В магнитното поле на идеите

С т о я н  Г я у р о в

На 13 години Аби Варбург, най-големият син на хамбургската банкерска фамилия Варбург, взима решение за цял живот: той прехвърля на една година по-малкия си брат своето първородно право да оглави семейната банка срещу обещанието, че до края на живота му ще му купува книгите, които иска. Тази уж пубертетска прищявка се превръща в един никога неформализиран, но железен пакт между дух и капитал, във финансовата основа за научните занимания и пътуванията на частния учен Варбург, в гаранцията, която му позволява лукса да откаже предложенията за редовна професура, в материалния ангажимент на братята му банкери, без който би било невъзможно създаването на Културно-научната библиотека Варбург.

Славата на Аби Варбург (1866-1929) като създател на иконологията отдавна е перо от общата култура. Но дори за специалистите ореолът около името му е по-скоро мъгляв, отколкото сияен. Това се дължи на положението му на аутсайдер в academia, на факта, че прозренията му не са обединени в стройна теория, а са разпръснати като пъзел из текстовете и кореспонденцията му, и не на последно място на наложилото се мнение, че иконологията е наука за посветени. На този фон малката монография на изкуствоведката Карен Михелс е чудесно въведение към живота и “магнитното поле на идеите” на Варбург – особено за онези, за които масивната “интелектуална биография” от перото на Ернст Гомбрих е трудно смилаемо четиво.

“Евреин по кръв, хамбургчанин по сърце, по душа флорентинец”. В този стилен автопортрет на младия Аби са уловени субстанцията и географските посоки на неговия живот: съзнанието за принадлежност към еврейството и за обратната му страна, антисемитизма, който той тълкува като рецидив на митичен ирационализъм; привързаността към родния Хамбург, въпреки че там “не обичат да философстват, а да си броят парите”, а житейската мъдрост на местните търговци и богаташи не отива по-далеч от мнението, че “то, образованието, не вреди”; и накрая Флоренция, която олицетворява за него красотата на изкуството и любимата му епоха, Ренесанса. Срещата с Флоренция през 1888 се оказва ключова за студента по история на изкуството Варбург, защото там той намира две неща: темата на дисертацията си, Ботичели, и бъдещата си жена, Мари Херц.

Разглеждайки във флорентинския музея “Уфици” Раждането на Венера и Пролетта, Варбург си задава въпроса как е стигнал Ботичели до тези теми, и след безплоден обзор в кръга на изкуството, започва да търси отговора – по онова време нещо съвсем ново – в литературата, по-точно в античните автори. Прави му впечатление, че в италианския превод на “Химнът на Венера” от Омир “полъхът на вятъра” е преиначен в ”няколко вятъра”, а Венера излиза от една мида, докато при Омир тя просто се поклаща върху вълните. Подсилване на мотивите, свързани с движението, Варбург забелязва и в работите на Ботичели – прочутите междувременно веещи се коси на Венера, например, – и постепенно се добира до отговора на питането защо художникът се е спрял точно на тях при прочита си на Омир: защото те са средство, позволяващо му да постигне в картините си афекти, страст, дори патос. Оттук генералното заключение на студента Варбург: изкуството на Ренесанса разчита особено много на античните образци, когато търси възможности за израз на силни чувства и страсти. Едва след време Варбург (и не само той) осъзнава, че в дисертацията си е положил основния камък на онзи нов метод, който по-късно ще нарече “иконология”.

Карен Михелс обяснява, че иконологията разглежда произведенията на изкуството не просто като естетическа даденост, а като носител на традициите на човечеството. “Изкуството е средство за съхраняване на духа на времето. Но ако съществува дух на времето, тогава следите от него трябва да пронизват всички културни проявления”. Ервин Панофски, най-авторитетният от последователите на Варбург, показва, че това е валидно дори за неща, несвързани на пръв поглед с изкуството, като например радиатора на ролс-ройса. Иконологията се опитва да открие общото в културните традиции, стигайки до обобщения, недостъпни за отделните специалности. Методът на Варбург е и ранен пример за потенциала на интердисциплинарния подход, за – според прочутия му израз – “разчупването на гранично-полицейската скованост на науките”.

Междувременно Варбург купува книги, стотици и хиляди книги, които искат място и най-вече пари. На (винаги) деликатните натяквания от страна на братята си той отвръща: “Другите богати семейства имат състезателни коне. Вие имате моята библиотека, а това е много повече, тъй като онзи, който трупа материални блага, трябва да направи нещо и за развитието на духа. Освен това ви излиза по-евтино”. След годините прекарани във Флоренция, през 1904 Варбург, междувременно съпруг и баща, се завръща в Хамбург с нов план в главата: идеята за създаване на културно-исторически институт на базата на собствената си библиотека. Името му започва да се дочува в културоложките среди, но публикациите му са редки, а стилът – чепат; той страда от тежки писателски блокади, които обяснява с невъзможността да се концентрира върху една отделна мисъл. Може би това състояние и поначало лабилната му психическа конституция, която го отвежда за няколко години в психиатрична клиника, са още една предпоставка за насочването на енергията му към систематичното изграждане на библиотеката: “От днешна гледна точка – отбелязва Михелс, – тя е делото на неговия живот”.

Библиотеката е открита през 1926. Тя предлага всички удобства за читателите, най-модерно техническо оборудване и особена организация на каталога според “принципа на добросъседството”. Нейната сърцевина е забележителната читателска зала във формата на елипса. За Варбург елипсата олицетворява екзистенциалния принцип на двата полюса, напрежението между които стои в основата не само на човешкия живот, но и на историята. Неговата елипсовидна зала е не толкова естетическа, колкото философска програма в символични одежди – една арена на науката. Сложната система на подредба и перманентно пререждане на книгите (60 000 към началото на 30-те години) отговаря на концепцията на Варбург, който вижда в тях “пластичен елемент” с едва ли не “изобразителни функции”.

Тази динамична структура определя характера и на последния му научен проект – останалия недовършен картинен атлас “Мнемозина”, в който чрез колажи от различни изображения се проследяват пътеките на паметта, водещи от Античността до настоящето. Веднъж му попада една френска пощенска марка (Варбург е ценял извънредно много марките като уникален носител на културно-исторически послания), на която била изобразена жена, сееща зърно. Във фигурата й той веднага долавя ехото от танцуващите менади и нимфи от картините на Ботичели или фреските на Гирландайо – едно преживяване, което за него синтезира смисъла на целия му научен живот, показвайки, че дори и битовата сфера е част от пъпната връв, свързваща ни с миналото.

Аби Варбург умира в 1929. Четири години по-късно на власт идва Хитлер, но през декември 1933 библиотеката и главните й служители успяват да емигрират в Англия. Днес Варбург Институт е културно-изследователски център към Лондонския университет.

Karen Michels, Aby Warburg: im Bannkreis der Ideen (2007).

Илюстрация: Кръстьо Тодоров-Кеца


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s