Сълзите на Нозава сан и прогнозата на Алеко

 С т о я н  Г я у р о в

Културата е социално сговаряне и форма. Навсякъде по света хората имат еднакви елементарни нужди, но различните хора и народи ги удовлетворяват по различни начини. Така че колкото и да е проблематично да се говори, да кажем, за културата на Япония изобщо, все пак има нещо, което маркира това културно пространство като непогрешимо японско и което не се припокрива с ценностната ориентация на германеца или на българина. Със съзнанието за това, колко труден е всеки сериозен разговор за „културата“, можем да оценим още по-добре прецизните методологически обобщения и просветляващите примери, които срещаме в книгата на Флориан Кулмас „Културата на Япония. Традиция и Модерност“.

Може би и вие си спомняте как преди няколко години шефът на реномираната борсова фирма „Ямаичи сикюритис“ излезе пред телевизионните камери в Токио и плачейки поиска прошка от подчинените си за фалита на традиционната компания. Това не е ежедневно зрелище и в Япония, но все пак далеч не така шокиращо както би била, например, гледката на Бил Гейтс, който си посипва главата с пепел, облян в сълзи. Професор Кулмас предполага, че сълзите на Шохеи Нозава са били предназначени главно за служителите му, а не за акционерите, което, според него, подкрепя тезата за основната разлика между японския и американския капитализъм: японските мениджери работят за своите служители, американските – за своите акционери.

В тази светлина става понятен също фактът за преобладаващото влияние на фирмените над отрасловите профсъюзи в Япония, както и това, че ръководните кадри идват от самото предприятие, а не отвън. Те се явяват като ръководители на колектива, не като негови съперници, а цялата фирма – като едно голямо семейство. Поне до не отдавна за японския чиновник или работник бе съвсем естествена мисълта, че ще се пенсионира там, където е започнал работа на младини. Японската фирмена култура почива в несравнимо по-голяма степен от американската или европейската върху персонализирани отношения. Както работникът, така и началникът са интегрирани в едно „семейство“ и когато някой от тях сбърка, той изпитва срам и угризения – и дори плаче публично, както Нозава сан.

Огромно значение в Япония има културата на дара. Кулмас подчертава, че подаряването е „реципрочен, но не симетричен акт“ – подаръкът е задължение. „Никой подарък не се дава безкористно“, пише той; нещо, което не е чуждо и в останалия свят. Само че в Япония подаръкът има социално-политически импликации, откъдето може би идва нерядко срещаното на Запад мнение за непотизма и корупцията в японското общество. Предвид „традицията на дара“, така убедително описана от Кулмас, изглежда трудно да се направи ясно разграничение.

Едно от най-театралните – и най-странни за нас – проявления на японската култура е чаената церемония, „парадигмата на добрия вкус“, по думите на автора, създадена през 16 век от Сен но Рикю. Тя си има специално място – павилион или стая, наричани чайна. Изплакването на ръцете и устата преди влизането там напомня на ритуалното почистване при влизането в някой храм, както и за това, че първоначално пиенето на чай е било религиозно упражнение. Чайната е свещено пространство извън ежедневния свят, в което богатство, чин и произход не значат нищо. Дори воинът сваля меча си преди да влезе там. Атентатите и убийствата не са рядкост в японската история, но в чайна не е регистриран нито един такъв случай. „Чаят е мир“. Жалко, че на Балканите няма чайни. Или може би по-добре.

*

Всички говорим за глобализация, но не винаги забелязваме, че тя има и съвсем битово измерение. Когато отскочим до кварталния супермаркет, за да си купим вино, и с тръпка на приятно объркване застанем пред бутилките, идващи буквално от всички краища на света, това още не е вярна представа за глобализацията; глобализация е когато установите, че на вкус вината от всички краища на света почти не се различават – поучава ни английският енолог Стюарт Пигот.

„Красивият нов свят на виното“ се нарича книгата на живеещия в Берлин английски енолог, в която той разказва за отражението на глобализацията върху културата на виното. Онези, които си мислят, че „енолог“ е просто претенциозната титла на класическия трапезен познавач на виното грешат: енологията е приложна дисциплина, изискваща специална подготовка, умение и талант, които нямат нищо общо с онази система за оценка, чиито критерии са „Нищо не струва!“ и „Много е добро!“.

Пигот е обиколил света, за да ни поднесе екстракта на своите умения на специалист, който поне в Германия се ползва с най-високо реноме в своята гилдия – благодарение на небцето, а и на сладкодумието си. Оказва се, че в Австралия се отглежда германски ризлинг, в Америка – пино ноар, в Германия – шардоне, каберне совиньон, ширас, а в Южна Африка – традиционни португалски сортове. Това, което най-много липсва и съответно най-много се търси днес, е първичност – „онази уникална връзка между почва, район и винар“, по определението на Пигот, обозначавана с френския термин “тероар”.

Днес повечето вината са почти неразличими, защото се произвеждат индустриално в съответствие с един глобален или национален стандарт. Съвременното винарство е огромна индустрия, която бълва – до голяма степен – стандартизирана и силно манипулирана продукция. От Пигот научаваме, например, че в Австралия (и не само там) са се изхитрили и заобикалят скъпата технология на отлежаване в дъбови бъчонки (барик), като използват дъбови „чипове“ – късове дъбово дърво, увити в найлонови мрежички и потопени в цистерните с вино.

В нашия глобализиран винарски свят има обаче и много примери за инициативни производители, утвърждаващи най-добрите традиции на древната култура на виното. Пигот смята, че бъдещето в областта на виното принадлежи на Америка, по-точно на Калифорния. (Той едва ли е чел „До Чикаго и назад”, иначе щеше да узнае, че още в края на 19 век Алеко Константинов прави аналогична прогноза). Според берлинския енолог работата е колкото в парите, толкова и в целеустремеността и ентусиазма на американците. Само за 30 години калифорнийските винари развенчаха мита, че вино се прави с история и традиция, и днес са в авангарда на този бизнес, пише той. “Големите винарски нации, Франция, Италия, Испания, изглежда все още не са проумели това и се опитват да удържат пропукващия се фронт с комбинацията от стара слава и високи цени – една губеща стратегия”.

Стюарт Пигот явно е заобиколил България, която не се споменава в книгата му, но общите изводи на автора са валидни и за българските винопроизводители: каберне совиньон или мерло се правят навсякъде по света, но не мавруд или гъмза. Поне засега.

Florian Coulmas, Die Kultur Japans – Tradition und Moderne
Stuart Pigott, Schöne neue Weinwelt.
(2003)

Сълзите на Нозава сан и прогнозата на Алеко, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s