Книгите на 2007: наградите, похвалите и отвъд тях

С т о я н  Г я у р о в

Прогнозите са по правило рискована работа, но все пак не е нужна особена далновидност, за да се каже, че през 2008 Дорис Лесинг ще бъде четена толкова малко, колкото беше и преди получаването на Нобеловата премия; малцина ще си спомнят носителя на френския литературен приз Гонкур, Жил Лероа, автора на един прочувствен роман за канибализираната от съпруга си Зелда Фицджералд (Alabama Song); а Юлия Франк, отличена с Литературната награда на Германия 2007, ще си остане непознато име не само за неизкушените от книгите.

И още една прогноза: онези, които четат, ще продължат да четат и през новата година, напук на агресията на нискочелието. Вярата – инстинктивна, генетична? – че книгите ни правят по-добри и по-умни все още не е изгубила притегателната си сила. Колумбийският философ Гомес Давила напомня обаче, че “ако посредствените книги с всеки изминат ден ни се струват все по-непоносими, то не е защото вкусът ни става все по-изтънчен, а защото силата на въображението ни намалява”. Иначе казано: човек става по-умен, само ако чете умни книги.

Кои бяха “умните” книги на 2007? Коварството на този въпрос може да бъде надминато само от наивността на онзи, който си въобразява, че е в състояние да му отговори. Затова нека се ориентираме просто към интересните заглавия и имена, още повече, че според Киркегор интересното също е естетическа категория. Несъмнено централно място в тази категория заема Филип Рот, който, верен на принципа нито година без роман, отново напомни за себе си с “Призракът излиза”, последното продължение на сагата на своя герой Натан Зукърман. Изглежда само Нобеловата награда ще даде покой на този голям писател (а, кой знае, може би и на читателите му). Междувременно един друг американски автор, Денис Джонсън (новоизлезлият му роман “Дърво от дим” спечели Националната литературна награда), все по-често бива нареждан сред големите разказвачи на Америка, макар да е още много далеч от популярността на Рот или ДеЛило, които са сред най-гласовитите му покровители и почитатели.

Литературната година в Германия бе доминирана от натрапчивата фигура на Мартин Мозебах, писател, есеист и естет. Присъдената му висока Награда Бюхнер стана повод за ободрителна дискусия с леко блудкав привкус,  във вихъра на която попаднаха неговият архаично-превзет език, консервативните възгледи и дори вратовръзката му. Самият Мозебах натегна винта още повече, като в словото си при получаването на наградата установи пряка връзка между Сен Жюст и Химлер. Но скандалът не се състоя, тъй като по онова време скандализираните бяха изчерпали вече мунициите си.

Споменатия по-горе цитат от Киркегор срещнах в интервю с румънския писател Мирча Картареску, едно име, което си заслужава да запомним. Хипнотизираната от майсторството на Картареску германска критика обяви трилогията му “Орбитор” (на български “Ослепително”), в която действителност и фантазия, настояще и минало се съединяват в един поетичен и комичен световен театър, за “шедьовър на литературния маниеризъм”. Картареску, Владимир Зарев, Георги Господинов, а отскоро и Теодора Димова са талантливите посланици на балканската литература в сърцето на Европа. Те спечелиха критиците, но дали или по-точно как ще успеят да спечелят и читателите, когато дори в най-голямата книжарница на Бон например не може да се намери нито една от книгите им?

Ако Картареску е сред откритията на годината, то почетната титла Книга на годината принадлежи безспорно на “Живот и съдба” от Василий Гросман. Епосът за Сталинградската битка, изтреблението на евреите и престъпленията на сталинизма, публикуван сега в нов превод на немски, не е просто още един роман за войната: това е паметник на световната хуманистична литература, с право сравняван с “Война и мир” на Толстой.

Никакви отличия и похвали обаче не могат да се сравняват със субективния, но абсолютно меродавен критерий на удоволствието, предизвикано от препрочитането на някоя полузабравена любима книга, или от първата среща с някое произведение, за което сте чували отдавна и чийто прочит дори е надхвърлил очакванията ви. В този – съвсем личен – смисъл моите книги на 2007 бяха “Гепардът” на Томази ди Лампедуза и “Памет, говори”, автобиографията на Владимир Набоков.

(2007)

Илюстрация: Герхард Рихтер


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s