С т о я н Г я у р о в
Годината едва бе преполовена, когато германските критици в един глас обявиха “Щефан Георге. Откриването на харизмата”, един масивен том, работа на литератора Томас Карлауф, за биографията на годината. Тази оценка ще остане явно валидна в прогнозата си. Името на починалия в края на 1933 Щефан Георге е мит и мъглявина, която се разлива като медуза в духовния етер на Европа, отдалечавайки се все повече в стесняващия се културен хоризонт на нашето съвремие. Още повече, че Георге – поет, пророк, фюрер в миниатюрен мащаб и “педераст с педагогически амбиции” – е бил като “въздух от друга планета” и за собственото си време.
Днес малцина знаят, че Щефан Георге е най-влиятелният германски поет от първата третина на миналия век, оставил трайна диря в германската лирика. Славата му обаче се дължи не толкова на стихотворенията, колкото на перфектната инсценировка на живота му, намерила от рано реализация в легендарния мъжки кръжец, който последователите му наричат кръга или дори “държавата” на Георге. Неръкотворният паметник, който сляпо верните на своя “майстор” ученици му въздигат, е материалът, от който Макс Вебер моделира своята теория на харизматичното господство. За Георге духовното и политическото са две сфери, между които няма допирни точки, и към края на живота си той гледа отвисоко на опитите на нацистката власт да го спечели на своя страна – въпреки че в творчеството му се срещат образи и идеи, доближаващи се до идеологическия брътвеж на Третия райх, а някои виждат в него първопроходник на нацизма. Поетът не успява да предотврати злоупотребата на нацистите с ексцентричните му представи за райх, фюрер и елит. Същевременно от неговата метафизика черпи вдъхновение и съпротивата: в края на пътя на Георге стои атентатът срещу Хитлер, извършен от Клаус граф фон Щауфенберг, един от последните му довереници. Най-малко заради това Георге не може да бъде забравен.
Още приживе поезията и позата на Георге объркват и привличат съвременниците му. Лукач нарича стихотворенията му “империалистическа паркова лирика”, писателката Рикарда Хух го намира за отвратителен (“Изглежда страшно, като принципа на злото, или като отровна гъба”), Адорно е фасциниран, също както – с обратен знак – и Томас Ман. Георге няма и трийсет години, когато се налага като поет и извършва решителния пробив в салоните на Берлин. По онова време, към края на 19 в., започва да се формира и прословутият му кръг от млади, високо интелигентни последователи, повечето, но не всички, клонящи към хомосексуализма, за някои от които служението на “майстора” става смисъл на живота им. С течение на годините притеглянето на “държавата” на Георге изпитват редица водещи фигури от интелектуалния елит на Германия: Вебер, Зимел, Клагес, Бенямин, Канторовиц. Какво кара някои от най-светлите умове на онова време да се обрекат така всеотдайно на един поет и неговите фюрерски фантазии?
Същността на тоталното произведение на изкуството, в което Щефан Георге споява своя живот и творчество, авторът на монографията Томас Карлауф обяснява като “изключителен опит, с педагогически жар да се въздигне педерастията до върховна духовна форма на съществуването” – и прецизира: “Кариерата на Георге е кариерата на един хомосексуалист, който отказва да се дефинира така, и който отказва да приеме хомосексуализма за недостатък. С течение на времето от противоречието между големите идеали и страха от публично заклеймяване той извлича свой собствен мироглед, прославящ преодоляването на сексуса чрез “надполовата любов” като победа на “педагогическия ерос”. Това е ядрото, от което той развива своите обсесии”.
Авторът подробно описва съществуващата в кръга на Георге организация за набиране на попълнения от красиви момчета; някои са били контактувани още като съвсем малолетни, като връзките с тях били упорито поддържани в продължение на години до “узряването” им. Впрочем какво точно се е практикувало и разбирало под “надполова любов” трудно може да се каже със сигурност. Читателят не научава какво означава, че Георге ставал “интимен” с някого, още повече, че той, според биографа му, отхвърлял “изричния хомосексуализъм”. Можем да приемем обаче констатацията на Карлауф, опираща се на фактите, че “хомосексуализмът не е бил решаващ критерий за принадлежността към групата”. Сигурно е също така, че чувството на взаимна привързаност е било извънредно интензивно и всяка раздяла е била абсолютно “брутална”, по думите на Георге.
Поетът умира на 4 декември 1933 в градчето Минузио, в италианската част на Швейцария, където е погребан. Още край гроба започва борбата за духовното му наследство: пречупеният кръст върху венеца, положен от германския посланик, бива тайно отстранен, но след това е възстановен от нацистките привърженици сред учениците му. Дали нацисткият райх е “новият райх”, за който бленува Георге в последната си стихосбирка от 1928, се превръща в мъчителен въпрос за поданиците на “тайна Германия”, както нарича той общността на своите последователи. Определено недвусмисленият отговор идва почти десет години по-късно, на 20 юли 1944: “Когато малко след полунощ Клаус фон Щауфенберг е изведен в двора на казармата и застава пред взвода за екзекуция, той извиква, отправяйки последен зов към света, от който произлиза: “Да живее тайна Германия!”
20 юли е една от славните дати в новата история на Германия. Размисълът върху този ден в по-широк план неизбежно навежда на размисъл върху живота и творчеството на Щефан Георге и фаталните лутания на германската интелигенция. Заключителните думи от книгата на Томас Карлауф заслужават да бъдат цитирани изцяло: “В началото стои пагубната заблуда, че духът е същинската власт и никакви политически, обществени и идеологически развития не го засягат. Тъй като дори и през 1933 не отстъпи от своята самонадеяност, германският дух, така както го схващаше и олицетворяваше с имперски жест Щефан Антон Георге, се нареди сред виновниците и изчезна завинаги в бездната на историята.”
Thomas Karlauf, Stefan George (2007).
Държавата на Щефан Георге и нейните поданици, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)
Императорът на сладоледа 