Императорът на сладоледа

 С т о я н  Г я у р о в

Всъщност снимката на корицата и заглавието на книгата подвеждат. Нито монументалната архитектурна риторика на портала на жилищна кооперация от кулминационния период на буржоазното самочувствие в края на 19 век, нито  заглавието “Каналето в квартала край гарата” подготвят читателя за панорамата на мисълта, затворена между кориците на тази малка книжка. Авторът, който пише с еднаква лекота и ерудираност за Ницше, Вебер и евреите, за стесняващите се, но все още съществуващи пространства за изява на съвременната култура, за Алпите, бъдещето на Европа или общите политически мотиви у Рудолф Борхардт и Ернст Канторовиц, е Густав Зайбт; публицист, вписал се сред първите имена във Feuilleton, престижната културна притурка на немските вестници – “този незаменим днес централен орган на общата култура”.

С навлизането в текста прозира нишката, обединяваща така разнородните на пръв поглед есета на Зайбт: става дума за мястото на културната критика в съвременния живот. На фона на плурализма и релативизма, трасиращи духовния път на съвременника, е очевидно, че културната критика, под което Зайбт разбира “практическото приложение на историческото съзнание”, се оказва под натиск. “Но това не означава, че човек трябва без съпротива да се остави в плен на момента, на главозамайващата възбуда, на затъпяващия кошмар или шумната скука на днешния ден”. Зайбт казва, че “човек открива своя дом едва в странство – което важи и за измерението на времето”. Въздигайки се над крайностите както на провинциализма на тук и сега, така и на реакционното интелектуално черногледство, Зайбт изповядва “космополитизъм във времето”: това е сърцевината на историческото съзнание, което в продължение на векове, и поне до скоро, се захранваше от културата и образоваността – две понятия, които до голяма степен обясняват, но не изпълват изцяло смисъла на така особената немска дума Bildung. История и образованост са двете измерения на оптимистичната сякаш напук теория на Зайбт, сдвояваща културната критика с едно открито, либерално отношение към настоящето. Доколкото Bildung е главната характеристика на класическата буржоазна висока култура, Зайбт може да мине за последния й посланик в епохата на нейния заник.

Критикът стои с двата крака в центъра на модерния живот, в Берлин на издъхналия вече Love parade, на гейпартитата и паралелните затворени общества, и дори изненадва със задълбочената осведоменост на посветен в нощния живот на германската метрополия. Той няма нищо против разтоварването на аза, но препоръчва “преди и след това прочита на няколко страници от Канети”. Това звучи, разбира се, превзето, но Канети е твърде дребна монета за самолюбието на този автор, един учен-историк, заел сякаш за наше удобство позата на журналист. Текстовете на Зайбт са така натежали от субстанция, че човек ще сбърка, ако приеме за суета естествената духовна среда на този изключителен критик. При него няма фалшиви пози и престореност, няма приплъзване по повърхността на модни течения или отъркване о нашумели имена. Критиката му е безпощадна, самосъжалението чуждо, а изострената наблюдателност му позволява да съзре новото дори там, където то е най-малко очевидно.

“Изкуството е изчерпано, в него няма повече нищо ново, провокацията стана ежедневие… Ние сме обградени от изкуство, но то не ни казва нищо”. Зайбт преповтаря познатата диагноза, но без капка униние, тъй като според него то, новото, може вече и да е дошло, макар и не там където предполагаме, “и със сигурност не в сферата на авангарда”. След което изненадващо прехвърля топката в полето на публиката, за да ни напомни да си отваряме очите, защото новото в изкуството зависи тъкмо от способността ни да съзрем, например, следите от Каналето, портретиста на Венеция, в пошлото обкръжение на гаровия квартал. “Има ли нещо естетически по-конвенционално от Каналето и неговите ведути? И същевременно по-изненадващо от комбинацията на това изкуство с веристката среда на кой да е голям германски град? Тук се разчупват нашите зрителни навици. Конвенционално би било изобразяването на гаровия квартал като арена на някой нискобюджетен филм, забъркващ наркосцена, проституция, полиция, чужденци в една критично-сантиментална история. Но Каналето в гаровия квартал: това е ново, това е изненадващо, това е красиво”.

Томчето с есета на Зайбт съдържа и портрет на критика като млад – един автобиографичен текст, който проследява формирането на представителя на високата култура в постмодерните условия. Това става все още в семейството, под сянката на стени от книги – и без телевизия, “този най-обезсилващ доставчик на настояще”. Широтата на духа, търсещ спасение от клаустрофобията на момента, се възпитава от историята. “Същинските антиподи – пише Зайбт, – не са традиция и прогрес, а традиция и поколение”. За него носителите на съвременната култура са отделните поколения с техните специфични интереси и преживявания; изобилие от субкултури с ограничен периметър и историческа памет (“достигаща четирийсет или най-много петдесет години”), които е невъзможно да бъдат събрани под похлупака на един общовалиден канон.

С едно изключение: Томас Ман и неговият свят са за Зайбт последният общ терен, на който се събират нишките на останките от германската културна традиция. “Ман стана същинският обновител и продължител на класическата образованост през 20 век”. Зайбт се съмнява обаче, че големият писател ще успее да удържи този терен до навършването на стогодишнината от смъртта му – след 50 години. Изненадваща е не диагнозата, а това, че тя явно не помрачава погледа на Зайбт. Той със сигурност не е прогресист, но едва ли би приел да бъде наречен и консерватор; най-малкото, защото не смята, че може да се побере в една-единствена рамка.

Gustav Seibt, Canaletto im Bahnhofsviertel (2005).