По следите на евменидите

С т о я н  Г я у р о в

“Хора, братя, нека ви разкажа цялата истина.” С тези думи започва разказът си Макс Ауе, оберщурмбанфюрер от СС, юрист по образование, нацист по убеждение, високо култивиран хомосексуалист и масов убиец, който участва в планирането на Холокоста, а след края на войната успява да си изгради нова идентичност във Франция и на стари години решава да сподели “как е било”. Макс Ауе е фиктивният главен герой, от чието име се води повествованието в написания на френски език роман “Доброжелателните” от Джонатан Лител.

Американският автор си е позволил нещо, което всъщност е толкова очевидно, че човек се пита как никой не се е сетил досега: той не описва действията и мотивите на един нацистки престъпник (което е правено вече безброй пъти), а си слага неговата маска, за да ни покаже отвътре как се чувства едно чудовище с човешки лик. Книгата излезе през 2006 във Франция, където бяха продадени близо един милион екземпляра, и бе отличена с двете най-важни литературни награди на страната. Успехът сред четящата публика и критиката бе изключителен: “Внимание – шедьовър” (“Нувел Обсерватьор”) или “Война и мир на нацизма” (Доминик Фернандес) бяха сред най-силните, но не единствените определения от този род. Романът на отраслия във Франция Лител се възприе също с голямо внимание в Испания и Италия, а с известно закъснение и в Америка.

Самият автор обаче неведнъж бе казвал, че истинското изпитание за неговото произведение ще бъде преводът и приемът му в Германия. Що се отнася до силата на отзвука, той може да бъде доволен: “Доброжелателните” бяха посрещнати с публицистична офанзива на най-високо равнище, заглушаваща все още ечащото в ушите ехо от шумотевицата около “Хари Потър” и сравнима с дискусиите, разгорели се навремето около студията на Даниъл Голдхейгън “Драговолните помагачи на Хитлер”. Налице бяха и всички предпоставки за сензация: млад американец от еврейски произход влиза в кожата на един нацист и се опитва да обясни на германците – на френски – защо дядовците им са били такива зверове. Тази дързост, за някои може би наглост, обяснява необичайно силния отклик в Германия: още преди излизането на книгата в края на февруари 2008 всички големи вестници бяха публикували вече по няколко многоколонни рецензии, така че критиката си каза думата още преди читателите да са имали възможност за това. А “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” изненада читателите/юзерите си със специална “интернет-читалня” – дискусионен форум за романа на Лител.

Сигналът за началото на интензивната критическа фаза даде един от асовете на журналистиката в Германия, Франк Ширмахер (“Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”). За него Лител със сигурност не е Толстой, а книгата му не е шедьовърът на века, за какъвто я обяви “Льо Монд”. “И все пак това е една голяма книга”; голяма и студена – добавя Ширмахер, който въпреки възраженията си се оказа най-благосклонен към опуса от 1400 страници на американския писател.

Защото след него температурата на критическото недоволство започна осезаемо да се покачва. Според Кристоф Яр (“Нойе Цюрхер Цайтунг”) най-непростимото прегрешение на Лител е, че антропологизира въпроса за вината, като през устата на своя герой заявява, че всеки на негово място би постъпил вероятно по същия начин – тоест: да убие собствената си майка, да участва с трудов ентусиазъм в изтреблението на евреите, да чука сестра си, докато го чукат него, понякога преди екзекуция да разговаря с някоя от жертвите си на старогръцки и периодически да дезинфекцира префинения си дух с прочит на Платон, Хегел или Флобер. В едно интервю авторът заявява: “Всички ние сме германци”, а в друго препоръчва Холокостът да бъде “деюдеизиран”, с други думи приравнен към човешката природа.  “В контекста на германската и европейската култура на спомена това представлява голяма стъпка назад – смята Яр. – Затова нека се надяваме, че романът на Лител няма да хвърли сянка върху колективната памет за нацизма и Холокоста.”

Това – превръщането на Холокоста едва ли не в древногръцка трагедия – е главното обвинение, което германската критика отправя срещу “Доброжелателните”, така че забележките по адрес на авторовия стил (“канцеларска проза”) и възмутените възклицания “кич!” или “порнография!” остават на заден план. При това 40-годишният Лител е един изненадващо широко образован и мислещ човек, който е инвестирал в творческия си дебют години на задълбочено изучаване на литературата за нацизма, “интегрирайки източниците в романа си по един безпримерен досега начин” (Ширмахер). Според Ирис Радиш (“Ди Цайт”) проблемът на тази книга, която тя нарича “стратегическа провокация”,  е единствено в това как и с каква цел авторът използва своите умения и “свободата на литературата спрямо историята”: “Проблемът е в това, че Макс Ауе придава лустро на наследството на нацизма . . . Но защо всъщност ни е нужен един нацистки герой”? Аналогично мнение застъпва и друг рецензент на същия седмичник. Харалд Велцер пише, че разпенването, предизвикано от тази “скучна до смърт книга”, представлява “нов етап на заслепението от нацизма тъкмо заради начина, по който в нея се смесват исторически факти, насилствена порнография и интелектуално достолепие”. В последна сметка Лител не дава това, което обещава, или както прецизира Радиш: “Този роман не предлага решение на загадката защо нашите дядовци можаха да се превърнат в безмилостни убийци.”

“Хора, братя . . . ” – германците не искат да бъдат братя на отказващия да се покае д-р Ауе и да слушат отвратителната му изповед. Не само защото са “народът на престъпниците”, а защото в Германия дискусията за Холокоста отдавна е надхвърлила разглеждането му като “паноптикум на извратеностите” (Велцер). Тук споменът и осмислянето на нацисткото минало са все още така актуални, а чувството за вина се поддържа с такава мазохистична систематичност от медии, литература и политика, че дори опитът на един американски евреин да свали историческата вина от германците и да я прехвърли върху Човека изобщо задейства автоматично рефлекса на отблъскването и отрицанието. Французите могат да си позволят да четат един роман за нацизма и Холокоста просто като роман – не и германците.

Междувременно във Франция излизат вече книги върху книгата на Джонатан Лител. В преобладаващия хор на славословията рязко се откроява памфлетът на историка Едуар Юсон и философа Мишел Терешченко, “Самодоволните. Джонатан Лител и писанието на злото”. Те са безмилостни: книги като “Доброжелателните” не бива да се четат, защото “не ни правят по-добри, а по-лоши”; и което е още по-опасно – такива книги “могат да вдъхнат нов живот на злото”. Евменидите, “доброжелателните” богини на отмъщението, имат още работа.

Джонатан Лител: Доброжелателните. Колибри

(2008)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s