Нека започнем от човека

С т о я н  Г я у р о в

Тази книга е шедьовър.

След срещата с толкова много герои и съдби, с толкова много страдание и мъдрост, след гледката на клетниците в сибирския ГУЛАГ и на обезумелите евреи, радващи се на “банята”, очакваща ги в крематориума, след като е надникнал в главата на Хитлер и е изтръпнал при Сталиновото “Добър ден, другарю Щрум”, след като е доловил неземната възбуда на войнишкото съществуване по време на Сталинградската битка и празнотата на мира, последвала оргазма на победата, след като е присъствал на зловещия “коктейл” за Айхман в новопостроената газова камера или е проследил смразяващата кръвта голгота на комисаря Кримов в подземията на Любянка, готов дори и там да “помогне” на партията, след удивлението пред “баналността” на доброто посред развалините на войната и в лагерите на смъртта, и накрая, при това богатство на мисли, остри като сентенции, и разтърсващия драматизъм на сцени и епизоди, нижещи се в продължение на повече от хиляда страници, – рецензентът може само да се присъедини към чутото и прочетеното за този роман и да каже: “Живот и съдба” на Василий Гросман е един шедьовър.

За пръв път чух за тази книга някъде в началото на 80-те години. Доволен съм, че не успях да я прочета тогава, защото неизбежно щях да я прочета като дисидентска, тоест политическа литература. “Живот и съдба” е много повече от това. Не само защото в романа става дума в еднаква степен за кошмара на комунизма и на нацизма, а битката за Сталинград през зимата на 1942-43, обратът в хода на Втората световна война, е фокусът, в който се събират всички други съдби и събития в разказа, но защото това е преди всичко епопея на човешкото и на хуманизма – свода, окръглящ моралния, тоест вечния хоризонт на човека. Това сродява “Живот и съдба” на Гросман с “Война и мир” на Толстой, като самото сравнение е мяра за величието на неговия епос.

Издателската одисея на “Живот и съдба” прилича на одисеята на героите от романа. Произхождащият от асимилирано еврейско семейство Василий Гросман, известен писател и журналист, който като първо перо на армейския вестник “Красная звезда” отразява победоносния поход на Червената армия от Сталинград до Берлин, завършва произведението си през 1960 и го предлага на списание “Знамя”. Главният редактор е ужасен и през следващата година КГБ конфискува всички налични ръкописи. Дали Гросман е бил чак толкова наивен? Дали е бил готов да прекрачи чертата, деляща го от откритото дисидентство? Или просто е споделял надеждите на съветската интелигенция за културно размразяване след развенчаването на Сталин през 1956?

Писателят Владимир Войнович, автор на послеслова към новия, коригиран немски превод на романа, припомня, че навремето скандалът около “Доктор Живаго” на Пастернак се разразява едва след като книгата е публикувана на Запад. Затова в случая с Гросман властите взимат предохранителни мерки, като “арестуват” книгата, но оставят Гросман на мира. През 1962 – годината, в която излиза повестта на Солженицин “Един ден на Иван Денисович”, – авторът се осмелява да напише писмо до съветския ръководител Хрушчов, в което обяснява, че в романа си е описал “само това, което съм мислил, чувствал и изстрадал”. Той завършва писмото си с драматичния призив: “Моля за свобода за моята книга”. Писателят е приет от шеф-идеолога Михаил Суслов, който слага точка на дискусията, като му казва, че книга като “Живот и съдба” ще може да излезе най-малко след двеста години. През 1964 петдесет и деветгодишният Василий Гросман умира от рак.

Книгата му обаче оцелява в два екземпляра, укрити при негови приятели. През 70-те години Владимир Войнович преснима конволута на Гросман на микрофилм, който след нови перипетии, в които има участие и Андрей Сахаров, е изнесен от страната от един западен дипломат. В 1980 “Живот и съдба” излиза на руски в Швейцария, а осем години по-късно романът е публикуван и в родината на автора.

“Живот и съдба” е книга в толстоевската традиция на руската литература. В нея няма заден план, няма модернистки двусмислия. Философско-историческите отклонения на автора са пестеливи и клонящи към морални обобщения, а миниатюрите на реални фигури, особено на Хитлер и Сталин, са връх в портретната психология. Гросман пресъздава един съвсем малък отрязък от време, но успява да филтрира в него цялата истина за характера и духа на 20 в. Многобройните нишки на повествованието не се събират накрая, както би могло да се очаква; някои се докосват или кръстосват наистина, а поне две от тях (затворниците в ГУЛАГа и руските военнопленници) авторът според мен просто е изпуснал, тоест забравил, но всички остават с отворен край – готови сякаш да бъдат продължени в един следващ том. Тази недовършеност придава известна формална модерност на произведението.

Толстой може да е бил образецът, който Гросман е следвал, но Чехов е онзи, когото цитира. През устата на един от героите си авторът обяснява защо той е така важен: “Чехов казва: нека оставим настрана Бог и всички онези големи, прогресивни идеи. Нека започнем от човека. Нека бъдем добри и отзивчиви към отделния човек – без значение дали е епископ, селянин, промишлен магнат, заточеник в Сахалин или келнер”. Това е философията, която бива потъпкана от нацизма и комунизма. “Историята на човечеството – поучава монахът Иконников – не е борбата на доброто за преодоляване на злото. Това е опитът на един голям зъл принцип да унищожи и последния остатък от човешката доброта”.

Войната и тоталитарният терор са двете универсални злини, които си дават среща в романа на Гросман. Битката за Сталинград поражда у защитниците на града, у съветските хора изобщо смътната, оказала се измамна надежда, че след победата нещата ще се променят. Крахът на илюзията, че човек може да е господар на живота си, докато съдбата му е в лапите на една анонимна и всемогъща сила, е разкрит в образа на комисаря Кримов, стария, убеден болшевик, който бива наклеветен и директно от фронта се озовава в една килия на Любянка, централата на НКВД в Москва. В този “рентгенов институт за социална диагностика” – според оруеловското сравнение на Гросман – разсипаният от побои Кримов мъдрува как при комунизма министерството за държавна сигурност ще продължи да съществува, но ще събира само доброто за хората: “Всичко, свързано с вярност, честност, доброта, ще се събира от агентите в досиета. Само доброто! Тук ще се укрепва вярата в човека, а няма да се разрушава както сега”. Съкилийникът му, старият чекист Еленбоген, който е загрижен пък как да се подобри функционалността на лагерната система, има едно още по-перверзно видение: трябва животът в лагерите да се рационализира до такава степен, че да се слее един ден с живота отвъд телената мрежа. “При всички недостатъци – обяснява Еленбоген – лагерната система има едно предимство. Само в лагера на принципа на личната свобода противостои в абсолютно чиста форма върховният принцип, разумът”. Този принцип може да доведе лагера дотам, че да се самозакрие и да се слее с живота на селото и града.

Аз не познавам по-силно художествено свидетелство за патологията на комунизма и за причинената от него  деформация на здравия смисъл. Върху същото израждане се гради и системата на нацизма, кулминираща в крематориума и в Холокоста. Затова на лагерния комендант Лис не е трудно да убеди болшевика Мостовской, че “който гледа с отвращение на нас, гледа с отвращение и на вас . . . Между нас няма пропаст. Тя е измислена от хората”.  Гросман слага знак за равенство между “обикновения фашизъм” (Михаил Ром) и “обикновения комунизъм”.

Гросман не е бил партиен член, но преди войната и той е засегнат от патологията на комунизма в онази специфична форма, в която ентусиазъм, вяра и страх преливат едно в друго и стават неразличими.  През 1937 той слага подписа си под едно отворено писмо, искащо смъртна присъда за обявените за предатели стари болшевики. Години по-късно той сублимира отвращението от собственото си малодушие в аналогичната постъпка, която кара да извърши атомния физик Виктор Щрум в “Живот и съдба”. Щрум, който живее само за науката и току-що е направил важно откритие, е главният герой на Гросман. В неговия образ са фокусирани колебанията, угризенията, сложността на моралния избор на един човек, който се бори да остане човек под похлупака на съдбата, наречена тоталитаризъм.

Когато кажем произвол, обикновено разбираме само зло. Гросман отива по-надълбоко и показва, че истинският, тоталитарният произвол е тотален; той включва и доброто, но тъй като то стои извън волята на човека, последствията от това добро са трудно различими от злото. Щрум, подложен на тормоз заради еврейския си произход и свободомислието си, очаква всеки момент да бъде откаран в Сибир и живее в ежедневен страх от всяко позвъняване на телефона. И един ден телефонът иззвънява: “Добър ден, другарю Щрум . . . Струва ми се, че работите в едно интересно направление . . . Желая ви успех”. Обаждането на Сталин променя радикално положението му. Но много скоро става ясно, че новопридобитата сила го е превърнала в роб. Щрум подписва писмото с убийствени клевети срещу лекарите евреи, съзнавайки, че извършва предателство срещу самия себе си, срещу принципите и съвестта си: “Той беше станал силен, но бе изгубил вътрешната си свобода”. Изходът, който Гросман посочва, не е по силите на всеки: “Човек трябва да се бори всеки ден, всеки час за правото си да бъде човек. В тази борба не бива да има нито гордост, нито честолюбие, а само смирение. А когато в един ужасен час няма повече изход, човек не бива да се бои от смъртта, не бива да се страхува, ако иска да остане човек”.

Философията на смирението на Гросман придобива най-избистрен вид във вътрешния монолог на възрастната Александра Владимировна, която във финала на романа, застанала пред развалините на своята къща, се радва, защото с цялата си душа е прозряла смисъла на живота, своя и на най-скъпите й хора: “. . . въпреки че в тези ужасни времена човекът не може да бъде повече ковач на собственото си щастие, на световната съдба, на тайнствения ход на историята, на гнева на държавата, на славата и позора на бойното поле не им е дадено да променят съществата, наричащи се хора. Каквото и да ги очаква, те ще живеят като хора и ще умрат като хора, а онези, които са мъртви, бяха успели вече да умрат като хора”. В този горчив оптимизъм се състои нейната “вечна, горчива, човешка победа над всичко възвишено и нечовешко, което съществува и ще съществува на този свят, което идва и си отива.” Това е оптимизмът, това е победата и на Василий Гросман.

Wassili Grossman: Leben und Schicksal. Claassen
Василий Гросман: Живот и съдба. Факел експрес/Жанет 45
(2008)

Нека започнем от човека, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s