювайки не само Париж (както се заканва като млад), но и централно място в панорамата на изкуството на 19 в. “Искам всичко или нищо”, пише на родителите си 26-годишният Курбе, чийто устрем много скоро привлича вниманието на обществото. Изложбата в Гран пале започва с едно грандиозно дефиле на нарцисизма, показващо ни художника в осемнайсет романтични, дори маниерни роли. Най-изразителен, а и най-типичен за еготистичната нишка, пронизваща цикъла автопортрети, е “Отчаяният”: младият Курбе е впил истеричен поглед в наблюдателя и скубе дългите си черни коси – малко Караваджо, малко Джони Деп, повече театър, отколкото отчаяние.

Няколко години по-късно Курбе рисува вече по друг начин. Гигантското платно “Погребение в Орнан” бележи, по думите на самия художник, “края на романтизма”. Ефектът от този манифест на реализма се подсилва от огромните размери на работата, доближаващи я до реториката на историческата живопис; същото важи и за “Ателието на художника”, другото платно на Курбе с подобни размери. Явното несъответствие между селското погребение в Орнан и епичните мащаби на изобразяването му предизвиква “скандал”, тоест шумна дискусия, която трябва да е била добре дошла за тръгналия да покори Париж провинциалист, изповядващ, че спрат ли да говорят за него, значи не струва повече нищо.

После идва политиката – може би логична цел за един амбициозен човек, но за Курбе, артист и анархист, който обича да се налага и да скандализира мненията и вкусовете на деня, включително като отказва Ордена на почетния легион, предложен му от Наполеон ІІІ, този път се оказва в последна сметка пагубен. В 1869 той е избран за председател на Републиканската художествена комисия, а през следващата година влиза в Парижката комуна. Разгромът на революцията му донася шестмесечна присъда (в затвора му е позволено да рисува само натюрморти), след което той избягва в Швейцария, където сломен прекарва остатъка от живота си до новогодишната нощ на 1877.

Дали Курбе е осъзнал, че за него политиката не е била нищо повече от един caprice? Във всеки случай в живописта му няма и следа от социално-политически ангажимент, никакво загатване за съществуването на онази “трета класа”, портретирана от Домие. Дори социалиста Прудон той е изобразил не на барикадата, а в идиличен мизансцен сред семейството му. И още едно противоречие: тъкмо в годините на политическата си активност Курбе се обръща изведнъж към актовата живопис, стимулиран вероятно от конкуренцията на фотографията (и настъплението на порнографията), както би могло да се заключи от концепцията на организаторите на ретроспективата. Всичко най-добро от актовата му продукция е събрано в една зала, като мястото между картините е запълнено със снимки на гола женска плът от времето, когато порнографията беше млада. В средата на залата, зад един кръговиден параван, създаващ илюзия за интимност, виси “голият” шедьовър на Курбе – онзи почти гинекологичен поглед между разтворените бедра и върху вулвата на една жена, известен като “Произходът на света”. Прословутата картина (без подпис и дата) е била нарисувана през 1866 по поръчка на богатия турски дипломат и колекционер Халил бей, който по-късно я продава, и в продължение на повече от век това платно съществува само като легендарен слух в художествените среди. Картината сменя няколко притежатели, последен от които е психоаналитикът Жак Лакан. За пръв път публиката вижда “Произходът на света” на изложба в Ню Йорк през 1988, а днес тя виси редом със “Закуска на тревата” от Мане в парижкия Мюзе д’Орсе.

Courbet
„Произходът на света“ според Курбе

На финала, със серия от натюрморти, ретроспективата на Курбе се завръща към малкия формат на автопортретите от началото. Напразно се взирах в ябълките на Курбе, опитвайки се да съзра в тях някаква форма, мазка, предчувствие за Сезан или за триумфа на импресионизма; напротив, неговата мрачна палитра сякаш е фонът, на който още по-ярко се откроява последвалата експлозия от светлина и цветове. Като революционер Курбе се проваля в политиката; а дали наистина е такъв в живописта? По-важно е да се види, че той рисува както никой друг по негово време и че развива един неповторим реалистичен стил. Може да се каже дори, че величието на Курбе се състои тъкмо в това, че устоява на изкушението на новото в лицето на импресионизма. Или с други думи: Курбе не е родоначалник на модерната епоха в изкуството, а по-скоро апотеозът на художествената традиция. Съмнявам се дали тълпите, обсаждащи днес Гран пале, могат да бъдат меродавен показател за рецепцията на художника: Курбе впряга повече ума, отколкото чувствата и в този смисъл принадлежи повече на историята на изкуството (и на специалистите), отколкото на търсещата непосредствено емоционално удовлетворение съвременна публика. Курбе като репродукция на стената? Защо не, но аз лично не съм попадал на подобна находка.

Излязох от Гран пале, решен на следващия ден да се отдам на разгул на сетивата в Оранжери, но мои приятели ме посъветваха да забравя Оранжери и да разгледам вместо това един малък музей близо до Булонския лес в богаташкия 16-и район на Париж. Музеят Мармотан, разположен в стара, по-късно преустроена вила край един разкошен парк, се оказа откритие: тук се намира най-голямата в света колекция от картини на Моне, завещана от единия от синовете на художника и обогатявана постепенно с дарения на произведения на други импресионисти, преди всичко на главната женска представителка на движението Берт Морисо. Мармотан е празник за очите и душата, но за мен празникът щеше да бъде непълен, ако преди това не бях видял Курбе.

La chair de l’être. Retrospective Gustave Courbet au Grand Palais (13 octobre 2007 – 28 janvier 2008).
– Musée Marmottan Monet, Paris.

Всичко или нищо: Курбе в Гран пале, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s