Императорът на сладоледа

С т о я н  Г я у р о в

Сред фауната от странни птици, обитавали планетата на джаза и столицата й Ню Йорк, една от най-странните трябва да е била баронеса Паноника де Кьонигсвартер – жена, любовница и майка, ангел хранител и вездесъщ покровител на борещите се за работа и признание джаз музиканти от 50-те години до смъртта си през 1988. В нейния апартамент умира Чарли “Бърд” Паркър, тя спасява от затвор Телониъс Монк, композитора на Pannonica и ´Round Midnight,  а кой знае как щяха да свършат наркоманът Бъд Пауъл, епилептикът Коулман Хокинс, страдащият от гръдна болест Бари Харис и безброй други едва кретащи таланти, ако не беше всеотдайната помощ на боготворената от тях и възпята в повече от двайсет композиции Ника.

Добрата фея на джаза произлиза от английския клон на династията Ротшилд. Баща й, банкер по професия и ентомолог по призвание, открива в родината на жена си Унгария (лат. Панония) един нов вид пеперуда и кръщава и двете, насекомото и дъщеря си, с името Паноника. Дамата с пеперуденото име отраства във Франция, учи известно време живопис в Германия, а през 1935 се омъжва за френския дипломат барон Жюл де Кьонигсвартер, от когото има пет деца. Семейството прекарва няколко години в Африка, където съпрузите работят за френската съпротива срещу нацизма, а след края на войната Ника е до мъжа си на новия му пост в Мексико. Тя се чувства обаче крайно отегчена в ролята си на съпруга на посланик и в началото на 50-те години напуска Мексико и се установява в Ню Йорк. Тук старата й любов към джаза прераства в страст и почти всяка вечер Ника се качва в кабриолета си – една баронеса кара “Бентли” – и обикаля клубовете, слуша музика, завързва познанства, потапяйки се изцяло в кипящата джаз сцена на града. Първо апартаментът й в хотел “Станхоуп” на Пето авеню, а по-късно голямата къща, която тя купува, а Монк кръщава Cathouse[1], се превръща в убежище за джаз елита (и за нейните 122 котки); едва ли има известен музикант от онези години, който да не е бил облагодетелстван от нея. Нека припомним, че това са годините на открита расова дискриминация, когато само публичното появяване на бяла жена с черен мъж е достатъчно, за да предизвика скандал, така че снимката на бипоп-баронесата често се среща по страниците на булевардния печат. Само благодарение на връзките и парите си, както и на своя предизвикателен непукизъм, Паноника успява да води ексцентричния си начин на живот и да закриля питомниците си.

Между другото Ника обича да прави снимки на своите приятели –непретенциозни, някои дори леко размазани или зацапани, повечето направени в непринудената атмосфера на Cathouse; снимки, които нямат нищо общо с гланцираните фотографии от албумите, но които, както се вижда днес, имат несъмнена документална стойност. През 60-те години й хрумва една друга идея и тя като на шега събира от триста музиканти отговорите на едничкия въпрос, който им задава: “Кои са трите ти най-съкровени желания”? Паноника се опитва да издаде книга със снимките и отговорите, но не успява да намери издател, така че целият материал бива прибран в един кашон и постепенно забравен – докато преди няколко години тази находка попада в ръцете на нейната живееща в Париж внучка, Надин де Кьонигсвартер, която осъществява мечтата на баба си: през 2006 книгата “Джаз музикантите и техните три желания” излезе във Франция.

Както снимките, така и отговорите на джазерите не съдържат нищо сензационно, но представляват ценен материал за социологията на джаза и добавят нови щрихи към картината на тяхното притеснено, да не кажем потискащо ежедневие – пълен контраст на музиката им и на живота, на който по същото време се наслаждават колегите им от поп бранша. Едва ли някой ще се изненада от лайтмотива на желанията им: “Пари, пари, пари!” – лозунгът на Фили Джо Джоунс е лозунгът mutatis mutandis и на всички останали. Дизи Гилеспи мечтае да не трябва да свири за пари, друг иска скромно 14 000 долара за ново жилище,  Джими Форест скандира: “Един милион – един милион – един милион!”; Боб Брукмайър започва от хиляда долара, минава през един милион и стига до един милиард, а Сони Кларк прави заявка за “пари – всички жени на света – всички рояли “Стайнуей”.

Като припев се повтаря желанието за работа (“Да свиря докато ми се скъса задникът”, Арт Блейки), за мир и благоденствие на най-близките,  за музикално майсторство (“Да мога да изсвиря на саксофона си всичко, което искам”, Сони Ролинс). Един бленува за социализъм, друг за ефикасно средство против махмурлука, а Луис Армстронг обявява война на запека; Джон Колтрейн се моли за три пъти по-голяма сексуална потентност, на Кени Кларк му се привижда Бриджит Бардо и всички искат да отидат – неизвестно защо – в Япония.  Струва ни се обяснима завистта, която кара Бари Харис да кълне рок и соул музиката, и подхранва подличкото желание на един друг да види “Битълс” с отрязани коси, затворени в клетка и принудени да слушат по цял ден само джаз.

Най-изненадващото е, че темата за расизма и дискриминацията не присъства така често в отговорите, както би могло да се очаква. Но цялата истина за съществуването на чернокожите в Америка експлодира в зареденото с болка и копнеж желание на Майлс Дейвис: “To be white” – да бъда бял.

През 1954 Паноника се запознава в Париж с Телониъс Монк. Ражда се едно приятелство, което продължава до края на живота на големия композитор през 1981. Баронесата пуска в действие цялото си красноречие и влияние и успява да издейства площадът в края на 63-та улица Запад в Ню Йорк да бъде наречен на негово име. Последното желание на Ника? Прахът й да бъде разпръснат над нюйоркската река Хъдсън – около полунощ, ´Round Midnight.

Pannonica de Koenigswarter, „Les Musiciens de Jazz et leur trois voeux“. Editions Buchet/Castel

(2008)

[1] Игра на думи: “сat” (англ.) означава “котка”, а на джаз арго “тип, терк, пич”.

Паноника, добрата фея на джаза, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)