С т о я н Г я у р о в
Човек би трябвало да е ясновидец, за да можеше в началото на 60-те години, след Франк Синатра, Елвис и Майлс Дейвис, и заслепен от американската културна хегемония, да предвиди, че следващата музикална революция ще дойде от Англия. Появата на „Бийтълс“ тъкмо там изглеждаше второто чудо след музиката им и превръщането на Острова в генератор на една нова младежка култура, чието притегляне щеше да засенчи временно дори Америка. Или има нещо сбъркано в тази оптика, която пропуска да забележи, например, първата мини пола, показана върху корицата на английското издание на списание Vogue още през 1962, или пък зачатието на поп арта също в Англия около средата на 1950-те?
Монографията на Франц-Йозеф Брюгемайер “История на Великобритания през 20 век” е разгърнатият утвърдителен отговор на този реторичен въпрос. Макар и с много уговорки германският историк обявява Британия за “най-модерната страна на Европа в редица важни области”; едно дръзко твърдение, което той смекчава към края на книгата си и което, както сам признава, противоречи на популярната представа за една страна в плен на традициите и условностите. Всъщност централната му теза е поставена по на фокус и гласи: редица магистрални развития в икономиката, политиката и обществото на Британия през 20 век настъпват по-рано или дори много по-рано отколкото на континента.
Още около 1900 Британия е “едно урбанизирано индустриално общество”. Тук земеделието и свързаните с него обществени проекти и политически движения са без особена тежест, докато бремето им на континента се усеща чак до 50-те години. Брюгемайер отбелязва, че кралица Виктория е още жива, когато се извършва преходът към обществото на услугите, чиито главни параметри са утвърждаването на Лондон като световен център на финансовото дело и възникването на значителен потребителски сектор. В тази светлина „Бийтълс“ са символът на едно универсално явление, зародило се в Британия по-рано отколкото в континентална Европа – те са викачите в ягодовите полета на потребителската култура, която постепенно завладява обществото и икономиката.
Цената на това ранно узряване, според автора, е в загубата на империята (превъзмогната без съществени сътресения), свиването на промишления сектор (английската автомобилна индустрия е само сянка на някогашната си мощ) или в рисковете (повишени от актуалната криза), свързани с прекомерната зависимост от банково-финансовия ресор. Същевременно историята на Великобритания през 20 век е история на постепенното уеднаквяване между Острова и другите европейски страни. Англичаните са все така неуморими в усилията си да се дистанцират от “континента”, но това е само инерция без вътрешна динамика: днес Британия, Германия, Франция и техните проблеми си приличат много повече, отколкото когато и да било преди.
От привилегированата си позиция на германски социолог и член на британската Камара на лордовете, покойният Ралф Дарендорф бе стигнал до тънкото наблюдение (само по себе си шедьовър на социологическата мисъл), че в Англия днес няма аристокрация, защото няма работническа класа. В условията на демократичното масово общество всички са на първо място потребители. Дали това е актив или пасив е въпрос, на който книгата на Франц-Йозеф Брюгемайер не дава ясен отговор.
*
Оптическата измама е явление, което се среща не само в природата, но и в историята – особено когато погледът назад носи розовите очила на пубертетските или младежките спомени. Това ли са анархистите, които разтърсиха света? Това ли е авансцената на поп революцията, прословутият Swinging London? Героите на онова време изглеждат така спретнати и кротки, така еснафски пригладени, че в първия момент човек не вярва на очите си.
Няколко фотоса на Клиф Ричард съставляват въведението на луксозния албум “От Бийтълс до Боуи”, илюстриращ със снимки, плакати и обложки на плочи шеметния възход на поп музиката година по година от 1960 до 1969. На една от тях виждаме Клиф, новоизгрялата звезда на нашумелия филм The Young Ones, отпуснат в едно кресло пред камината в хола на новата си къща и заобиколен на подобаваща дистанция от майка си и двете си сестри, които изпълняват ролята на статистки в тази инсценировка на дребнобуржоазно самодоволство. Били Фюри и Адам Фейт се опитват (неуспешно) да уловят нещо от фотогеничния чар на Елвис и Джеймс Дийн. Дори от ранните „Бийтълс“ – тъмни костюми с жилетка, бели ризи и черни вратовръзки – лъха повече атмосферата на лондонското Сити, отколкото на ливърпулските или хамбургските нощни клубове. „Ролинг Стоунс“ 1963 изглеждат абсолютно безвредни, „Кинкс“ стоят като истукани в кадифените си сака и натруфени ризи с жабо, а Род Стюарт – на една уникална снимка с Джули Дрискъл и Браян Огър – е просто смешен с безумно тупираната си фризура, остатъци от която поддържа и до днес.
Но все пак картината започва да се променя с „Бийтълс“, „Стоунс“, „Ху“ и другите големи. Впечатлението, че от всички, които започват кариерата си в началото на 60-те години, към края на десетилетието остават само онези, които умеят да позират, е оптическа измама: убедителната поза е израз на успех и самочувствие. През 1962-63 Джон, Пол, Джордж и Ринго са наресали вече косите над челото, стойката е по-разкършена, но те продължават да гледат малко стреснато. Една година по-късно Англия, Европа и Америка са в краката им и този поглед изчезва завинаги от портретите им. Те стават тарторите на поп аристокрацията, които скъсват не само с външния свят, но и със старите си колеги, които не са имали техния талант или късмет. Самочувствието лесно преминава в арогантност и апатия, така фрапиращи например в поредица от снимки на „Стоунс“, с доминиращото присъствие на друсания до козирката и забързан към смъртта си Браян Джоунс.
Впрочем още преди края на десетилетието “революционната” поза надраства естественото си развитие и става просто задължителен аксесоар от имиджа на поп артистите. Портретите на съвсем младите Мариан Фейтфул и Марк Болан са показателни: тя в ролята на несъзнаваща прелъстителка, той като изпреварил времето си пънкар, взиращ се нагло в обектива на фотоапарата. Том Джоунс, който е сниман в гръб на един хълм над родния си миньорски град в Уелс, предлага контрастната програма – на пролетарския чар преди метаморфозата му в sex bomb.
Като проследява преображението на поп идолите на 60-те, “От Бийтълс до Боуи” документира и бума на фото-изкуството. През тези години поп, фотография и изкуство образуват симбиоза, чийто художествен апотеоз е филмът на Антониони “Фотоувеличение”. Прототипът на главния герой, Дейвид Бейли, е фотографът на „Бийтълс“ и на други поп величия от една епоха, чийто край през 1969, запечатан в спокойното, зряло изражение на Дейвид Боуи, изглежда отдалечен на светлинни години от наивната усмивка на Клиф Ричард. Шейсетте години бяха време не само на музикална, но и на визуална революция.
Franz-Josef Brüggemeier, Geschichte Grossbritanniens im 20. Jahrhundert
Beatles to Bowie. Schirmer/Mosel
(2011)
На първа страница: Клиф Ричард с майка си (1960).
Ягодови полета завинаги, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)
Императорът на сладоледа 