Етиката на безгрижието

С т о я н  Г я у р о в

Още през 17 в. англичанинът Бърнет, пътешестващ из Италия, отбелязва, че докато сънародниците му инвестират парите си в търговията и занаятите, католиците ги влагат в църквата; от подтекста на това вярно наблюдение се долавя, че за един протестант това е прахосничество. Сто години по-късно подозрението на Бърнет вече се е затвърдило в стереотипа  за изостаналостта на католическия пояс (Португалия, Испания, Италия, южна Германия, но не и Франция), изпъкваща още по-силно на фона на разточителната барокова архитектура. През 20 в. терминът барок, запазвайки леко пейоративния си оттенък, излиза от тясното поле на изкуствознанието и започва да се налага като обозначение за отрязъка от историята на католическа Европа, заключен между Контрареформацията и Просвещението. Резервите по отношение на барока като художествен стил се проявяват и в историографията: масивният двутомен труд на Петер Херше е първият от десетилетия опит за синтез на бароковата епоха.

Херше реабилитира правата на барока в европейската история, полемизирайки остро против апологетите на тезата за модернизацията, които, вречени на “прогреса”, остават слепи за спецификата на католическото общество. Тяхната грешка, според Херше, е че те просто подминават или недооценяват стоящия пред очите на всички кардинален факт: вследствие на Реформацията, през 17 и 18 в. в Европа възникват две коренно различни култури, просмукани от конфесионален антагонизъм, който засяга не само теологията, а пронизва всички сфери на живота. “Това е главното прозрение, до което стига Макс Вебер в своя анализ на “протестантската етика”, макар и без да се докосва до католицизма”.

Барокът може да бъде равнозначен на изостаналост, обяснява Херше, само от гледна точка на ценностите и организацията на живот в протестантския Север. Ориентираната към “прогреса” работлива и пестелива буржоазия заема подчинено положение в католическия свят, където на висота са тъкмо безгрижието и прахосничеството – две черти, които според автора синтезират същността на “бароковата етика”. Лозунгът “времето е пари” не случайно е измислен от един протестант, още повече – американец. За католика времето няма стойност, неговият поглед е вперен в отвъдното,  затова на културата на безгрижието не се гледа като на грях, затова и най-големите производители на часовници са протестантска Швейцария и Англия, а в католическа Франция – хугенотите, френските протестанти.

Барокът е триумф на религията и културата. Това е едно общество, носено от аристокрацията и селячеството, което се опира на земеделието и традицията и се стреми към стабилност. Барок означава господство на църквата във всички сфери на живота, като църквата представлява много повече от източник на душевна утеха: тя е също социална и културна, икономическа и дори кредитна институция. За разлика от протестантството, бароковата религиозност не е интелектуална, книжна, а подчертано сетивна. В бароковия свят – най-вече в Италия – изобразителните изкуства, архитектурата и музиката достигат своята кулминация. Човекът в този свят също трябва да се бори с превратностите на съдбата, но въпреки всичко стремежът към наслаждения, празникът и радостта от живота са част от ежедневието, а поклонничеството е “един от най-важните фактори на социалната, икономическата и културната история на католицизма”. Барокът е култура на безгрижието – работата не е самоцел, а необходимо зло. Барокът – още веднъж – е култура на прахосничеството: излишъкът не се инвестира, а се изразходва за показна консумация, най-вече в областта на изкуствата. Барокът – обобщава Петер Херше – е немодернизация, “преднамерена изостаналост”. Барокът, с други думи, е обратният полюс на портретираната от Вебер протестантска култура.

От позицията на нашето време културата на барока изглежда примамлив оазис, където съвременникът би могъл да си поеме дъх от цивилизационното ускорение и дори да преодолее окончателно махмурлука от прогресисткия си сън. Но това е илюзия. Историята на барока след победата на рационализма през 18 в. представлява борба за преодоляване на комплекса за “изостаналост” и за усвояване на протестантската етика. Днес културата на Контрареформацията не съществува повече, терминът барок отново се е свил в първоначалното си значение на художествен стил, а католиците, уверява Херше, “мислят и действат по-прогресивно от протестантите”.

Но пищните барокови черкви, горделиви паметници на минало величие и естетски разгул, не са единствената следа, останала от барока. Достатъчно е да се взрем по-внимателно, за да се запитаме: дали традиционната антикапиталистическа враждебност на католицизма не е един от корените на аналогичния рефлекс при антиглобализма, и дали “обществото на купона” и култът към свободното време не са просто отблясък от манталитета на “безгрижието и прахосничеството”?

Peter Hersche, Muße und Verschwendung. Europäische Gesellschaft und Kultur im Barockzeitalter (2006).


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s