С т о я н Г я у р о в
Бях в Бачковския манастир; тази твърдина на българските манастирски традиции, където – според табелата, която те посреща на стената край портата, – се осъществява пряката връзка с Бога. Всъщност тази табела представлява дълъг поменик от стилно изографисани забрани, способни да съживят всички предубеждения на някои скептични натури към религията, нейните институции и служители. Най ме жегна забраната за снимане – вероятно, за да не увековечи някой атмосферата на профсъюзен стан, която цари в светата обител.
Извън манастирските порти връзката с отвъдното явно се разпада и там може да се снима. “Там” се намира и онази землянка, която служи като отходно място за посетителите на Бачковския манастир. Слязох безгрижно по стъпалата, стискайки в ръка двете хартийки, които развеселената женица на входа ми връчи срещу 50 ст., напълно неподготвен за гледката, която се разкри пред очите ми. И аз като вас не съм ходил ни в Египет, ни в Помпей, та може би затова първата ми мисъл беше: това трябва да е египетска гробница, това трябва да са фрески от античния Помпей. 
Каква ти гробница, какъв Помпей! Това е просто пикалникът, обикалящ стената, а фреските са причудливите форми, образували се от смешението на цветенцата върху плочките с браздите от вода, пикня и кир. Да, времето и историята (турското робство и прочие) са оставили и тук своите следи.
Преобладава жълтият цвят, връзващ се чудесно с предназначението на мястото. Забележете огледалото (в жълта рамка естествено), един великолепен акцент в тази влажна панорама, фокусиращ вродения естетизъм на нашия народ. Неизвестният дизайнер не е забравил: след като си измие ръцете – с една спечена сапунена люспица – над плувналата в жълтеникава мътилка чугунена мивка, българинът ще поиска да се види в огледалото.
Е, това не е лесно, защото то, огледалото, също е подвластно на времето и в тон със стените е като изпръхнало от влагата, а на всичко отгоре сякаш е оплюто с малки жълти точици, чийто произход не се наемам да гадая. Онова пък, което виси като уморен маркуч в ъгъла, не е нито акваланг, нито кислородна тръба – в случай, че някой по-чувствителен гражданин започне да се задушава от вонята, – а наистина маркуч, от който шурти вода, която се стича по стените, залива пода и оросява нозете на уриниращия.
Колкото повече гледам направената от мен снимка, толкова повече се колебая: що е туй – тоалетна или инсталация в духа на Давид Черни? Колко вярно е онова, което прочетох миналия ден в един германски вестник: “Днес тоалетната е показател не само за цивилизационно равнище, но и за художествените способности на едно общество“. Ако искате да зърнете този артефакт, побързайте, защото ако Бог хвърли поглед извън стените на Бачковския манастир, онова, което ще види, едва ли ще му хареса.
(2009)
Императорът на сладоледа 