Интелектуалецът е мъртъв, да живее клоунът

С т о я н  Г я у р о в

Навремето, когато Сартър се присъединил към една маоистка групировка и вътрешният министър заплашил, че ще го арестува, Дьо Гол отсякъл: “Един Волтер не се арестува”. Генералът е имал предвид не просто философа, писателя или глезеника на публиката Сартър, а всички многообразни фасети на тази личност, кулминиращи в аурата му на интелектуалеца пар екселанс. Сартър, това е дефиницията на понятието интелектуалец. Коментарът на Дьо Гол, въпреки оспорваната му достоверност, маркира звездния час на популярността и влиянието на интелектуалците. От друга страна тази реплика едва ли би могла да бъде произнесена от някой друг държавник по света: интелектуалецът се ражда, укрепва и придобива непозната другаде сила именно във Франция. “Звучи разбира се предизвикателно да се каже, че строго погледнато интелектуалци има само във Франция, но тъкмо това е, което бих искал да кажа”, си позволява да заяви например историкът Пиер Нора.

Раждането на понятието интелектуалец е засвидетелствано през 1898 в разгара на аферата Драйфус и повечето източници го приписват на журналиста и бъдещ министър-председател Жорж Клемансо. Според други то се срещало и преди това в разказите на Мопасан, докато в Германия единичната му употреба е регистрирана още в 1840. Но няма съмнение, че понятието интелектуалец узрява именно през онези драматични години на прага на новия век, когато Франция е разделена на две – за и против Драйфус. “Без наличието и енергичната защита на думата “интелектуалец”, която се превръща в тяхното знаме, победата на драйфусарите не може да бъде обяснена”, пише Дийц Беринг, автор на монументалния труд “Епохата на интелектуалците 1898 – 2001”. И добавя: “Оттогава във Франция винаги е означавало много да бъдеш “интелектуалец”.

Но Франция е само фонът. Централният ареал в изследването на Беринг, посветено на биографията на понятието интелектуалец, е Германия. Трудностите на тази биография започват с това, че не съществува съгласие по въпроса какво все пак означава “интелектуалец”. Беринг прави най-разумното, като заобикаля подводния камък на дефиницията, но – следвайки магистралния “Речник на основните исторически понятия” на Райнхарт Козелек, комуто е посветена книгата му – ни предлага подробен каталог от характеристики и атрибути, очертаващи облика на неговия обект. Доколкото цитира одобрително – и то неведнъж – формулировката на Буркхарт Линднер, че “под интелектуалци не бива да се разбира социологическа прослойка, а определена позиция и морална категория”, можем да приемем, че тя се доближава до собственото му разбиране по въпроса. И още едно важно уточнение. За Сартър не подлежи на дискусия, че интелектуалецът може да бъде само левичар. Какви са тогава Реймон Арон, Емил Чоран или Ернст Юнгер, както и всички други представители на дясно-консервативната духовност? Дистанцирайки се от Сартър, Беринг намира отговор на този въпрос в дефиницията на германския католически публицист Валтер Диркс, който казва, че десният интелектуален тип не се стреми да промени нещата, а да ги оправдае и запази, ръководейки се от най-чисти подбуди. Беринг подчертава обаче, че “това тенденциално равнопоставяне с левицата си остава много лабилно”. Уловен за този ориентир, той проследява лъкатушния път на германския интелектуалец.

Във Франция на драйфусарите, начело с Емил Зола, залогът е извънредно висок: става дума за запазването на човешките права, за спасяването и стабилизирането на основните принципи на демокрацията. Съвсем различна е картината в Германия. През първите две десетилетия на 20 век там няма демокрация, няма и барикади. В родената от поражението във войната през 1918, но нежелана от народа демокрация израстват две обществени сили, комунизъм и фашизъм, които предлагат най-радикални рецепти и които се фиксират в “интелектуалеца” като образа на врага. В годините на Ваймарската република това е само пропаганда, упорито набивана в главите (където оставя дълбоки следи, отбелязва Беринг), но след 1933 става разпореден от държавата начин на мислене. Интелектуалецът е “абстрактен”, “студен” и “анемичен”, “болен” и “лишен от корени”, “деформиран”, от всяко положение “евреин”, което означава “разложителен” и “черногледец”; с една дума – той е олицетворение на “негерманския” тип. Комунистите пък моделират понятието интелектуалец така, че да им върши работа както в борбата срещу буржоазията, така и срещу вътрешните им врагове. Тяхната типология е доминирана от “недисциплинираност”, “индивидуализъм”, “културно високомерие” и “безверие”, “колебливост”, “фразьорство” и “дребнобуржоазност”, която е “напълно чужда на работническата класа”.

Нищо чудно, че “бастионите, които през 1898 бяха изградени светкавично и така солидно в съседна Франция, до 1945 все още не бяха издигнати в Германия.” Така че интелектуалецът, като важна обществена фигура, стъпва на политическата сцена в Германия едва около 1950. Първите му стъпки са неуверени и превръщането му в пазител на постепенно укрепващата демокрация става след дълги и мъчителни дискусии. Важни белези на неговия характер се формират по време на движението против атомното оръжие от края на 50-те години, аферата “Шпигел” през 1962 (повдигането на съдебно обвинение срещу ръководни фигури на списанието по обвинение в държавна измяна), студентските протести от 1968. Върхът в развитието и утвърждаването му е достигнат през есента на 1977, т. н. “германска есен”, когато под натиска на терористите Федералната република изживява най-голямото изпитание в своята кратка история. Защо иначе тъкмо в часовете на върховно напрежение около отвличането на германския пътнически самолет в Могадишу “антиинтелектуалецът” Хелмут Шмит пожелава да се срещне не с друг, а с писателя Хайнрих Бьол? “Не може да има съмнение – заключава Беринг, – че интелектуалците (на първо място Бьол, Грас, Валзер) бяха – и са? – имунната система на демокрацията, резервната армия на свободата”.

Много скоро обаче светът на интелектуалците (не само германските) започна да се олюлява под комбинираното въздействие на два исторически фактора: постмодерностното безверие и имплозията на комунизма. Изличаването на универсалните обществени теории и проекти, и загубата на общоприети, смятани за вечни ценности разклатиха фундамента, на който стояха интелектуалците – тяхната критична функция, ангажимента и вярата им в една непоклатима истина, в едно общочовешко цяло. “Така през последните две десетилетия на 20 век се разпадна понятието “интелектуалец”.

Тласък на тези развития дадоха – отново – френските мислители. Интелектуалецът се роди във Франция; французите бяха и онези, които го погребаха. На 8 октомври 1983 Жан-Франсоа Лиотар публикува в “Льо Монд” своята програмна статия-некролог, озаглавена “Гробницата на интелектуалеца”. Лиотар обявява смъртта му, но не смята заключението си за песимистично, напротив: без идеята за универсалността, мисълта и животът се били освободили от бремето на тоталността, така че пред “интелигенцията” (а не пред погребаните от него интелектуалци!) се откривали “висини за нова отговорност”. Малко по-късно Жан Бодрияр прецизира: “Онези, които наричате френски интелектуалци, не съществуват повече; те бяха погълнати от медийното общество.” Уве Юстус Венцел от швейцарския “Нойе Цюрхер Цайтунг” добавя още един щрих към образа на този нов герой, с констатацията си, че “някогашният интелектуалец се е превърнал в медиен клоун на глобалната културна индустрия”. Беринг дава право и на присъдата на Норберт Болц, която гласи: “Като интелектуален тип днес доминира единствено чевръстият Zeitgeist-сърфист, чието идеално олицетворение е Бернар-Анри Леви”. Авторът затваря чекмеджето с цитатите, призовавайки за свидетел американския социолог Чарлс Райт Милс, според когото е “трудно да останеш критик на едно общество, което се забавлява еднакво както с похвалите, така и с хулите.”

Накратко: “предателството” или дискредитирането на интелектуалната инстанция е неоспорим факт. Той съвпадна обаче с един друг още по-епохален факт – глобализацията на света, “един световно-исторически час, в който е най-необходимо това, което явно го няма повече: глобални, универсални напътствия за действие”. Оттук и песимистичният извод на Беринг: “Интелектуалецът никога не е бил така важен и необходим, както в момента, когато неговата епоха изглежда клони към заник”. Бъдещето на тази инстанция на духа следователно е неясно. Актуалната програма-минимум, която се среща в различни варианти в многобройните интернет форуми по темата, е сведена до елементарната редукция: “Интелектуалецът е човек, който чете книги”. Това са жалки останки от една горда епоха – и твърде тясна основа за епифанията на интелектуалеца.

Dietz Bering, Die Epoche der Intellektuellen (2010).

Илюстрация: Anselm Kiefer


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s