Императорът на сладоледа

С т о я н  Г я у р о в

Илюстрацията върху корицата на всички издания на книгата на Ян Асман „Мойсей Египтянина“, включително и българското, показва един необичаен Мойсей – не онзи библейския, със скрижалите, а една внушителна фигура в елегантни одежди и патетична поза. Всъщност това не е дори Мойсей, а сценична рисунка от 1816 за постановка на операта „Вълшебната флейта“ от Моцарт – „масонската“ или, както също са я наричали, „египетската“ опера на композитора, създадена в едно време, когато масонство е означавало просвещение, а голяма част от просвещенската енергия е била насочена към възраждане на съществувалото някога единство между бог и свят в смятания за негова родина Египет. Това е било едно революционно начинание, тъй като по същество е опит за деконструиране на ядрото на християнството, монотеизма. Това начинание обаче има вековна предистория и разкриването на неговите следи, останали незабелязани или затрупани под пластовете на колективната памет, образува сърцевината на проекта, наречен Мойсей Египтянина.

Никой не знае как е изглеждал Мойсей, кога е живял и най-вече дали изобщо е съществувал. Но не това е важно за историческия метод на Ян Асман, популяризиран от него като история на културната памет. „Разликата между факти и фикция няма никакво значение за историята на паметта“, подчертава хайделбергският учен. За разлика от традиционната история, фиксирана върху реални фигури и събития, историята на паметта се интересува не от миналото като такова, а от миналото във вида, в който го помним и в който формира нашата индивидуална и колективна идентичност. (Възмущението, с което българинът реагира на всяко посегателство срещу българската връзка на „първоучителите“ Кирил и Методий, е показателно за силата на мита за „солунските двама братя“, силен с това, че стои в основата на културната ни памет.)

Историята на Мойсей Египтянина, която предоставя на египтолога Асман материала за неговата блестяща демонстрация на възможностите на мнемотехниката, е история на религиозната конфронтация и на надеждата за преодоляването й. Библейското предание ни показва Мойсей като човека, който извежда евреите от Египет и донася от планината Синай Десетте божи заповеди, за да стане родоначалник на една нова религия, религията на еднобожието. В древния свят на религиозна търпимост и взаимна преводимост на боговете Мойсей внася идеята за добри и лоши богове, а оттам и разграничението между „нас“ и „другите“, между истина и лъжа. Тази бразда раздира органичната цялост на античното мирозрение. Така нареченото от Асман „Мойсеево разграничение“ („Да нямаш други богове освен мен!“), от което произтичат специфичните разграничения между юдеи и гоим, християни и езичници, мюсюлмани и гяури, е шифърът на една духовна революция, която променя из корен света. От този момент нататък „Израил става въплъщение на истината, а Египет – на мрака и лъжата“.

Мойсей трябва да напусне Египет, за да стъпи на терена на Единствения бог. Опитът за прехвърлянето му обратно в Египет, египтизирането на Мойсей, тоест деконструирането на Изхода би било равнозначно следователно на неутрализирането на Мойсеевото разграничение. Тази изкушаваща идея е занимавала не един и двама мислители, и то в продължение на векове – чак до наше време. Асман проследява етапите в лъкатушното движение на тази подривна мисъл през подмолите и по страничните пътища на историята.

Днес знаем, че Мойсей не е бил първият, прокарал разграничението, което Асман е нарекъл на неговото име. Той е имал предшественик, при това египтянин – фараона Аменофис IV, приел името Ехнатон, който през XIV век пр. Хр. въвежда монотеистичен култ, смятан от Асман за „първата контрарелигия в историята“. Този опит остава обаче кратък епизод без последствия, а всички следи и споменът за него, та дори името Ехнатон, биват трайно заличени от колективната памет – почти до края на XIX век: „Мойсей е фигура на спомена, а не на историята; Ехнатон е фигура на историята, а не на спомена“. Тъй като в сферата на културните разграничения и конструкции всичко се свежда до спомена, обяснява Асман, ние с пълно право говорим не за Ехнатоновото, а за Мойсеевото разграничение.

„Мойсей Египтянина“ е книга за интерпретациите на историята за Мойсей и за емблематичното място на Египет в религиозния и духовен градеж на Европа – една линия, която виртуозният анализ на Асман извежда от Античността и довежда до Фройд. С края на Римската империя изчезва и космотеизмът, както авторът предпочита да нарича политеизма. Въпреки наличието през Средновековието на подмолни дисидентски течения, библейският монотеизъм остава несломим. Картината се променя през Ренесанса с преоткриването на две книги, за които тогавашните мислители решават, че са самият извор на староегипетската, а това означава човешката мъдрост: Hieroglyphica на Хораполон и Corpus Hermeticum. В светлината на установените сходства между библейските и херметическите, а и по-ранни текстове – псалм 103, например, прилича почти на буквален превод на „Големия химн“ на Ехнатон, – границата на религиозната непреводимост рухва и се открива първата фаза на египтоманията. „Египет заема челно място в генеалогията на мъдростта“.

Вторият пристъп на египтофилство е доста по-кратък: той започва с египетската експедиция на Наполеон и завършва с разчитането на йероглифите от Шамполион. Между тези два полюса има обаче и един трети, пренебрегван или дори направо непознат досега етап на интереса към египетската мъдрост, чието осветляване е едно от главните постижения на Асман и на което той отделя най-широко място в своето изследване. Тази „гореща фаза“ на египетския, респективно Мойсеевия дискурс протича през XVII и XVIII век на равнището на пионерска научна работа върху историята на религиите и по-специално върху произхода на монотеизма. В лицето на Джон Спенсър, Ралф Къдуърт, Уилям Уорбъртън и Карл Леонхард Райнхолд египетският дебат напуска орбитата на херметизма и се вписва в руслото на Просвещението.

„И научен биде Мойсей на всичката мъдрост египетска“, се казва в Библията, но никой дотогава не е правил сериозен опит да вникне в смисъла на това изречение – до Джон Спенсър. За английския хебраист (1630-93) дори няма значение дали Мойсей е бил египтянин, дали е бил последовател на Ехнатон или не: важното е, както потвърждава св. Стефан с прословутото си изречение, че Мойсей е бил въведен в египетските „мистерии“, за да може после да ги трансформира в законите на юдаизма, прилагайки техниката на т.нар. от Асман „нормативна инверсия“ (позволеното в една религия е забранено в друга и обратното). Само върху тези няколко думи от Библията, всъщност лайтмотивът на целия Мойсеев дебат, Спенсър гради своята теория, чиято цел се състои в това да докаже египетския произход на юдейските ритуали. Този дебат хвърля мост между космотеизма и монотеизма, между природа и Откровение. С формулата на Спиноза Deus sive natura (Бог или природата), червената нишка на деизма и радикалното Просвещение, се преодолява присъщото на монотеизма противопоставяне между бог и свят, и фактически се демонтира Мойсеевото разграничение. Кулминацията е достигната от немския философ Райнхолд, в чийто текст „Еврейските мистерии или най-старото религиозно масонство“ вече не се прави никаква разлика между египетския херметизъм и вярата на библейския законодател. Зараждането на масонското движение, чието значение като инкубатор на най-напредничави идеи през епохата на Просвещението Асман не спира да изтъква, е също отглас от египетския дебат, докато „Вълшебната флейта“ на масона Моцарт е неговото музикално-сценично отражение.

Иронията не е чужда и на историята. В течение на XIX век разчитането на йероглифите и учредяването на египтологията като научна дисциплина допринасят повече от всичко друго за разомагьосването на Египет и за постепенното му заличаване от културната памет на човечеството. Но през 30- те години на XX век Мойсей Египтянина се завръща отново, този път в есето на Фройд „Човекът Мойсей и монотеистичната религия“. Асман казва, че тази малка книжка, с която в навечерието на Холокоста Фройд се заема да разголи корените на антисемитизма, е била съществен подтик за собствения му Мойсеев проект. Търсейки причините за ненавистта срещу евреите, виенският доктор стига до Ехнатон и неговата монотеистична революция. (През 20-те години на миналия век Западът е поразен от краткотрайна египетска треска, предизвикана от откриването на мумията на Тутанкамон; тетралогията на Томас Ман „Йосиф и неговите братя“ е творческият връх на този период.) Фройд е убеден, че тъкмо еднобожието е причината за антисемитизма, така че като обявява Мойсей за египтянин и последовател на Ехнатоновия култ, а монотеизма извежда от Египет, той смята, че заличава Мойсеевата цезура и по този начин разтоварва своя народ от историческото му бреме. „Най-ревностният рушител на Мойсеевото разграничение беше един евреин: Зигмунд Фройд“, заявява Асман.

Такава е позицията, която Асман застъпва в оригиналното издание на „Мойсей Египтянина“, публикувано първо на английски (1997), както и в последвалото коригирано и допълнено немско издание (1998). Пет години по-късно той реши, че е необходимо да фокусира още повече анализа си и да отговори на критиците си, и написа цяла книга – „Мойсеевото разграничение или цената на монотеизма“. Най-важната корекция засяга прочита му на Фройд. Асман изповядва, че бил схванал неточно връзката между Мойсеевото разграничение и Фройдовата концепция за монотеизма като „прогрес в духовността“. Той не смята повече, че Фройд е целял да взриви преградата между истина и лъжа. „Напротив, сега ми се струва, че Фройд е искал да представи Мойсеевото разграничение като едно епохално еврейско постижение, което на всяка цена трябва да бъде запазено, а в психоанализата е виждал един вид продължение на “юдейския прогрес в духовността”.

„Който открие бог в Египет, той премахва това разграничение“. С тези думи завършва книгата „Мойсей Египтянина“, но не и отприщената от нея дискусия. Впоследствие авторът уточнява, че той самият нито е открил бог в Египет, нито смята за възможно или дори за желателно анулирането на това историческо културно разграничение (както не е трудно да се заключи след прочита на работата му); той просто проследявал дирята на онези, от Спенсър до Шилер, които са били убедени, че идентифицирането на Мойсей с Египет може да доведе до разпадането на Мойсеевия комплекс. Така Асман се впуска в интерпретация на собствените си интерпретации, а „Мойсей Египтянина“, съпътстван от незаглъхващото и до днес критично ехо, се превръща в един вид work in progress. Това е може би неизбежно при една така сложна, така богата на теми и идеи, така многопластова книга, в която „действието“ се развива в полето на символите, спекулациите и интерпретациите. Асман, който, освен всичко друго, е и превъзходен разказвач, пише нов вид история: една грандиозна книга и едно неподправено интелектуално приключение за всички онези, които гледат отвъд Дан Браун.

Ян Асман, Мойсей Египтянина. Една следа в историята на паметта. (Лик 2005)

И научен биде Мойсей на всичката мъдрост египетска, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)