Апострофи

С т о я н  Г я у р о в

Категоричността на всяка теза е задължително условие, за да бъде приета на сериозно.

Колкото по-малко знае човек, толкова по-лесно е да бъде убедителен.

Истински умен е онзи, който съзнава, че това не е достатъчно.

Ако “благородно е само онова, което има трайност” (Гомес Давила), политиката и журналистиката per definitionem не спадат към тази категория.

Сентенцията е аристократка, която държи на есенцията и нехае за подробностите.

Религията не може да си позволи да бъде либерална – освен ако това не влиза в програмата й.

Това, че комунистите ни лъжеха, беше лошо. Може би още по-лошо беше, че не можеше да им се вярва и когато казваха истината. Лъжа и истина преливат една в друга при тоталитаризма, но лъжата винаги надделява, защото, както казва Адорно: Es gibt kein richtiges Leben im Falschen – защото няма правдив живот в неправдата.

Революцията започва като необходимост и свършва по необходимост.

Едва съвременните условия на тотален разврат на сетивата ни позволяват да оценим дълбокия смисъл на античната религиозна забрана върху изображенията.

Лошото на лошото изкуство не е, че е лошо, а че е изкуство.

Триумфът на “дискурса” е поражението на творческото.

Обяснение за магията на Ню Йорк: всички градове имат минало – Ню Йорк има само настояще.

“Всичко е въпрос на вкус” не означава, че няма лош вкус.

“Какъв ли е общественият строй в рая?”, може да се пита само онзи, който идва от ада.

Как е възможно вечерта да слушаш Шуберт, а на другия ден да хвърляш живи хора в пещите? Според Джордж Стайнър обяснението трябва да се търси именно в Шуберт: колкото повече се култивира човек, толкова повече се отдалечава от хората. Това е есенцията и на “диалектиката на Просвещението” на Адорно, който пък открива нейната ядка у циничния просветител маркиз Дьо Сад: “Сама по себе си жестокостта е просто издънка на изтънчеността и колкото повече душите ни се проникват от последната, толкова по-страшни кръвопролития извършваме.” Перспективата, която открива утешителната мъдрост на Йохан Хьойзинха: “За щастие човекът няма последната дума”, остава непрогледна за онези – мнозинството днес, – които веднага ще попитат: “А кой тогава?”

Нека не се самозалъгваме: това, че съзнаваме собствените си ограничения, не означава, че сме се издигнали над тях.

Онзи, който твори, се нарича творец; онзи, който открива, се нарича откривател, в най-добрия случай – учен. „Науката не мисли“, казва Хайдегер.

“От нищо нещо” е вселената на твореца; “от нещо нещо” е полето на учения.

Съвременното изкуство веднага би станало понятно, ако престанем да го наричаме изкуство. Това не е зломислие, а призив за терминологична яснота.

Otium е работата на онези, които не се страхуват да останат насаме със себе си.

Кавичките са израз на слабост.

Релативизмът не е философска категория, а вроденият порок на либерализма.

Много са пътищата, които водят към миналото. Панорамният път минава през Италия.

Парите развалят онзи, който ги няма.

И геният не би могъл да умре като гений, ако не се е родил такъв.

Четенето на книги е от полза само за онзи, който е наясно, че това е самоцелно занимание.

Евреите са първата модерна нация в историята: те са първите, които залагат на бъдещето. Това е констатация, а не комплимент.

Модерното изкуство се ражда в момент, когато изкуството става непонятно без коментар. Днес виждаме, че коментарът е и неговото бъдеще.

“Елит” се отнася към “аристокрация”, както “по-добро” към “най-добро”.

Колко трудно е да се откажеш от онова, което нямаш!

j3

Всяка истина става относителна, когато бъде формулирана като сентенция.

Поне в едно отношение “краят на историята” е вече факт: това е краят на илюзията, която виждаше в Америка не място, а блян.

Проблемът на демокрацията е, че демократите са повече от гражданите.

Липсата на метафизичен хоризонт при демокрацията изсушава духа; метафизичният хоризонт при тоталитаризма го убива.

Урок по история: Тракия е била част от Персийската империя.

Лесно е да бъдеш добър – трудно е да бъдеш последователен.

Кажи ми с кого се сравняваш, за да ти кажа кой си.

“Ти нямаш вкус” е комплимент за онзи, който има лош вкус.

Предложение: престъпленията срещу добрия вкус да бъдат обявени за престъпления срещу човечеството.

Днес се изисква смелост, за да сложиш думата “изкуство” в кавички.

Там, където всичко е възможно, кавичките губят смисъла си.

Сентенцията не е истината, а светлината, която пада върху нея.

Понятно е, че слонът, направен от муха, ще страда от комплекс за малоценност.

Удовлетворението от постигнатата цел зависи и от компанията, в която се намираме.

Да пишеш за мнозина е прозаично, да пишеш за малцина суетно, да пишеш за себе си лукс.

Неподходящият подарък поставя на изпитание способността ни да различаваме жеста  от подаръка.

Успехът в едно поприще ни подмамва да си въобразяваме, че ще бъдем така добри и в друго; успехът и в другото задълбочава заблуждението ни още повече.

Талантът и неговият носител невинаги образуват едно цяло. Обикновено разминаването е в ущърб на последния.

Фактът, че животът протича тук и сега, подвежда човека да търси отговорите на своите най-дълбоки въпроси също тук и сега. Късогледството е болестта на нашето време.

Историята е хоризонтът на безсмъртието на човека; вечността е за боговете.

Началото на онова, което наричаме модерната епоха, може да се определи доста точно. Това е моментът, в който на черква започва да се ходи като в музей, а на разпятието да се гледа като на произведение на изкуството.

Мартин Хайдегер: “Питането е смирението на мисълта” (Das Fragen ist die Frömmigkeit des Denkens).

Eдинственото по-лошо от това да се помни “Бай Ганю” е да бъде забравен.

Балкански оксиморон:
(No money, no fun.)
No money but fun.

Алъш-вериш – гешефт – бизнес: етапи на културно-политическата зависимост на един народ в огледалото на неговия език. Липсата на съответно руско понятие в тази верига е коментар върху социалистическата действителност: по съветско време нямаше търговия, а само обмен.

„Същностният проблем на всички бивши колонии: проблемът за интелектуалното лакейство, за нищетата на традициите, за верноподаническата духовност, за несвойствената култура, за насиленото и унизително  подражателство…” – Гомес Давила говори за родината си Колумбия, проблемът обаче е универсален: става дума за провинциализма. Ако се съгласим, че провинциално означава неавтентично, можем да  си обясним парадокса защо провинциалното се долавя по-силно в София, отколкото в Хасково да кажем.

(2004-5)

Илюстрации: John Baldessari

Апострофи, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s