Императорът на сладоледа

С т о я н  Г я у р о в

Къде започва Европа? През 19 в. Якоб Буркхарт прокарва границата там, където има смисъл понятието варварин: “Ние никога няма да се разделим с Античността, освен ако не станем варвари”, пише той. Кристиан Майер забива колчето на същото място и в същата епоха, но разглежда нещата в друга перспектива: откъсването на гърците от Ориента, от “варварите”, маркира раждането на древногръцката култура, една уникална в историята формация, защото е “продукт на свободата, а не на политическото господство”. Своята теза големият германски историк е извел като заглавие на книгата си – “Култура, родена от свободата”.

Европа – четем в студията на Майер, която, нека подчертаем това, е изцяло изчистена от полипите на текущата политическа дискусия за “европейската идентичност”, – няма повод да се отнася с пренебрежение към другите култури, камо ли пък да се самообявява за цел на световната история. Въпреки това „трудно може да се оспорва, че тъкмо на нашия континент с течение на времето се разгръщат огромни възможности, че в сравнение с другите култури в света Европа поема по един особен път.” Прелюдията на това особено развитие Майер вижда при гърците; по-точно в това, че само при тях в световно-исторически мащаб изкристализира споменатата култура на свободата. Атина поставя ново начало в историята. Авторът подчертава, че нито растящата осведоменост за гръцките заемки от Ориента, нито доминиращият днес културен релативизъм са в състояние да разклатят това принципно становище.

Разказът на Майер обхваща периода от края на микенската култура около 1200 пр. Хр. до навечерието на Персийските войни в началото на 5 в. пр. Хр. През тези векове придобиват плът и укрепват главните елементи на особения гръцки път – свободният гражданин и полисът. За разлика от ориенталските царства, културното развитие в десетките миниатюрни гръцки полиси от двете страни на Егейско море е белязано не от волята на деспота, а “от общия принос на свободни и равнопоставени граждани” (макар и без участието на жените, робите и чужденците). Политика и обществен живот се правят съвместно от всички, обикновено на площада в центъра на града, агората. Общността заглажда острите ръбове на политическите амбиции, пренасочвайки силно изразения конкурентен и борчески дух на гърците в други канали – спорта, драмата и изкуството, ораторското умение, търговията и колонизацията. По този начин на хоризонта на човешката история се появява един нов човек с необикновен характер, за когото свободата стои над всичко.

За Хегел няма съмнение, че “европейският дух е прекарал юношеството си в Гърция”. За Майер също: “Защото гърците са homines maxime homines, във висша степен хора”, пише той, цитирайки Плиний Старши. Но това не е някакво метафизическо качество, напротив, то има съвсем конкретно съдържание: да бъдеш човек предпоставя да бъдеш в състояние да се изявяваш политически, с други думи да бъдеш гражданин. Затова Майер нарежда “политическата революция” на гърците сред най-важните революции в историята.

Той не пропуска да отбележи, че нейното революционно въздействие се разгръща през последвалите векове до голяма степен благодарение на възхода на Рим, който “от една страна създаде световна империя, а от друга не можа да устои на гръцкото притегляне”; благодарение също и на това, че възниква една гръцко-римска култура, която прониква далеч на Запад. Авторът изброява и други фактори със силно въздействие през Средновековието и Новото време: римското право и споменът за величието на Рим, римската, тоест католическата църква, евангелието и учението на Христос. Но “новото започва с гърците”, а в оформилата се постепенно симбиоза от различни съставки, “гръцките елементи продължават да са от решаващо значение”.

За Майер не съществуват меродавни възражения против това историята и културата на гърците да бъдат поставени в началото на европейските – заедно с историята на Рим и на ранното християнство. “Защото нима свободата и нейните плодове, нима рационализмът не са по-важни от техниката и динамизма; нима онова, което свързва Античността със Средновековието и Новото време, не е по-важно от разделящото ги”?

*

Впрочем понятието Европа се налага с голямо закъснение. През Средновековието хората са се смятали по-скоро за християни, отколкото за европейци. След края на Римската империя и след повсеместния триумф на църквата, историята започва в известен смисъл отначало. Може би това усещане е един от изворите на представата за мрачното Средновековие, една легенда, срещу която е насочено острието на монографията на франкфуртския медиевист Йоханес Фрийд, “Средновековието – история и култура”. Фрийд потапя в ярка светлина тази толкова очерняна епоха между Античността и Новото време, обявявайки я за началото на европейската култура на разума: “През Средновековието – подчертава той – се полагат основите на духовното и културното единство на Европа.”

Главния виновник за затвърдяването на старото предубеждение Фрийд идентифицира не в лицето на ренесансовите хуманисти, а на просветителите от 18 в. и на първо място в лицето на Кант. Последният сам бил жертва на собствената си заблуда, защото не искал да знае например, че неговият категорически императив е просто следствие от теоретичната мисъл на средновековните теолози. И гвоздеят в обвинителната пледоария на Фрийд: “Разумът не избуява едва през Просвещението; неговото “възраждане” започва векове преди това, близо едно хилядолетие преди Кант, в двора на Карл Велики, интензифицира се през 10 век, усилва се още повече благодарение на непрестанната културна обратна връзка и позволява на мислителя от Кьонигсберг да се огледа, възкачен върху раменете на чужди му гиганти, и да продължи да мисли. Европа се ражда дълго преди началото на “Новото време”.

Средновековието спасява голяма част от мъдростта на Античността. Без монасите и учените, от богатствата на древната култура щяха да оцелеят  само ръкописите, съхранени от Византия и арабите, – плюс руините. Кой, след завладяването на Константинопол и закърняването на арабската наука, пита Фрийд, би се интересувал още от наследството на Античността? Именно латинското Средновековие, черпещо постоянно от Античността, обучава своите елити на езика, изкуството и мисълта на древните, изостряйки по този начин усета им за предизвикателствата на новото. Фрийд разказва, че през 14 в. четирима философи били запитани защо доброто се превръща в зло, справедливостта в несправедливост, истината в лъжа: “Защото Бог е мъртъв”, отговорил единият от тях, половин хилядолетие преди Ницше. Какво ти тук суеверие! Средновековието на Фрийд кипи от интелектуално любопитство и съзидателни импулси, които преобръщат изцяло отрицателната нагласа, живуркаща все още в историческото съзнание на съвремието.

Огромен е материалът, с който авторът документира своето “луминесцентно” виждане за Средновековието. Започвайки от Боеций, той не пропуска нито един клон на духовното развитие, с акцент върху философията и теологията, физиката, астрономията и картографията, дори музиката. Впечатляваща е разгърнатата от него обществено-политическа панорама – борбите за надмощие на земята и за монопол върху небето, възраждането на градската култура, последствията от кръстоносните походи. Но вниманието му остава съсредоточено върху разширяването на духовния хоризонт и проникването на рационалната мисъл в ежедневието, защото не царе и папи, а ежедневната “употреба на разума” трасира пътя към модерната епоха и величието на Европа.

Christian Meier: Kultur, um der Freiheit willen.

Johannes Fried: Das Mittelalter.

(2009)

Илюстрация: Рене Магрит

От културата на свободата до възхода на Европа, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)