Татул, халюцинации и смърт

М и х а е л  М а а р

Вечерта на 17 ноември 1922 Пруст казва на Селест, че ако оживее тази нощ, ще е доказал на лекарите, че е по-силен от тях. Един от тези лекари е собственият му брат Робер, който умолява Марсел да отиде на лечение в някоя клиника, при което Марсел му забранява да стъпва в къщата му.

Пруст винаги е бил онова, което във Франция наричат tête de holz[1]. Цял живот той прикрива своя инат под галантността си. Към края на болестта му инатът избива на повърхността, докарвайки приятелите му до отчаяние. Но за това мъченикът си има своите причини, които се коренят още в раждането му[2].

От гледна точка на литературата звездата на неговия живот е добра звезда, от всякаква друга гледна точка – лоша звезда. През целия 19 век едва ли ще се намерят по-лоши от онези девет месеца, през които Марсел расте в майчината си утроба. Той е заченат, когато след битката при Седан Франция изгубва войната срещу Германия. От септември 1870 Париж е обсаден от пруските войски, които обстрелват целенасочено града. Столицата е обградена, снабдяването отрязано, цари глад. По-богатите ядат антилопи и кенгура от Ботаническата градина; бедняците се изхранват с котешки котлети. Няма никакви свещи, няма и отопление, а зимата е ледено студена.

Произхождащата от заможно еврейско семейство Жан Вей, току-що омъжена за амбициозния лекар Адриан Пруст, отслабва през първите месеци на бременността си. На 28 януари 1871 Париж капитулира. През март избухва бунтът на комунарите и революционното правителство завзема властта. Следва една от най-кървавите граждански войни през новата история, в хода на която са извършени неописуеми жестокости. Пленници биват пресовани между талпи и разрязвани живи. Париж е в пламъци, които се виждат от километри, навсякъде експлодират снаряди. Мадам Пруст живее в постоянен страх за баща си, брат си, мъжа си. През април, когато тя празнува двайсет и втория си рожден ден, половината град се опитва да избяга. На път за работа Адриан Пруст за малко не става жертва на бунтовнически куршум. Когато през май реформираната армия потушава брутално бунта, само през така наречената Кървава седмица са убити почти 25 000 души.

Марсел Пруст се ражда около единайсет часа вечерта на 10 юли 1871 в предградието Отьой, където семейството е потърсило спасение. Момчето (зодия рак, акцендент овен) едва оцелява при раждането и става едно болнаво дете. Изобщо той е голяма грижа marcel3_2737649aза родителите си. Марсел има силно изразена фобия от нощта и всяка вечер изпада в дълбока тъга. Той е уязвим и свръхчувствителен, и най-вече мамино синче, за ужас на баща си. Когато излиза на разходка пред зимата, мама пъха в маншона му няколко сварени от прислужницата горещи картофа.

Болестта, която ще го съпътства през целия му живот, се проявява, когато е на девет години. При една разходка в Булонската гора малкият получава първия астматичен пристъп. Състоянието му е толкова лошо, че дори опитният му баща смята, че Марсел няма да оживее.

Оттам нататък страхът никога няма да го напусне. Той не може повече да тича и да играе с другите деца, затова възприема ролята на завистлив наблюдател – един навик, от който, както обяснява на Селест, се ражда изобщо неговата литература. Същевременно той се вкопчва още повече в майка си, която го глези с много нежност и любов. Марсел се опитва да скрие от нея своята хомосексуалност (която отчасти може да се дължи и на преднаталния стрес[3]), но знае, че майка му сигурно се досеща за нея. Той знае също колко важна е болестта му като спойка, като лепило за семейния пашкул. Той обяснява на майка си, която наистина му мисли доброто, но го задушава с майчината си любов, че предпочита да има пристъпи от астма и да й се харесва, отколкото да не й се харесва и да не страда от астма.

На приятелите му скоро им писва да го слушат как постоянно се оплаква. На Пруст му е ясно, че ги дразни: щом още не е умрял, да престане поне с вайкането. Стига се дотам, че приятелите му го обявяват за лъжливото овчарче, така че когато той наистина умира, изненадата е голяма.

Естествено, както забелязва още Селест, той използва болестта и като предлог, за да държи на разстояние нежелани посетители или да не трябва да отговаря на писма. Но той не е нито симулант, нито хипохондрик, макар че накрая няма орган, за който да не подозира, че мъти нещо срещу него. В посмъртната диагноза на лекаря се изреждат не по-малко от трийсет и пет болести, чиито възпаления и циреи Пруст е трябвало да понася.

Главното зло винаги е била астмата[4]. От днешна гледна точка – дори без особено вникване, – тя протича съвсем типично. При наличието на наследствена слабост, Пруст развива още от малък антитела срещу някои алергии като полен, домашен прах и мухъл. Тези алергени предизвикват спазми и възпаления на бронхите, подпомагани може би от душевни сътресения, които някои биографи на Пруст обясняват с ревността към раждането на брат му.

Преливането на душевното в химическо е описано в един пасаж от самия писател. Малкият Марсел се разхожда с Франсоаз по Шанз-Елизе, където среща приятелката си Жилберт. От нея той научава, че дългото предано писмо, което е написал на баща й Суан, е било прието хладно – и той се обижда. Марсел придружава Франсоаз във влажната тоалетна и си спомня по-раншни миризми на плесен – алергена. След това той и Жилберт се впускат в еротично боричкане зад един лавров храсталак, а когато Марсел се прибира вкъщи, той вдига температура и получава пристъп от астма.

Пруст все още не знае нищо за астматичното въздействие на мухъла, но познава очертаващия се вече в началото на века принцип на алергията. През целия си живот той не спира да се информира за напредъка в полето на медицината. Първо чрез баща си, а по-късно посредством приятелския кръг около Доде и мадам Строс той е в контакт с всички водещи невролози. Само един от тях, както изглежда, успява да му помогне. И той помага може би не толкова на тялото, колкото на изкуството му.

Почти забравеният днес ученик на Шарко[5], Пол Солие, успява да примами Пруст, след смъртта на майка му през зимата на 1905, за шест седмици в своя санаториум в Биланкур. Лечението предвижда строг режим на изолация, който е поразхлабен едва към края. Солие отделя много време за своя съсипан от скръб пациент. Пруст запазва почти пълно мълчание за единственото лечение през живота си, което разбира се не успява да излекува астмата му. Но може би Солие е онзи, който открива на Пруст поетичното сърце на По следите на изгубеното време.

Солие е бил отличен познавач и критик на Бергсон и автор на собствено изследване върху проблема за паметта. Оттам той извежда и идеята на своя лечебен метод. Солие я излага с изречения, чийто прочит предизвиква усещане за дежа-вю. Те предугаждат почтиProust буквално онова, което като неволен спомен ще приведе в движение търсенето на изгубеното време. Главната цел на лечението е катарзисният момент, в който миналото възкръсва не само като съзнателен образ, но и като емоционално преживяване – така ясно, релефно и всепроникващо, че пациентът има чувството, че цялото му същество е пробягало през времето и сега той изживява отново случилото се някога.

Солие със сигурност не е предлагал мадлени по време на своите терапевтични сеанси. Но неговият лечебен принцип е удивително близък до онова, което по-късно Пруст разгръща в романа си – мотива за онзи уникален катарзисен момент на блаженство, в който предвремието се врязва, илюзията за времето проблясва като светкавица и се разпада, а смъртта изгубва значението си.

След лечението в санаториума все още болният Пруст се заема постепенно с работа. Ако доктор Солие е успял да го подтикне към това, той остава едно голямо изключение. Освен ако не разгледаме нещата тъкмо обратно. По един заплетен, зловреден и ироничен начин, за сполуката на По следите на изгубеното време имат принос именно лекарите, които не успяват да помогнат на Пруст: ако беше здрав (какъвто изобщо не можем да си го представим), той нямаше да има нужда да се изолира така цялостно в космоса на своето изкуство, за да изобрази света, който е завинаги изгубен за него.

Първият, който не успява да му помогне, е собственият му баща. От неговите писания за хигиената синът трябва да е разбрал, че принадлежи към проблемната група на неврастениците – една модна болест по онова време – и че сам се трови безнадеждно. Нека не забравяме също колко вредни са прекалените майчини грижи. А едва ли би трябвало да споменаваме психическите последствия от онази дейност, на която Марсел се отдава в миришещата на ирис тоалетна; нека си спомним само за тринайсетте франка.

Пруст е чел не само баща си, който е пионер на борбата срещу холерата и когото той боготвори. Той познава цялата медицинска литература, но извлича от нея само погрешни изводи. Важен наставник му е някой си Линосие. В неговата монография L´hygiène du dyspeptique, която Пруст редовно препрочита, всичко се върти около фикс-идеите храносмилане и отравяне. Пруст цени много интелигентността на прочутия Едуар Брисо, един любим ученик на Шарко, но го смята за слаб лекар, който знаел да предписва на пациентите си само приспивателното трионал. В По следите на изгубеното време Брисо е въплътен в леко комичната фигура на доктор Дьо Булбон. Но колкото и да му се присмива, Пруст никога не успява да се отърве от неговите пророчества.

Според Брисо астмата е вид невроза, която води неизбежно до упадък. В предпоследната глава на студията му върху астмата се говори за cachexie asthmatique, изнемощялостта, която допринася за ранната смърт на Пруст. Но телесната отпадналост е и следствие от погрешните изводи от четените медицински книги, както и от манията за отравяне. Това е обичайното развитие на болестта и до днес. След някой пристъп болният си задава въпроса какво е ял преди това, след което маха съответните продукти и храни от своето меню; той постъпва по същия начин следващия и по-следващия път и така безкрай, докато накрая свършва с кафе с мляко, основната храна на Пруст през последните му години. Така на финала се сбъдва всичко, което Брисо прогнозира и което без него и колегите му може би нямаше да доведе до такъв лош край.

В един момент Пруст е изпробвал вече всички учения и противоучения. Той става все по-скептичен, като накрая изобщо не вярва повече на лекарите, освен ако те не го успокояват и съветват да не предприема нищо. Игнорирането на разпорежданията на домашния му лекар д-р Бизе се превръща в желязно правило; предписаните лекарства се купуват, но Пруст не ги взима. Без да подозира, по този начин той прави всичко съвсем погрешно: затваря се в своята ледено-влажна стая на улица “Амлен”, не проветрява, остава денем и нощем в леглото, главния инкубатор на все още неизвестните по онова време домашни акари. Болестта му се е загнездила в него като червей в сланина. Единственото, което все още му помага да диша, е ритуалното опушване, ежедневните fûmages. Но истината за опушването също не отговаря на онова, което така дълго се е знаело за ползата от него.

Първоначално Пруст пуши препарата с цигарите, но много скоро започва да гори направо чистия прах. Уж го дразнел мирисът на изгорялата хартия, но същинската причина е, че ден след ден той вдишва двайсет и пет пъти повече от предписаната доза. При 6a00d83451924f69e2016767f64d90970b-800wiподобна консумация токсичните последствия са неизбежни. В сравнение с днешните медикаменти, прахът против астма, който през 1922 е изваден от употреба – сякаш със смъртта на Пруст е изпълнил дълга си, – е малко ефикасно средство, което не успокоява възпалените бронхи. Едно от неговите активни вещества обаче е познатият чак от древността халюциноген датура или татул – дрога, за която разказват, че стимулирала пророчествата още на Делфийския оракул.

Пруст става наркозависим. Той използва Louis Legras, препарата с най-висока концентрация на датура. В писмата му се срещат всички известни симптоми на отравянето с татул – дезориентация във времето и пространството, пристъпи на страх, разширяване на зениците, зрителни смущения, сърцебиене, мускулна слабост чак до паралитични кризи; той споменава и за отравяния, причинени от неговите прахове. Халюцинациите, дебелата черна жена, която го плаши малко преди смъртта му, изглежда също се дължат на татула, чиято намаляваща популярност е свързана с предизвикваното от него помрачаване на лицето.

Злоупотребата с датура – това също му е предсказано от Брисо. Облекчението, което този наркотик носел, изкушавало астматика да повишава дозата и много скоро той ставал роб на зловредния си порок. Пруст не избягва и това последно предвещание на Брисо.

През есента на 1922 подработеното от астма, изтощение и датура поле е нападнато от така ужасяващите Пруст бактерии. Той отдавна вече е казал на Селест, че бронхите му били като от варена гума. Когато узнава от брат си, че има пневмококи, той си набавя зад гърба му медицинска информация, от която дестилира на първо време лъжовна надежда за отбой: в четирийсет процента от случаите, пише му братът на Жак Ривиер[6], причинителят бил съвсем безопасен. Две седмици преди смъртта си, той благодари в едно шармантно писмо, написано с разкривен, почти нечетлив почерк, за грациозните пасторали, според които всеки микроб е едва ли не признак за здраве.

Той не се заблуждава обаче дълго относно съществуването на останалите шейсет процента. Това, че е бил наясно колко опасна е болестта му, загатва метафорният елемент, който през тези ноемврийски нощи добавя към Пленницата: когато един поет бил на път да умре от бактериално възпаление на белите дробове, човек си представял как неговите приятели протестират пред пневмокока, обяснявайки му, че този човек притежава талант, така че нека, ако обича, да му върнел отново здравето.

Коките не се оставят да ги убедят и след нощта, през която той отново иска да докаже на лекарите колко е силен, около четири и половина часа в един съботен ден Пруст умира, достойно и без да трепне, от белодробно възпаление, кислородна недостатъчност, сепсис, тягост; от своята астма, на която дължим произведението, срещу което зъбките на акарите са безсилни.

Превод от немски С т о я н  Г я у р о в

Глава от книгата: Михаел Маар, Фараонът Пруст. Изд. „Фабер“ (2013).

[1] Дървена глава.

[2] Най-важният източник за ранните години на Пруст е: Evelyne Bloch-Dano. Madame Proust. (бел. авт.)

[3] Изводът, че хомосексуалността е силно зависима от развитието на плода в майчината утроба, е резултат от мащабно изследване на стокхолмския Karolinska Institutet, в което са участвали 3800 шведски двойки близнаци. Вж. Niklas Langstrom et al.: Genetic and Environmental Effects on Same-sex Sexual Behavior. A Population Study of Twins in Sweden (http://www.springerlink.com/content/2263646523551487). (бел. авт.)

[4] За астмата на Пруст вж. François-Bernard Michel: Proust et les ecrivains devant la mort. (бел. авт.)

[5] Жан-Мартен Шарко (1825-93), един от основателите на модерната неврология.

[6] Жак Ривиер (1886-1925), френски литератор, чийто брат е бил лекар.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s