Апострофи ІІ

С т о я н  Г я у р о в

Америка щеше да бъде открита дори Колумб да не се беше раждал. Някой друг щеше да замести и Нютън. Но не и Микеланджело: без него нямаше да съществува неговият Давид. И все пак нещо ни смущава да поставим уринала на Дюшан над теорията за относителността на Айнщайн. Това “нещо” е следствие от безгрижието, с което модерният художник се отказа от понятието творец, възраждайки подозрението, че древните гърци са били прави, като са го наричали пренебрежително banausos, занаятчия.

На гръцки пишем не само “философия”, но и “порнография”. Древните гърци са дали на хората нектара на човешкия дух. Днешните гърци им предлагат мусака и узо. Няма въображение, което би могло да запълни тази бездна и да изтрие комплекса за малоценност на съвременните елини. Затова българите могат спокойно да се пъчат с “великото” си минало и да се радват, че не са имали Омир, Софокъл или Платон. Бремето на историята не е за всеки (народ).

Когато си без изход, не е важно дали ще приемеш това с усмивка или с плач. Не случайно това е моментът, в който човек си позволява да бъде искрен. Ала обикновено е просто патетичен.

Карл V говорел на немски само с конете си. Бих искал да видя тези коне.

Властта не корумпира само онзи, който е бил корумпиран още преди да се добере до нея.

Ако разгледаме престъпността като изродена проява на вродената у човека склонност към престъпване на граници и забрани, ще забележим, че сходството между престъпване и престъпление е не само семантично. Прагът, отвъд който едното преминава в другото, се определя както от криминогенната енергия или патологията, така и от обществените условия. В света на забраните този праг е много нисък: разлика между онзи, който разправя вицове, заради които може да бъде натикан в затвора, и престъпника практически не съществува. Заявката, че при комунизма престъпността ще изчезне, не беше самохвалство, а реална перспектива – осъществяване на държавната политика, третираща поданиците като (потенциални) престъпници. И обратното: в света на свободата прагът е много висок, затова е висока и реалната престъпност. За вицовете не си струва да се говори – те са бледи, тъй като са лишени от екзистенциално напрежение.

Когато започнем да мислим младите за незрели, също както навремето сме мислили възрастните за презрели, това не означава, че не сме прави, а просто че остаряваме.

Коментарът е воденичен камък на шията на оригинала.

Сентенцията преувеличава, за да покаже онова, което иначе би останало незабелязано.

Известно е: колкото повече се увеличава темпото на нововъведенията, толкова по-бързо те остаряват, толкова повече се увеличава и темпото на остаряване. Колкото по-бързо новото става старо, толкова по-малко новото се възприема като такова, и толкова по-бързо старото може отново да стане ново. Новото, както в древния гностически символ, захапва опашката на старото. Има ли спасение от тази въртележка? Спасение не, но е възможно ritardando, поне според Одо Марквард: “Въпреки растящото ускорение, модерният човек – ограничен от крайността на своето време и краткостта на своя живот – си остава това, което и без туй е обречен да остане, а именно бавен; защото модерният човек – именно той – компенсира растящото ускорение чрез поддържане на бавността, чрез културата на съхранението… Колкото повече модерно, ново, чуждо става за нас бъдещето, толкова повече минало трябва да отнесем със себе си в бъдещето, толкова повече трябва и да се грижим за това минало. Затова днес се изхвърля повече от когато и да било, но същевременно и се съхранява благоговейно повече от когато и да било. Епохата на отпадъчните  депа е същевременно епохата на култовите депа, на музеите, на резерватите, на консервационните мерки, на културата на съхранение на историческия смисъл, на спомена“… При това, отбелязва Марквард, самото темпо на прогреса може да послужи на човешката бавност. „Онзи, който е бърз, печели време; време, което може да се използва като възможност да не бързаш, а да живееш бавно. Впрочем нарастващото темпо на остаряване на съвременния свят включва и нарастващото темпо на остаряване на неговите остарявания. Така че при съвременната перманентна надпревара човек може спокойно да се остави да го изпреварят, докато отново се окаже застигнат от хода на света. Благодарение на ускореното темпо на промените, тъкмо бавността увеличава шанса да бъдем на висотата на времето си. Човекът, който в това време на бясно ускорение трябва да прави какво ли не едновременно, може също и това – да живее бавно”.

Ницше не е обичал Бавария. Колко гадни могат да бъдат философите! Бавария, където тачат добрата кухня и овцете не носят очила. Може би, защото не е знаел, че баварците, също като него, са отвъд доброто и злото:

 

Завистта не е проблем само в йерархичното общество. Завистта вирее най-добре там, където идеята за равенството се възприема буквално.

За разлика от замърсяването на околната среда, полюцията на езика не предизвика аналогичен протест, защото това е естествената среда на мнозинството.

Онзи, който търси доказателства за съществуването на Бога, трябва да насочи погледа си навътре, а не навън.

Има два вида суета: интровертна и екстровертна. Интровертната суета може да бъде симпатична проява на добър вкус.

“Всичко е въпрос на вкус” – пише на табелата, маркираща отходното място за отпадъците на лошия вкус.

Хенинг Ритер разказва, че по време на пътуването му в Турция през пролетта на 1914 Андре Жид станал свидетел на нападение срещу един файтон, при което файтонджията бил тежко ранен. Когато той се сринал, облян целият в кръв, Жид забелязал нещо странно: “Турците във файтона не му обърнаха почти никакво внимание, въпреки че той самият беше турчин.” Коментарът на Ритер: “Състраданието спира пред социалната бариера. В епохата на национализма се е смятало, че състраданието би трябвало да включва поне нацията.”

Най-краткото и ясно описание на постмодерната ситуация, което съм срещал, идва от Милано. Умберто Еко пише: “Един мъж обича една много начетена жена, при което му е ясно, че не може да й каже „Обичам те до полуда“, защото знае, че тя знае (и че тя знае, че той знае), че същите думи са били използвани вече от Барбара Картланд. Единственият изход в тази ситуация е да й каже: „Както пише Барбара Картланд, обичам те до полуда“.

Великите отговори са свидетелство за великите въпроси, които ги предшестват.

Броят на философите не е идентичен с броя на мислителите.

Одо Марквард: “Философия означава да мислиш въпреки всичко. Стил означава да пишеш въпреки всичко.”

“Всяко зло за добро!” Популярна рецепта за битова теодицея. Човек иска да вярва, че зад злото се крие някакъв смисъл, за да смекчи гризящото го подозрение, че този не е най-добрият от всички възможни светове. Истинският шок идва не толкова от самото зло, колкото от съзнанието за неговата произволност и безсмислие. Всеки от нас носи Йов в себе си.

Безобразен = без образ.

“Ти помниш ли…” – най-човешкото изречение.

В епохата на модернизма естетическото все повече се оттегля от изкуството и все повече се намества в ежедневието: докато от леката кола се очаква да бъде красива, същото не може да се каже вече за произведението на изкуството; design вместо disegno – загубата на аурата на художествената творба се компенсира от имитацията на аура от предметите на бита и от модата. А също и от фотографията, притежаваща атрибути, характерни навремето за изкуството: огромна любителска практика, технически арсенал, умения, останали непроменени още от нейното възникване, и не на последно място продукция, най-доброто от която се конкурира с художественото. Така че естетическото не е мъртво; то просто смени одеждите и адреса си. Понятието за изкуството е най-голямата жертва на тази трансформация.

Белият стол (esquisse masturbative)

Бях с пола.
Нямаше цип.
Усетих те.
На белия стол в кухнята.

 

Българската интелигенция върви към своята еманципация. Но както изглежда целта ще бъде достигната едва след като си отиде едно поколение – на онези, чийто запас от цитати се изчерпва с “Дванайсетте стола” и “Майстора и Маргарита”. Социологически това е поколението на губещите в посткомунистическия brave new world.

Днес няма нищо по-лесно от това да притежаваш нещо и нищо по-трудно от това да го задържиш.

Големината, казват, няма значение. Тогава по-добре голям, отколкото малък.

“В Харвард ще получавам съвсем прилична заплата; освен двата курса по руски, ще държа и един за европейския роман (от Сервантес до Флобер). В момента обаче финансовото ми състояние е катастрофално, въпреки хилядата долара, които взех назаем напролет. Нито едно-единствено списание не сметна за необходимо да купи последния ми разказ, камо ли пък да го разбере (като това се отнася и за „Ню Йоркър“), и тъй като нямам абсолютно никакво намерение да се унизявам с някакви тъпи “истории от живота”, оставам в полето на онова, което глупаците наричат “експериментална” литература, теглейки съответните последствия. Заплащането ми тук е смехотворно ниско и обидно. Обичам да се оплаквам – затова ти разправям всичко това”. (Писмо на Владимир Набоков до Едмънд Уилсън от септември 1951).

Just do it – read a book!

(2011)

Илюстрация: John Baldessari

Апострофи, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s