Евреите и Германия

Е р и к  Х о б с б о м

Повечето от световната история докъм края на 18 век би могла да се напише само с маргинално споменаване на евреите, като един малък народ, първопроходник на световните монотеистични религии – дълг, признат от исляма, но създаващ безкрайни проблеми на християнството, или по-скоро на евреите, които са имали нещастието да живеят под християнски владетели. Практически цялата духовна история на западния свят, както и на големите източни култури би могла да се напише само с няколко бележки под линия за прекия еврейски принос към тях, но не и без да се отдели значително внимание на ролята на евреите като проводници и културни посредници специално между класическото средиземноморско наследство, исляма и средновековния Запад. Това е доста изненадващо като имаме предвид изключително открояващото се през 20 век присъствие в културния, духовния и обществения живот на представители на този толкова малък народ, който по време на демографския си пик преди Холокоста съставлява по-малко от 1 процент от световното население.

Тъй като общественият живот по същество е бил затворен за тях, отсъствието им от него преди Френската революция би могло може би да се очаква. Същевременно е ясно, че през по-голямата част от последните две хилядолетия, с изключение може би на елинистичната епоха, еврейската интелектуална дейност е била преобладаващо интровертна. Само някой и друг мъдрец, през дългите векове от Филон Александрийски до Спиноза, се е занимавал сериозно с нееврейската философия и едва ли е случаен фактът, че повечето от тези личности, най-видният от които е Маймонид, се раждат в отворената култура на мюсюлманска Испания. Великите равини, чиито коментари върху свещените текстове, с всичките им вавилонски тънкости, все още съставляват основния предмет, преподаван в талмудическите академии, не са се интересували от възгледите на неверниците. С евентуалното изключение на медицината, където компетентността на евреите намира признание, пресичащо етническите и религиозни граници, образованието и интелектуалните усилия на евреите се фокусират върху религиозните въпроси. Нима на идиш думата за място на богослужение, синагогата, не е старогерманската дума за училище?[1]

Очевидно едно огромно петролно поле от талант е очаквало да бъде усвоено от Просвещението през 18 век, това най-възхитително от всички исторически движения, което, освен многото други свои похвални постижения, довежда и до еманципацията на евреите. Като имаме предвид, че в продължение на почти цял век след Йозеф II[2] неговите укази за веротърпимост от 1781-2 са ограничени практически до малките еврейски общности в западна и западна централна Европа, и че евреите почти не са били оставили следа в главните полета на последвалите им духовни постижения, мащабите на еврейския принос към историята на 19 век са направо изключителни. Кой би могъл да напише историята на света, без да отдели внимание на Рикардо и Маркс, и двамата продукт на първия половин век на еманципацията?

По разбираеми причини повечето автори, занимаващи се с еврейската история, самите те преобладаващо евреи, са склонни да се концентрират върху въздействието на външния свят върху техния народ вместо обратното. Дори превъзходната “политическа история на едно малцинство” на Питър Пълзър не е успяла съвсем да се освободи от тази интроверсия. Двамата евреи с най-голямо влияние върху германската политика, основателите на германското работническо движение, Маркс и Ласал, почти не се споменават (точно три са отпратките към Ласал, като едната се отнася за баща му), и авторът явно не е сигурен как да подходи към “несъответствието между големия брой евреи, открояващи се в ръководството на вилхелминската Социалдемократическа партия и в дебатите, и бавния растеж на популярността й сред еврейските избиратели”, затова предпочита да се концентрира върху последното.

Въпреки това неговият проницателен, макар на места свръхподробен анализ избягва повечето от изкушенията на еврейския исторически сепаратизъм. Неговата работа е част от може би последното, което е оцеляло от немско-еврейската либерална традиция – групата историци, свързани с Института Лео Бек в Лондон. Тя притежава характерната нискочестотна сила и балансираност на работата на тази достойна за възхищение институция под ръководството на учени като Арнолд Паукър и Вернер Мос. Също като своите колеги и Пълзър разбира онова, което след Хитлер стана почти непонятно, а именно защо германските евреи се чувстваха така всеотдайно германци, защо “четвъртият райх”, който се установи в Хампстед и Уошингтън Хайтс, в Холивуд и Нахария, с опърпани томове от Лесинг, Кант и Гьоте и с издраскани плочи на Фуртвенглер и “Опера за три гроша”, беше свидетел на това колко жилави са корените, врастнали се в германската Kulturnation”. Накратко, защо през 19 век еманципираните евреи искат така пламенно “да обявят, че са напуснали гетото, че са влезли в цивилизацията”, готова най-сетне да ги приеме.

“Германско-еврейската общност е имала водеща, може да се каже доминантна интелектуална позиция сред другите еврейства”, дори само защото немски говорещите са преобладавали сред еманципираното еврейство, дори ако броим само онези в страната, която през 1871 прераства в Германската империя. Освен това, както е видно от информативната и подробно илюстрирана монография на Рут Гей Германските евреи, макар че и тя пренебрегва Маркс и Ласал, германското еврейство е било преобладаващо местно, дори след като започва масовата миграция от Изтока, и в хода на училищното образование изоставя идиш в полза на немския.

Само че германската Kulturnation е много по-обхватна. Самият факт, констатиран (но не и подчертан) от Пълзър, че толкова много от водещите интелектуални фигури на германската социалдемокрация – включително всичките й видни марксисти без един – пренасят полето на дейността си в Германия от Хабсбургската империя (Кауцки, Хилфердинг) или от Русия (Люксембург, Парвус, дори Мархлевски и Радек), демонстрира, че немският е бил езикът на културата от пограничните райони на Русия до границите на Франция. Главната разлика между  германските евреи и еманципираните евреи от останалата част на немската културна зона е, че първите са били само германци, докато мнозина от последните са били многокултурни, макар не и многоезични. Те, и може би само те, съставляват идеализираната Средна Европа, за която мечтаеха чешките и унгарските дисиденти през 1980-те, свързваща иначе некомуникиращи култури и народи в многонационалните империи.

Освен това именно те са носителите, а може би дори и строителите на немския език в отдалечените краища на Хабсбургската империя, понеже, като най-голямата съставна част на образованата средна класа в тези региони, те са всъщност хората, които използват стандартния литературен немски, а не диалектите, говорени от емигрантските немски диаспори в Изтока – швабски, саксонски и (както потвърждават германските филолози, понякога не без съжаление) идиш. Немският език е името на свободата и прогреса. Рут Гей отбелязва, че студенти в йешива[3] от Полша, като Якоб Фромер[4], тайно са учели немски покрай талмудическите коментари, използвайки два речника: руско-еврейски и немско-руски. По думите на един друг полски търсач на свобода, Шилер донася спасение от “веригите на суеверието и предубежденията”. Днес, когато shtetl[5] не съществува повече, е по-лесно той да се сантиментализира, отколкото по времето, когато еврейските младежи и девойки е трябвало да живеят там.

Германските евреи страстно са желаели да бъдат германци, но, както точно забелязва Пълзър, те са искали да се разтворят “не в германската нация, а в германската средна класа”. И все пак най-разпространеното обвинение против асимилацията, голямата мечта на социалната мобилност през 19 век, съвсем очевидно не важи за тях. Асимилацията не означава отказ от еврейската им идентичност, дори и в съвсем необичайния случай на религиозна конверсия. Както показва Пълзър, въпреки масовата секуларизация и огромната им амбиция да бъдат германци, германските евреи оцеляват като група, съзнаваща своя юдаизъм, до изтреблението им от Хитлер. И това не се дължи само на антисемитизма, който, както ни напомня авторът, беше сравнително мек в сравнение с условията в други страни. По думите на емигриралия в Британия физик сър Рудолф Пайърлс: “В Германия преди Хитлер да бъдеш евреин беше поносима пречка”. Нека напомним, че нито германският, нито много по-осезаемият виенски антисемитизъм потиква Херцъл към ционизма, а случаят Драйфус във Франция.

Впрочем щеше да бъде по-добре, ако Пълзър не беше избрал понятието “етничност”, за да опише какво обединява евреите, тъй като преобладаващото усещането бе, че тази връзка не е биологическа, а историческа. Те не се изживяват като кръвна общност или дори такава по линия на унаследената религия, а според израза на Ото Бауер[6] като “общност по съдба”. И все пак, както и да ги наречем, еманципираните евреи като група не се държат съвсем като не-евреи. (Източните евреи, разбира се, се държат наистина много различно). По-голямата част от книгата на Пълзър цели да осветли спецификата на политическото им поведение. Не е изненадващо, че като цяло те стоят зад умерената либерална левица в германския политически спектър, но в никакъв случай зад крайната левица. Дори крахът на либерализма в годините на Хитлеровия възход ги тласка към социалдемократите, а не към комунистите. За разлика от евреите в хабсбургските и царистките региони на Европа, тяхната политика не е месианска. Може да се каже, че сравнително малко са онези, които се присъединяват към или гласуват за Комунистическата партия, а преди 1933 германските ционисти, също едно незначително малцинство, възприемат ционизма като лично прераждане, а не като програма за емиграция. За разлика от източните евреи, те не се смятат за чужденци (да цитираме един от тях) в “страната на Валтер и Волфрам, Гьоте, Кант и Фихте”.

Накратко, германските евреи се чувстваха добре в Германия. Затова тяхната трагедия беше двойна. Те бяха не само унищожени, но и не предвидиха каква съдба ги очаква. Пълзър се опитва максимално да осмисли този провал, нещо повече – отказа на либералните германски евреи дори след 1933 да осъзнаят какво им готви Хитлер. Вярно е, разбира се, че никой, нито дори източните евреи, живеещи сред онези, които изклаха близките им през 1918-20, можеха да очакват, камо ли да предвидят онова, което последва по-късно в Майданек и Треблинка. Никой не можеше да си го представи. Малцина можаха да преодолеят неверието си, дори когато първите достоверни сведения за геноцида започнаха да проникват на Запад през 1942. В човешката история нямаше прецедент за такова нещо.

И все пак, авторът на тези редове, който преживя 30 януари 1933[7] като ученик в Берлин, може да свидетелства, че още тогава някои имаха доста апокалиптично отношение към режима на Хитлер. С нежеланието си да се отрекат от Германия, много евреи се подготвяха за най-лошото, макар че го подценяваха. В последна сметка почти две трети от еврейското население на Германия в 1933 емигрираха през следващите шест години и така, за разлика от нещастните си полски събратя, оцеляха. Но те не напуснаха с желание дори нацистка Германия. Някои от тях, като например един от наследниците на основателя на Дойче Банк, изпратиха жените и децата си на сигурно място, но се самоубиха след Кристалната нощ[8], вместо да се отрекат от Германия.

Впрочем дори трагедията на оцелелите беше съвсем реална. Само тези, които бяха изпитали силата, великолепието и красотата на онази култура, която потиква българския евреин Елиас Канети да напише в разгара на Втората световна война, че “немският ще остане езикът на моя интелект”, могат изцяло да осъзнаят какво означаваше загубата й. Само тези, чиито презимена все още документират хесенските, швабските или франконските села и градчета на праотците им, познават болката на разкъсаните корени. Понесената от тях загуба бе непоправима, тъй като еврейските общности в централна Европа не могат никога вече да бъдат възстановени, а дори и да можеха, германската култура, към която принадлежаха, не е повече световна култура, а се смали до равнището на една регионална – човек е едва ли не изкушен да каже, на една голяма провинциална – култура.

А какво загуби Германия? Парадоксално, може би по-малко отколкото страните от някогашната Хабсбургска империя, тъй като германските евреи се бяха вписали в съществуващата култура на средната класа, докато еманципираните евреи от Хабсбургската империя създадоха нови култури, нерядко, както в случая с Виена, съвсем различни от онази на германския райх. В културно отношение прогонването или унищожаването на евреите остави Германия почти като преди, макар и по-провинциална и периферна, отколкото бе преди 1933. И все пак това означава да подценим загубата на Германия. Немският не е повече езикът на модерността за амбициозните европейци от горите. Той не е повече езикът на научните публикации, който всеки учен от Токио до Кеймбридж трябва да умее да разбира. Без съмнение това не се дължи само на емиграцията или смъртта на евреите. Но в едно отношение изчезването им явно имаше драматични последствия. От 1900 до 1933 почти 40 процента от всички Нобелови награди за физика и химия отиват в Германия; след 1933 съотношението е едва едно към десет. Историята напомня, с трагична ирония или черен хумор, за онзи Нобелов лауреат, германски емигрант, който след 1945 настоявал обезателно да посети отново Германия, защото изпитвал “неутешима носталгия по немския език и природа”.

Превод от английски С т о я н  Г я у р о в

Eric Hobsbawm, The Jews and Germany, в: “Fractured Times: Culture and Society in the Twentieth Century” (2013).

Илюстрация: Andy Warhol

Е р и к  Х о б с б о м (1917-2012) беше британски историк марксист с глобален обхват. Неговата трилогия за “дългия XIX в.” и монографията му за “късия ХХ в.”, Векът на крайностите (The Age of Extremes), се нареждат сред върховите постижения на световната историография.

[1] Shul.

[2] Император на Свещената римска империя (1765-90).

[3] Висше еврейско учебно заведение, където се изучават традиционните религиозни текстове.

[4] Историк и изследовател на юдаизма.

[5] Щетъл е селище със значително еврейско население в Източна Европа до Втората световна война.

[6] Австрийски социалдемократ и марксистки теоретик (1881-1938).

[7] Идването на власт на Хитлер.

[8] Нощта на 9 срещу 10 ноември 1938, когато са организирани повсеместни погроми срещу еврейското население; начало на систематичните репресии, експроприирането и унищожаването на евреите в Германия.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s