С т о я н Г я у р о в
Не само чужденците, но и повечето холандци свързват представата си за миналото величие на Холандия с нейната живопис, и то не само поради подчертано визуалната културна настройка на съвременния човек. Около средата на 17 в., тъй наречения “златен век” на Холандия, всяка година в страната са се продавали между 63 000 и 70 000 картини, с пазарна стойност надхвърляща половината от оборота на севернохоландското производство на сирене. Но нито социологическият екстракт от тези цифри, нито взирането в шедьоврите на Рембрандт и “малките холандци” могат да дадат отговор на напиращия въпрос: “Как е било възможно една толкова дребна и несъмнено периферна територия, каквато е била Нидерландия през 17 в., да заеме такава доминираща позиция като държава, като търговска сила и източник на култура в тогавашна Европа”? Въпросът е формулиран от големия холандски историк Йохан Хьойзинха. Отговорът, който той дава във великолепната си студия “Холандската култура през 17 в.”, все още не е изгубил своята валидност. За мнозина Холандия на 17 в. си остава Холандия на Хьойзинха.
Фундаменталната предпоставка за “холандското чудо” авторът вижда в географското положение на страната. То обуславя развитието на корабоплаването и търговията, и разцвета на градовете. Още в 1596, когато републиката е само на осем години, градската управа на Амстердам информира, че по обем на търговията и брой на корабите Нидерландия далеч изпреварва Англия и Франция – “а по онова време търговската мощ на страната е едва в зародиш.” Отсъствието на централна регулираща инстанция – Холандия просто прескача фазата на меркантилизма – допринася за насърчаване на конкуренцията както в търговията, така и в занаятите. Страната спечелва много от външнополитическата констелация през 17 в. – епохата на опустошителната Трийсетгодишна война, – тъй като се оказва в защитения от вятъра ъгъл на международната политика, а също така от притока на имигранти, привлечени от либералния климат. Хьойзинха отбелязва, че приносът за холандската култура на изгонените от Испания, Португалия и Германия евреи – “толерирани и до известна степен уважавани” – е нещо уникално в световната история.
“Хидрографската структура” на страната, очертана от безбройните канали и морето, е решаваща предпоставка за демократичния облик на нейното общество и стопански живот. Поради раздробеността на земята и липсата на едра поземлена собственост, в Холандия не се поражда силна аристокрация; последната остава патриархална в нравите си и сравнително бедна откъм приходи. Патрициатът тук се формира от широкото търговско съсловие, което не притежава и не се стреми към съсловно самочувствие, а се ограничава до правенето на пари и купуването на картини. Градовете се радват на пълна автономия. Те се управляват наистина от паричната олигархия, но тя остава отворена за нови попълнения и в този смисъл демократична. Благосъстоянието обхваща цялата страна, но не равномерно. “Върховният разцвет на холандската култура в епохата на Рембрандт се концентрира на една територия от малко повече от сто квадратни километра”. Това е територията на Холандия – най-богата, най-силната и най-влиятелната от седемте провинции, чието име до ден-днешен се използва взаимозаменяемо с Нидерландия. Страната израства в хегемониална сила, превъзхождаща едновременно в сферата на производството, търговията, финансите и изкуството всички останали големи държави. Това е “холандското чудо”, чието изригване заслепява Европа през 17 в., ала след продължителен инкубационен период, започнал векове преди това.
С победата на протестантството изчезва напълно и духовенството като съсловие. “За бързата победа на калвинизма – пише Хьойзинха – съдейства несъмнено фактът, че тук от край време клирът е със сравнително слаби корени”. Така търговската прослойка изпъква като най-силната в икономическо и най-будната в духовно отношение група в обществото; това й осигурява и доминиращи позиции в политиката и културата. Авторът гледа съвсем трезво на прословутия холандски либерален дух. Той подчертава, че холандската държава през 17 в. е изцяло консервативна, опираща се на традиции и стари права. “Въстанието срещу испанското управление е консервативна революция и не би могло да бъде нищо друго. Съзнателните обновители и реформисти по онова време не са бунтовниците, а законните правителства”. Що се отнася до представата за свободата, “тя е онази на Средновековието” и се изчерпва със стремежа към свобода от многобройните ограничения и норми.
Всеки анализ на онази епоха започва или завършва на един и същ тон: славата на холандския “златен век” – определение, което Хьойзинха съзнателно избягва – е славата на неговите художници. Интерпретацията на Хьойзинха по обясними причини, свързани с концепцията му и нивото на историческата наука по негово време, не е извън критика. Но страниците, посветени на холандската живопис, където неговата картинна мисъл намира своя идеален обект, са изключителни – особено портретните миниатюри на Халс, Вермеер и най-вече Рембрандт: “Човек разбира Рембрандт, изхождайки от Холандия, и Холандия, изхождайки от Рембрандт”.
Холандската живопис намира своето вдъхновение, своите покровители и клиенти в най-широките кръгове на обществото. В Нидерландия, тази “ниска земя”, няма големи меценати, съответно няма дворци и катедрали, но има безброй ценители на изкуството. Картини висят навсякъде, с изключение на черквите. Нидерландия е била картинната галерия на света – по-голяма дори от Италия, както не без гордост уверява авторът. Основното предназначение на живописта като домашна украса в една буржоазна среда предопределя малкия й формат (оттам и прозвището на местните художници – “малките холандци”), както и преобладаващо житейската й тематика: пълен контраст на театралния афект на барока и строгостта на френския класицизъм, които Хьойзинха неоправдано вини за залеза на холандското изкуство. “Дали холандските художници са искали да предадат “смисъла” на живота”? – пита Хьойзинха в заключение на размислите си върху реализма и отговаря: “Да, ако държим да се изразим така, но не това е била причината, поради която са рисували. Те са били реалисти във философски смисъл, но без да го съзнават – хора, твърдо убедени в абсолютната действителност на съществуващото и на всяко отделно нещо”.
Първият вариант на монографията на Хьойзинха, написан на немски, излиза през 1932, като обобщение на поредица от лекции, изнесени от него в Кьолн. Идеята му е да задълбочи познанията на германците за съседите им и като портретира уникалния характер на холандската култура да постави бариера пред бълнуванията за Нидерландия като северногерманска провинция. Вторият, разширен вариант на работата – “една скица”, според подзаглавието й – излиза през 1941 в един съвсем друг свят и със съвсем друго предназначение: Нидерландия е окупирана от нацистите, действителността далеч е надминала песимистичните прогнози на Хьойзинха и той от просветител става патриот и будител, жадуващ да вдъхне утеха и вяра на сънародниците си, като припомни великото им минало, но без да изпада в националистическо заслепение.
През следващата 1942 година Лайденският университет, alma mater на Хьойзинха, е закрит, а вече 70-годишният учен е интерниран заедно със съпругата и дъщеря си в специален заложнически лагер. По-късно е освободен и малко преди да умре, на 1 февруари 1945 записва в дневника си: “Заслужавахме по-добра съдба на старини. Но няма как, трябва да продължим да живеем”.
Johan Huizinga, Holländische Kultur im 17. Jahrhundert.
(2007)
Утехата на историята, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)
Илюстрация: Jan Vermeer van Delft
Императорът на сладоледа 