Шпионинът, който не отиде в студа*

Х е н и н г  Р и т е р

“Не съм ли добър актьор?”, питал Антъни Блънт брат си Уилфред. Както и да преобръща спомените си, последният не може да открие и намек за някакво притворство, за лъжа от страна на брат си. На 15 ноември 1979 британската министър-председателка Маргарет Тачър разкри пред парламента, че бившият сътрудник на тайната служба МИ5[1], личен съветник на Елизабет ІІ по въпросите на кралската художествена колекция и редом със сър Кенет Кларк най-уважаваният английски историк на изкуството е бил “четвъртият човек”. След бягството на Ким Филби в Москва през 1963 и неговите разкрития за живота му като двоен агент, инфилтрирането на британската тайна служба става обществен факт; то занимава контраразузнаването на Великобритания и САЩ още от разобличаването на Доналд Маклийн и Гай Бърджес. След бягството на Филби за сър Антъни Блънт става ясно, че сега идва неговият ред. Затова през 1964 той решава да предвари развитията и прави доброволно признание, благодарение на което получава обещание за пълна дискретност. Когато доста по-късно в резултат от журналистическите разследвания обществеността е осведомена най-сетне за всичко, станало през годините, за мнозина трябва да е било непонятно, че след признанието си Блънт запазва дори доверителния пост на “надзорник на кралските картини”, сякаш нищо не се е случило. Човекът, който през 1979 публично, включително и в едно незабравимо телевизионно предаване, призна, че от средата на 30-те години е бил на услугите на КГБ, който от 1940 до 1945 подобно на много свои връстници работи като “аматьор” за службата за сигурност МИ5, е бил явно щаден.  Той трябваше да пожертва само благородническата си титла. Научните институти, в които работеше, както и Британската академия на науките се поколебаха да го изключат от редовете си.

Те не сториха нищо нередно, тъй като ако беше изправен пред съд, от което доброволното му признание го опази, той положително щеше да бъде оправдан по липса на доказателства. Блънт със сигурност не беше държавен изменник в смисъла на закона, тъй като в нито един момент от шпионската му дейност СССР не е в състояние на война с Великобритания, напротив, дори е съюзник във войната срещу нацистка Германия. Едва Студената война променя нещата. Дотогава работата за СССР би могла да мине и като услуга на собственото отечество. Само че онзи, чиято лоялност остава непоклатима и след пакта между Хитлер и Сталин, когато всички информации, с които СССР разполага, биха могли да попаднат и в ръцете на нацистите, е направил вече категорично своя избор и не може повече да се извинява с аргумента за двойна или раздвоена лоялност. Пактът Хитлер – Сталин маркира границата, до която марксистките, социалистическите и комунистическите увлечения на поколението, което се учи в университетите през 30-те години, могат да минат за “невинни”.

Антъни Блънт впечатлява със своята непроницаемост, която не се пропука и след разобличаването му. Онова, което той разказа за двойния си живот, звучеше толкова достоверно и същевременно бе така лишено от субстанция, сякаш решението му да служи на СССР е произлизало повече от стремежа към интелектуален авантюризъм, отколкото от определена политическа воля; сякаш всичко това не е било нищо повече от известната ексцентричност на членовете на висшата класа, аристократично презрение към действителността и бягство в безвъздушното пространство на политиката. Така остават пренебрегнати сигнали и следи, които би трябвало да предизвикат съмнения не само у комисиите, разследващи тайните служби, пред които Блънт дава показания, но и у бдителните журналисти при лова им на къртици.

През 1940, годината на влизането му в британската тайна служба, когато той отдавна вече работи за руснаците, излиза считаната и до днес за меродавна работа на Блънт за художествената теория на италианския Ренесанс, Теория на изкуството в Италия.  Предговорът носи датата 28 януари. Обичайните комплименти по адрес на колегите от бранша – Фриц Саксъл, Рудолф Витковер, Едгар Уинд – са предшествани от една необичайна благодарност: към марксисткия историк на изкуството Фредерик Антал, който живее като емигрант в Англия, и към две непознати в бранша лица, Андрю Гау и Гай Бърджес. Авторът изразява признателност към проникновения марксистки методолог Антал за това, че го въвел “в един метод, който опасявам се е приложен доста небрежно в тази книга, както и за някои идеи по отделни въпроси”. Той благодари на Гау за “насърчението и съветите в едно решаващо време”, а на Бърджес – за “стимулиращите дискусии и импулсите по всички основни въпроси на темата”. Гау е „don“ (професор) в легендарния Тринити Колидж в Кеймбридж, където получава образованието си Блънт. Както пише Джон Костело в своята биография на Блънт Маската на предателството, Гау е бил “сивият кардинал” в лявоинтелектуалния Кеймбридж. Костело е на мнение, че именно той насажда съветската шпионска догма сред младите кеймбриджки интелектуалци.

Известният със своята ексцентричност и алкохолни ексцеси Гай Бърджес става шпионинът, чието бягство заедно с Доналд Маклийн в СССР през 1951 дава стартовия изстрел за лова на къртици и което след години прави неизбежно признанието на Блънт. Когато през 1950 подозрението пада върху служителите на британското посолство във Вашингтон, Гай Бърджес и Доналд Маклийн, Блънт предлага услугите си на отдела за сигурност на външното министерство, с цел да запуши дупката във вашингтонското посолство. Още тогава би могло да привлече внимание необичайното в шпионските среди откровение, с което в онзи предговор от 1940 той е документирал връзката си с Бърджес. Или тъкмо това откровение е щитът, зад който се прикрива сега? Във всеки случай след 1951 Блънт е разпитван единайсет пъти, но той успява да разсее всички подозрения по свой адрес, както и да омаловажи връзката си с Бърджес. Така наречените разкрития на Бърджес били просто пиянските фантасмагории на един алкохолик. В действителност Блънт прикрива “оттеглянето” на Бърджес и Маклийн. Някои от водещите разпитите са на мнение, че той лъже, но не могат да го докажат. Изглежда, че благоговейното, а в тази връзка просто показателно споменаване на Бърджес е убягнало от вниманието им.

anthony-blunt-spy_1214549c

Не само на хората от тайната служба убягва колко явни са в този предговор следите от една съвсем определена интелектуална и политическа ориентация. Но същинската поанта е в това, че в книгата на Блънт, както впрочем и в научните му работи като цяло не се забелязва ни най-малко влияние на онзи “метод”, за който той благодари на Фредерик Антал; никаква марксистка естетика, дори никаква социология на изкуството, в най-добрия случай на няколко страници конвенционална художествена социология по въпроса за “социалното положение на твореца”. Тази малка по обем теоретична книга на Блънт е не само недокосната от марксизма; тя е тотално импрегнирана против всякакви разсъждения, които биха могли да се доближават някак си до социологията, да не говорим до марксизма. Това е по-скоро безупречна демонстрация на онази книжовна ученост, характерна за “Виенската школа”[2] или за “школата на Варбург”[3], която след прокуждането й от Хамбург през 1933 намира убежище в Лондон. Превъзнасянето на един метод и една идеология, които авторът изобщо не практикува, е загадката на непретенциозния предговор към книгата на Блънт.

Загадката дори се задълбочава, като се има предвид, че през 30-те години Блънт се изявява като “марксистки” художествен критик със статии за съвременното изкуство в левичарски списания и си спечелва името на особено праволинеен идеолог на социалистическата естетика. В академичните му работи има толкова малко следи от това, че изравянето от Джордж Стайнър (Ню Йоркър, 1980) на журналистическите статии на изпадналия в немилост художествен историк подейства като сензация. Междувременно Джон Костело пое по следата, открита от Стайнър, и извади на бял свят подробности, които окръглиха лика на левия художествен критик и същевременно направиха още по-явна липсата на връзка с неговите академични трудове. Стайнър квалифицира публикациите на Блънт между 1932 и 1939 като типичен продукт на “салонния марксизъм” от 30-те години, без “задълбочено вникване във философската страна на диалектическия материализъм или в марксисткото учение”.

И все пак Блънт се числи към кръга на онези сериозни последователи на “Новата вяра”, които са представени да кажем в издадения през 1937 от поета С. Дей Луис сборник Окованият ум. Блънт участва в колективния труд с един текст за “Изкуството при капитализма и при социализма”; един програмен текст, който възхвалява марксизма  като “оръжие за исторически анализ на спецификата на даден стил или на всяко отделно произведение на изкуството”. Само прах в очите? Но кой би могъл да иска от него или да го принуди на подобно нещо? Блънт цитира Ленин и неговото прословуто “застъпничество” за свободата на изкуството и на твореца, която обаче комунистите не можели да позволят да прерасне в пълна слободия: “Ние трябва да направляваме процеса според определен план и да формираме неговите резултати.” Драматично описаното от Блънт отчайващо положение на хората на изкуството при капитализма служи като предлог за химерата да отсъжда самоволно що е успех и неуспех в изкуството. Блънт смята, че настъпва края на традиционната живопис: в скоро време щяло да има само стенописи в почивните домове за трудещите се, по подобие на прочутите по онова време стенописи на мексиканците Ривера и Ороско – едно непретенциозно изкуство, съответстващо на екзистенциалната човешка действителност и на вкусовете на обикновените хора.

Художествено-историческата работа на Блънт кулминира в дългогодишните му занимания с творчеството на Никола Пусен, комуто посвещава много статии и монографии. Според него изкуството на Пусен превъзхожда всички останали, защото то въплъщавало “една добре обмислена етична гледна точка, едно убедително отношение към религията, а към края на живота му – едно многопластово, почти мистично схващане за вселената”. Култът към теоретичното, пред който Блънт се прекланя, когато кастри съвременното изкуство (с изключение на служещото за политически цели), има своето съответствие в академичните му работи: това е един вид мистифициране на класическата форма, израз на копнежа на един интелектуалец с изкривено отношение към действителността към една превъзхождаща позиция, от която би могъл да има право във всички посоки.

Блънт преобръща по един невероятен начин взаимоотношението между наука и политика. В художествено-критическите си статии той превъзнася “метода” и “Новата вяра” също като в тоталитарните диктатури, докато академичните му работи са изчистени от всякакви следи от тази вяра и само посветените биха могли да свържат притворството му, замаскирано под кодови думи като “откровеност” и “етика”, с истинската му вяра. В книгата си Поробеният разум Чеслав Милош е описал много драстично огромното екзистенциално напрежение между скритото в дъното на душата съмнение, придобитите без никакво съдействие на “диалектиката” познания и прозрения от една страна и постоянното публично позоваване на “метода” от друга. Това, че без политически натиск и преследване Блънт въплъщава най-скрупульозно представата за sacrificium intellectus[4], създава впечатлението за една грозна пародия, за една ексцентрична поза. Тъй като не става дума за тактика по принуда, това не би могло да бъде тактика. Това е доброволното, добре прикрито признание на истинските му убеждения, в сравнение с чиято важност науката е само прах в очите.

Но всичко това не остава безобидно изхвърляне, а се превръща в снобистко-елитарна игра с опасността. Защото е логично, че в момента, в който Блънт става сътрудник на МИ5, той би трябвало да скрие идеологическата си принадлежност и връзките със своите съзаклятници. Той прави точно обратното. Впрочем не е погрешно предположението, че майсторът на притворството прибягва до прийома на Едгар Алън По за скриване чрез демонстративно излагане на показ и използва късчето истина, за да прикрие цялата истина. Такава е тактиката на Блънт при всичките му признания: да каже много, но не всичко, а точно колкото трябва, за да скрие най-важното. Дори и публичните му изявления през 1979 бяха под протекцията на признанието му от 1963, чиято доброволност му гарантираше контрол върху всичко, което би могло да се случи още до края на живота му. Откровеността беше маската на Антъни Блънт.

Успехът на тази тактика не обяснява обаче защо той е бил така усърдно щаден. Още от началото на 50-те години името му периодически се споменава във връзка с инфилтрирането на западните тайни служби от КГБ. През онези години самото подозрение за съществуването на все още неразкрити къртици е достатъчно, за да застраши в продължение на години взаимодействието между западните служби. Така че лустрацията и на неактивните вече хора на службите не е маловажна работа. Дали е ставало дума за респект пред видния художествен историк, за съображения, произтичащи от близостта му до кралския дом, дали за съдебната ненаказуемост на престъпленията на Антъни Блънт или може би за схващането, че в тези времена на неясни фронтове шпионажът и без туй е едно простимо провинение? Във връзка с тези въпроси още през 1979 се появи един слух, който по-късно Джон Костело сервира отново в своята книга, гарниран с нови доказателства.

Според този слух Блънт знаел тайни, които при всички разпити, на които бил подлаган, били решаващият му коз. Тези тайни засягали кралското семейство, по чието поръчение към края на войната Блънт посещава Германия. През 1979 историкът Хю Тревър-Роупър, който по време на войната работи в същия отдел на МИ6[5] както Ким Филби, изнесе пред Сънди Таймс, че крал Джордж VІ изпратил Блънт в Германия, за да прибере кореспонденцията на членове на британския кралски дом с техните германски роднини. След възкачването си на престола през 1936 Едуард VІ се опитва с помощта на роднините си принц Филип фон Хесен и Карл Едуард фон Заксен-Кобург-Гота да установи неофициална връзка с Хитлер. Принц Фон Хесен е член на нацистката партия от 1930, а в качеството си на посредник между Хитлер и британския крал Карл Едуард посещава Лондон, където му възлагат да установи този контакт колкото се може по-скоро. “Всяка капка кръв във вените ми е германска”, бил казал крал Едуард преди да бъде принуден да слезе от престола заради романа му с два пъти развежданата мисис Симпсън. Това е поражение за германофилската фракция в британския кралски дом. Политическото измерение на връзките между германската и британската аристокрация става очевидно отново с поканата към двойката да посети Германия в 1936, където те са посрещнати като държавни гости с показност, която предизвиква раздразнение сред британската общественост. Джон Костело смята, че в поведението на Уиндзорския херцог е налице елемент на държавна измяна, тъй като едно близко доверено лице на двойката Уиндзор, американският мултимилионер инженер Чарлс Бедо бил човек на германската тайна служба.

До ден-днешен не са опровергани слуховете и спекулациите, че дебелото досие на Уиндзор, което съюзниците намират през 1945 в германското външно министерство, е съдържало повече от онова, което стига до обществеността, и че кореспонденцията, която Блънт прибира при своята и до днес недостатъчно осветлена мисия в Германия, е съдържала материали, които в никакъв случай не трябвало да попаднат в ръцете на американците или на Съветите. В разговор с Тревър-Роупър, Блънт дал да се разбере, че бил прочел събраните от него документи, но без да споменава предполагаемите деликатни пасажи.

AnthonyBluntQueen
Блънт с Елизабет II

В своето есе за Ню Йоркър Джордж Стайнър се поддава на изкушението да обвърже възвисената материя, която Блънт разстила в академичните си работи, с шпионската му дейност. В началото на 80-те години откликът на този опит бе много слаб, но към края на десетилетието, когато дебатите около интелектуалното омърсяване на Хайдегер и Карл Шмит[6] бяха подети отново с небивало настървение и когато Пол де Ман[7] се превърна в най-яркия пример за замазването на политиката от теорията, темата за морала на интелектуалния авантюризъм получи невероятен отклик. Стайнър хвърли сянката на подозрението дори върху филологическия етос на художествения историк Блънт. “Безбройните часове, които човек прекарва в проучването на един почерк или сравняването на водните знаци на стари рисунки, дисциплината, с която човек концентрира собствените си мечти единствено върху така несигурното осветляване на заплетени проблеми, които и без туй са достъпни само за шепа настръхнали съперници от бранша, могат да доведат до отлагането в духа на една особена отрова” – odium philologicum, която Стайнър въздига до самоомраза на учения, намиращ “компенсация и пародийна опозиция в лъжовността и корумпираността на къртицата”.

Наскоро една наивна версия на подобен морализаторски подход към двусмислеността на интелектуалния труд бе формулирана в заглавието на една статия в списание Journal of Art: “Дали академичната история на изкуството се контролира от КГБ?” В продължение на десетилетия подобни въпроси бяха табу, защото се докосваха до травмата на маккартизма от началото на 50-те години. Както показва историята на разобличаването на шпионите в британската тайна служба, антикомунистическото слухтене, бележещо началото на Студената война, се оказва тяхната най-ефикасна защита. Защото в тяхното обкръжение никой не би искал да си спечели името на ловец на комунисти. Да не говорим пък, че лоялността сред учените е непоклатима. Но момента, в който академичните институции изгубят способността си да генерират лоялност, играта много лесно може да се обърне. Тогава високомерният и елитарен наглед за академичния занаят сам си спечелва лошото име на предателство към елементарното човешко разбиране за хуманното.

Съмненията и угризенията на учените не са от вчера, но това, че те могат да бъдат преодолени, прераства в измамна вяра едва през 20 век. Ернст Юнгер го нарича века на голямата експлоатация: “Който вярва в идеали е най-експлоатиран.” Моментът, в който идеал и експлоатация стават едно цяло, е фиксиран в един възторжен текст на Блънт от 1935 за пътуването му в СССР: интелектуалецът не бивало да страни повече от практическата страна на нещата и на света – “комунизмът може да бъде също толкова интересен, колкото и кубизмът”. Междувременно знаем, че Блънт става комунист не под въздействието на идването на власт на Хитлер, какъвто е случаят с повечето му състуденти от Кеймбридж – онези “силно ентусиазирани” и “високо интелигентни” младежи, за които той говори в “признанието” си, и които също като него се вричат в каузата на антифашизма.

Комунист, “или по-точно марксист”, както казва в признанието си, Блънт става в началото на 30-те години от съображения, които биха могли да бъдат определени най-вече като омраза към истаблишмента, към който самият той принадлежи. Ноел Анан, който учи в Кеймбридж по същото време като Блънт, възразява категорично против описанието на духовната атмосфера в Кеймбридж от началото на 30-те години, така както е представена в последната лекция на Блънт пред студентите му в лондонския Институт Куртолд[8]. В своята версия, публикувана през 1973 под заглавие От Блумсбъри до марксизма, Блънт пише, че “през зимния семестър 1933 марксизмът завладя изневиделица Кеймбридж”. Когато през януари 1934 се завърнал от продължително пребиваване в чужбина, той установил, че почти всичките му млади приятели били станали марксисти и били влезли в партията. Анан вижда тук просто доказателството за една интелектуална арогантност, която не желае да повярва, че марксистите в Кеймбридж са били в малцинство и са били презирани от либералите и многото консерватори сред студентите. Въпреки това икономистът Джон Мейнард Кейнс, който интерпретира кеймбриджкия марксизъм като “инфантилна реакция на политическата обстановка в света”, не подценява опасността от тази идеологическа уязвимост. Според него това бил опит за възраждане на фанатичната пуританска традиция, “която се стреми към едно болезнено решение, защото е болезнено”.

В своя забележителен портрет на Блънт Анан го описва като “омайник” и “манипулатор”, обладан от идеята за собствената си правота във всичко, което казва или прави. От определящо значение за ангажимента му в полза на СССР не били неговите политически убеждения, а нихилистичното му поведение, придаващо на играта на интриги и манипулации – която именно додава за някои пикантна нотка на академичния живот – едно сериозно и същевременно прикрито измерение. Типът, за който е характерен този вид нихилистична игра, е описан от Чеслав Милош, изхождащ от опита на своето поколение с “Новата вяра” в Източна Европа. “Духовната акробатика, произтичаща от избора между лукавство и смърт, предизвиква пукнатина между повърхността и вътрешността, която остава незабележима за външния наблюдател.”  Напрежението, което прави значима и най-малката дреболия, прогонвало онова taedium vitae[9], от което според източноевропейската интелигенция страдали особено интелектуалците в Западна Европа. “Най-щастливи тогава трябва да са онези, които са станали комунисти”, пише Милош. “За тях системата, в която живеят, се превръща в стена, в дисциплинираща твърд, помагаща им да постигнат вътрешно пречистване. А още по-голяма енергия развиват онези, които са принудени да крият комунистическите си убеждения.” Тайната подсилва патоса на “самоосъществяването въпреки житейските обстоятелства”, а “тайната градина на неизреченото” запазва своето очарование. Милош подчертава, че животът в постоянно напрежение и бдителност, който би бил истинско изтезание за повечето хора, дава на много интелектуалци една мазохистична наслада.

Осторожността, с която Антъни Блънт съумява да съхрани тайната си, лекомислието, с което периодически я излага на опасност, и извънредното умение, с което успява да замени всяко изтръгнато му късче от неговата тайна с ново късче, го зачислява към типа, описан от Милош. Блънт е типичен случай и за анализираната от Милош притегателна сила, която Новата вяра упражнява върху творци и учени: страхът, че елитарните претенции и жадуваната творческа енергия може да се окажат вътрешна празнота – “страхът от свободата не е нищо друго, освен страх от празнотата”. Тази вътрешна празнота търси да се скрие в аурата и ритуалите на тайната. Още от 19 век интелектуалният живот на кеймбриджкия елит има много интензивна връзка с тайната. Най-прочутият интелектуален клуб, който поколение след поколение набира своите членове сред най-надарените студенти на елитните училища и колежи, предимно от Тринити Колидж, са “Апостолите”. В него са членували философите Бъртранд Ръсел и Дж. Е. Муър, икономистът Джон Мейнард Кейнс, писателят Е. М. Форстър, а като неактивен член и Лудвиг Витгенщайн.

Джон Костело наброява сред четирийсетте членове на клуба, приети между 1919 и 1939, петима служители на МИ5, четирима шпиони и двайсет и четири левичари, марксисти и комунисти. Дружеството, което в 1928 приема Антъни Блънт, е основано през 1820 под името Cambridge Conversazione Society, след това се нарича просто The Society, а по-късно е преименувано в The Apostles, по броя на дванайсетте членове-основатели. Първоначално “апостолите” не са длъжни да пазят тайна, а само да присъстват редовно на ежеседмичната съботна сбирка, на която един от членовете изнася доклад по свободно избрана тема; едва когато това задължение отпада, тайната става задължителна.

В духовните корени на “Апостолите” се долавят сен-симонистки елементи, които обясняват може би ритуалната сериозност на начинанието. Към това се добавя един романтичен радикализъм, а от 40-те години на 19 век и антиконформизъм, и то не само по отношение на религията: поставя се под въпрос всяко правоверие и се култивира скептицизъм. От средата на века апостолите започват да се обграждат с аурата на тайната; същевременно се радикализират и целите им. Подкопаването на господството на Англиканската църква върху академичните институции става тяхната програма. Самото дружество се превръща в един вид антицърква, инспирирана от любов към истината и единение с приятелите. Темите, които се обсъждат в кръга на апостолите и които стават предмет на разгорещени дискусии, са пронизани от странна смесица от интелектуален снобизъм, инфантилно елитарно позьорство и презрение към всякакъв “истаблишмент”. На фона на съмнителната слава на дружеството не е учудващо, че Джеймс Кенет Стивън, братовчед на Вирджиния Улф, който е приет за апостол през 1879, е бил заподозрян, че е Джак Изкормвача[10]. Подозрението се превръща в светска игра, участниците в която не знаят духовни и морални задръжки.

anthony-blunt 2

Понякога тази фриволна игра избива и в парадоксално-комична посока, включваща обсъждането на деликатни въпроси в лековата форма. В това занимание се впуска например влиятелният впоследствие хегелианец Джон МакТагарт в доклада си на тема “Теменужки или портокалови цветове”. Става дума за хомосексуализма, който се превръща в екзистенциален въпрос за апостолите; през 20-те години те го величаят като “върховната содомия”. Всичко е позволено щом не само се харесва, но и претендира за “върховенство”. “Вредно ли е самозадоволяването като последно средство?”, “Трябва ли копулацията да доставя удоволствие?”, “Трябва ли Бог да се избира?”, “Да си пусне ли баща ми брада?”, “Лош ли е нашият век?” – такива са някои от типичните теми за дискусии. На въпроса “Христос или Калибан[11]?”, Джеймс Страчи, в продължение на десетилетия опора на обществото и преводач на прочутото английско издание на Фройд, отговаря, че Калибан предлага на човека повече, тъй като бил символ на свободата от всякакви ограничения. Против безсмъртието, религията и империализма – това е катехизисът на апостолите.

Надареният поет Рупърт Брук може би е бил прав, когато в лекцията си на тема “Благоприличие и неблагоприличие” казва: “Родителите ни щяха да умрат, ако знаеха какви сме в действителност.” Моралната основа, върху която Бъртранд Ръсел поставя своя публично отстояван пацифизъм, е обетът да следва неотклонно повелята на съвестта си. Някои апостоли претендират, че изхождат от същата основа за екстравагантните си възгледи върху хода на световните дела. Специално приятелството и верността към приятелите се поставят над всичко друго, както в станалия прочут афоризъм на Е. М. Форстър: “Ако ми се наложи да избирам между предателство към отечеството и предателство към приятеля ми, надявам се, че ще намеря смелостта да предам отечеството си.” Това става девиза на онази “хомосексуална мафия” от английската висша класа, в която влизат редица апостоли и шпиони. Е. М. Форстър разбира се не е имал намерение да формулира кредото на тази мафия. Неговият афоризъм е реакция на принизяването на личните отношения в модерното общество, за сметка на “натиска да се присъединиш към някакво движение или кауза”: “I hate the idea of causes.” Тази омраза към подчиняването на индивида на “движения” и “каузи” отприщва несравними интелектуални сили, едно мислене, което не се нуждае повече от комфорта на “големите илюзии”. На практика обаче тази интелектуална “трезвост” се оказа едно безкрайно оплитане в други илюзии и разочарования. Всяко разочарование произвежда нови илюзии, прескачайки момента на познанието.

Когато Блънт твърди, че след разочарованието си от сталинизма продължил по поетия път само от лоялност към приятелите си, към „old boys“, това е не само трик, позволяващ му да продължи да ги прикрива и да държи булото на тайната върху дейността на „Cambridge network“. Както показва Ноел Анан, става дума за лоялност не към приятелите, а към собствената му представа за самия себе си. За да се замаскира тази представа, принадлежността към кеймбриджката група на Коминтерна (Гай Бърджес, Доналд Маклийн, Ким Филби и Антъни Блънт) бива стилизирана в интелектуално приключение, в солидарност с антифашисткия и пацифистки дух на 30-те години, в платената с негодувание цена за едно предателство с обективно може би незначителна тежест. Костело стига до извода, че Блънт изобщо не е бил подведен от духа на времето и от красноречиви интелектуалци от рода на Бърджес, че не е бил четвъртият човек, а първият човек в тази така необикновено успешна група от двойни агенти. Той именно е бил – както смята, че е доказал Костело – първият човек, онзи, който завербува Бърджес, а не обратното. Блънт трябва да е бил тогава най-успешният вербовчик  на съветската тайна служба, също както Филби е най-успешният агент на Съветите, който само поради случайно стечение на обстоятелствата е възпрепятстван да се добере до директорския стол на британската Secret Service, да стане прословутия “К”[12].

Огромната, днес вече трудно обяснима притегателна сила на марксизма и “диалектиката” се дължи в много редки случаи на искрена убеденост в този метод. Отвъд всякаква доказуемост, те обещават по-скоро отговор на “социологическата ситуация” (Милош), в която хората през първата третина на века смятат, че живеят, когато изживяват разпадането на всякаква стабилност и виждат как нещата драматично се променят. Панорамата на духовната обстановка през 30-те години е доста мъглява, и то не само в Средна и Източна Европа. Затрупано под пластовете на времето и с годините все по-недостъпно се оказва не само онова, което е ставало в главите на интелектуалците, които са били изложени на натиска на тоталитарната държавна машинерия.

Едва покрай дебата около поколението на шпионите, сред британската общественост се пробуди интерес и към загадъчното умонастроение на онзи духовен елит, който следеше от своя все още незастрашен наблюдателен пост формирането на нови властови комплекси на континента, имайки предимството да принадлежи към едно общество, което както никое друго в Европа остана настрани от идеологическите борби на века. В центъра на капитализма социализмът бе малко повече от движение на художествените занаяти, пропагандиращо красотата на формите[13]. През 1881 в Лондон, града, който дава убежище на социалисти, анархисти и други политически ентусиасти от цяла Европа, но остава абсолютно хладен към техните мечти, се провежда конгресът на анархистите. Сред участниците е и прочутият анархист Пьотър Кропоткин, който съзира единствената надежда в Кеймбридж: “Ако можеше Кеймбридж да бъде столицата на Англия, а онези учени там, които искат да бъдат Новите апостоли, участваха в активната политика, тогава тъжната сага на социализма в Англия щеше да изглежда съвсем другояче.” Но апостолите навлизат в политиката едва през 30-тe години – все така зад щита на тайната, позволила им вече да бъдат “аморалисти в строгия смисъл на думата” (Кейнс).

Тази им репутация несъмнено ги превръща в подходящ обект за вербовъчните усилия на съветската тайна служба. Нюхът, който комунистите в източноевропейските страни проявяват към уязвимостта на интелектуалците, вероятно им е служил за ориентир и в този случай. В рязък контраст със скромните политически шансове на комунизма във Великобритания, марксизмът и сталинизмът намират удивително много последователи сред британските учени. През 1937 синологът и историк на науката Джоузеф Нийдам например заявява колко важна била “концепцията за максималната културна автономия на различните народи успоредно с икономическото единство, концепция, която дължим изключително на гения на Йосиф В. Сталин”. Всеобщо видим сигнал за тази ориентация на британската наука дава състоялият се през 1931 в Лондон “Конгрес по история на науката и технологията”, на който СССР е представен от ликвидирания по-късно от Сталин, Николай Бухарин. Там е издигнат лозунгът за предимството на “интелектуалната и научна култура на СССР”, а в овациите се включват такива видни учени като Джозеф Нийдам, Джак Холдейн, Джулиан Хъксли, Ланселот Хогбен.

Политическата култура и научната култура се раздалечават толкова много една от друга, че преодоляването на този разлом става възможно само с цената на шизофренно раздвояване на лоялността и със самопожертване на интелекта. Онова, което замаскира този конфликт и същевременно оказва прикритие на шпионите, е традицията на интелектуална ексцентричност, която британската висша класа си позволява от поколения насам. Антъни Блънт се възползва с безпримерно умение от защитата, която тази традиция му осигурява. Едва напоследък зад това арогантно поведение започва малко по малко да се провижда, и то само отчасти, скритата драма на раздвоената лоялност на неговото поколение.

Превод от немски С т о я н  Г я у р о в

Henning Ritter, Der Spion, der nicht in die Kälte ging. “Die Eroberer” (2008).

Х е н и н г  Р и т е р (1943-2013) беше журналист, писател и преводач, син на философа Йоахим Ритер. Според Франкфуртер Алгемайне Цайтунг, вестника, чийто раздел за хуманитаристика оглавяваше, Ритер бе “германски интелектуалец и европейски мислител”.

* Авторът загатва за романа на Джон льо Каре “Шпионинът, който дойде от студа”.

[1] Security Service, известна като MI5 (Military Intelligence, Section 5), е службата за вътрешна сигурност.

[2] Направление в историята на изкуството, което се развива през втората половина на 19 в.

[3] Последователи на иконологическия метод в историята на изкуството, обоснован от германския учен Аби Варбург (1866-1929).

[4] Жертва на разума (лат.); подчиняването на мисълта на някаква външна сила.

[5] Secret Intelligence Service (SIS), известна като MI6 или Secret Service, е външното разузнаване.

[6] Консервативен германски правист и политически мислител (1888-1985), компрометирал се с подкрепата си за нацизма.

[7] Белгийско-американски литературен теоретик (1919-1983), публикувал през 1940-41 серия от антисемитски статии, които биват открити едва след смъртта му.

[8] Courtauld Institute of Art, едно от най-престижните висши учебни заведения по история на изкуството; Блънт е негов директор от 1947 до 1974.

[9] Отвращение от живота (лат.).

[10] Легендарен сериен убиец, който заколва пет проститутки в Лондон през 1888; не е заловен и остава с неустановена и до днес идентичност.

[11] Герой от пиесата на Шекспир “Бурята”.

[12] На английски „С“, от „control“ (контрол); инициал, с който се обозначава директорът на МИ6.

[13] Arts and Crafts Movement е движение в изкуството и промишления дизайн, което възниква в средата на 19 в. под определящото влияние на Уилям Морис.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s