Апострофи III

С т о я н  Г я у р о в

Аз не търся, аз намирам – бил казал Пикасо.
Аз не намирам, аз търся – бил казал друг.
Очевидно трябва да се търси трети път.

От тоталното разкрепостяване на изкуството произтича и тоталното разкрепостяване на рецепцията му. Затова днес всеки – тоест, всеки авторизиран от пазара и критиката – може да предложи всяко лайно като художествено произведение, но и всеки може да каже за всяко произведение на съвременното изкуство, че е лайно – и да бъде прав. Тази констелация бележи края на оценъчната способност по отношение на художествената продукция: днес е невъзможно да се каже кое е добро или лошо в изкуството. Нещо повече: въпросът що е изкуство става безпредметен. Но този разговор не засяга живота на формите. “Където има форма, има и душа”, заявява Фернанду Песоа и с това красиво изречение обезглавява всяка теория за изкуството.

“Какво значение има това?” Типичната реакция на съвременника, когато се сблъска с нещо, което не се побира в координатите на практичното и полезното. Всъщност само три неща са от значение в живота на човека: да бъде нахранен, облечен, подслонен. Приключението на живота обаче започва там, където свършва “значението” му.

В средата на 17 век еврейската диаспора, от Лисабон до Багдад, е обхваната от духовно брожение, невиждано от времето на Христос. Шабатай Цви, един евреин от Измир, произнася на глас наложеното с табу име Господно, започва да изпълнява забранени ритуали и се обявява за месия. Години наред Шабатай, в компанията на своя идеолог Натан от Газа, обикаля еврейските общности и проповядва завръщането в Ерусалим и възстановяването на Храма. Не само мизерстващите юдеи в Източна Европа мълвят с трепет името му – богати евреи в Хамбург разпродават всичко в очакване на спасението. Това есхатологическо опиянение секва през 1666, когато изправен от султана пред избора ислям или смърт, Шабатай налага чалмата върху главата си. Провалът на измирския месия убива движението му, от което остава блед спомен за едно безславно изригване на религиозна енергия, а Шабатай Цви се нарежда сред статистите вместо сред главните действащи лица в историята – въпреки мнението на Гершом Шолем, най-големия авторитет по темата, че с шабатианизма започва модерната юдейска  история. Остава и глождещият въпрос: какво би било, ако… Така е било винаги. Успехът осмисля усилията и жертвите, неуспехът ги лишава от смисъл – едно състояние против което се бунтува самата човешка природа. Границата между тях е лабилна, доколкото е въпрос на интерпретация. Виетнамската война е травма за САЩ, защото я изгубиха; победата би променила изцяло картината: убийците щяха да станат герои, травмата – тръпка на гордост. Президентът Буш-син вярва, че един ден историята ще му даде право. Възможно е: едва краят на кръвопролитията в Ирак и Афганистан ще структурира събитията там като успех или неуспех. В известната си книга за Америка Токвил постулира, че в бъдещото демократично общество истината ще бъде в конфликт не с неистината, а с успеха.

Циник е онзи, който винаги има право.

Политиката, това са другите.

Ако програмата на феминизма стане действителност – кой на кого ще целува ръка? Едва тогава ще се разбере, че нежният пол не беше обратният полюс на силния пол, а едно безвъзвратно изгубено предимство. И това ще са само жълтите стотинки от цената, която феминизмът ще трябва да плати за своя триумф.

В записка от дневника си на 5 януари 1914 Кафка поставя и отговаря на един важен въпрос: “Защо чукчите не емигрират от своята ужасна страна, навсякъде другаде те биха живели по-добре в сравнение със сегашния си живот и сегашните си желания. Само че те не могат да емигрират; всичко, което е възможно, то се случва; възможно е само това, което се случва”. Кафка приема явно постановката на Хегел, че в историята се случва само това, което се случва, но се бунтува против твърдението на философа, че действителното винаги е разумно.

Колкото по-далеч, толкова по-добре. Повечето хора възприемат съвсем буквално израза “да видиш света”, мотото на туристическата индустрия. За тях интересното, вълнуващото, възбуждащото се измерва с километри и Филипините от всяко положение са по-примамливи от Фамагуста. Погледът на поета също търси безкрая, но се насочва както знаем към звездите, “едрите звезди над Фамагуста”. През Античността някогашното рибарско селище се е наричало Арсиной, по името на една египетска царица. После гърците започват да го наричат Амохостос, “скрит в пясъка”, откъдето през Средновековието се излюпва модерното му наименование Фамагуста. Според легендата той бил известен като “града на 365-те черкви”, по една за всеки ден на годината. Днес Фамагуста е един призрачен град, жертва на кипърския конфликт. Хотелите във Вароша, където навремето са отсядали знаменитости и плейбои, се рушат, по улиците се разхождат костенурки. Модерните развалини се прибавят към древните руини, пясъкът си иска онова, което е било наречено на него, историята е на път да направи пълен кръг. Фамагуста няма шанс пред масовия туризъм – ешелон от онази модерна индустрия, която се стреми да кастрира паметта и да превърне въображението в съсирек на действителността.

“Липсата на въображение ли ни кара да кръстосваме
въображаеми места, вместо да останем вкъщи?
Или Паскал не е бил съвсем прав
за тихото седене в собствената стая?
Континент, държава, град, общество:
изборът никога не е голям и никога свободен.
И тук или там… Не. Не трябваше ли да останем у дома,
където и да е това”?

(Елизабет Бишъп, из “Въпроси на пътя”, прев. Д. Кенаров)

5555555555555555555555555

 

Нека напомним: Ницше не убива Бог, той просто констатира смъртта му.

Traduttore – traditore. Преводачът винаги е предател.

Напирайки да намери отговора, човек често забравя какъв е бил въпросът.

Буркхард Мюлер различава naturschön и künstlich schön: в природата няма грозно, няма кич, няма старомодно и омръзване; само създаденото от човека може да бъде грозно, старомодно или кичозно, само то омръзва. Природната красота е вечна и универсална, докато всичко, създадено от човека, е застрашено от развала. “Залезът на слънцето не е кичозен, но пощенската картичка със същия мотив е кичозна, макар че най-невинно се опитва просто да улови същия този залез”. Оскар Уайлд, сто години преди Мюлер, обръща перспективата. Гледайки вечерното небе, той казва: “It was simply a very second-rate Turner”. Това е манифестът на естетизма; Уайлд е неговият пророк, вратовръзката – неговото знаме.

Българите са прусаците на Балканите. Дали корените на този съмнителен комплимент не трябва да се търсят във Волтеровия “Кандид”, където България и българите са алегория за Прусия и прусаците?

Според Хенри Джеймс: “Правилната употреба на точката и запетаята е истинската мярка за цивилизованост.”

Философията обяснява човека в света; социологията – човека в обществото; изкуството – човека в човека.

Твърдението, че на стари години се “вдетиняваме”, е чиста заблуда: човешкият живот е толкова кратък, че старецът няма време да скъса с детето в себе си.  Старецът не става дете  – той си остава дете.

Уморена сперма.

В „Лапидарии“ на Ришард Капушчински ставам свидетел на следната сцена:
„Мексико. Разговор със селяните в едно сиромашко село. Примирени, съсипани хорица. Оплакват се от всичко, въздишат.
– Защо не се борите?
Тишина, след малко отговорът:
– Защото нямаме съзнание, сеньор.
За тях съзнанието е сечиво като мотиката, като брадвата. То е нещо материално. Дори своего рода лукс. Бедният човек не може да си позволи да има съзнание“.
Това трябва да е дъното на отчаянието и затъпяването. Но ако вярваме на Толкийн, не е дори и това, защото: „Отчаянието е само за онези, които виждат целта отвъд всякакво съмнение“. И така, докато се появи някой, който ще ги научи да използват съзнанието си като брадва. Кой би могъл да ги вини? Животът е по-силен от историята.

“През 18 век хората са използвали думата Лисабон, както днес ние използваме думата Освиенцим”, пише Сюзан Найман в книгата си Evil in Modern Thought. Дали утре няма да използваме думата Фукушима или направо грозната сигла АЕЦ, както вчера сме използвали Освиенцим?

В един от разказите на Уилям Тревър, този колкото мрачен, толкова и проницателен разказвач, срещаме мъж и жена, които остаряват в дълбока любов, такава любов, че мъжът си мисли: “Дано тя умре преди мен, за да не изживее ужаса на самотата.” Тази мисъл смущава, защото преобръща обичайната представа за върховенството на любовната саможертва и релативира смъртта като върховното зло. Има още един вариант за спасение от самотата, който изисква не само много любов, но и двойно повече смелост – когато и двамата решат да си отидат заедно от този свят. Това е вариантът, който избират Артър Кьостлер и жена му.

“Гръцка душа и римски интелект – това е”, декретира Шпенглер в своя дързък опит да определи формата и посоката на историята. “Такава е разликата между култура и цивилизация. И това се отнася не само за Античността.” Гърците, нашите съвременници, си изгубиха парите, но дали това беше цената, за да си спасят душата? Наследниците на някогашните римляни са по-добре. Те все още притежават въображението на античните си предци, “насочено само към практичното; една черта, която изобщо не се среща в Атина” – нито в древна, нито в днешна Атина. Западът като културно-историческо цяло, обозначавано също с понятието Оксидент, продължава да извежда корените си от Гърция; Гърция обаче никога не е била част от него. Затова актуалният гръцки случай, фалитът на цяла една държава, не е подходящ пример за “залеза на Запада”. Според Шпенглер Ориент и Оксидент са “понятия, изпълнени с истинско историческо съдържание”, докато “Европа” е “празна работа”, дума, която “трябва да бъде заличена от историята”. В подробна бележка под линия, в която en passant посича и “с нищо неоправданото” включване на Русия в Европа (“следствие от една повърхностна интерпретация на географската карта”), Шпенглер пише: “Всички големи творения на Античността възникват като отрицание на всякаква континентална граница между Рим и Кипър, Византия и Александрия. Всичко, което се нарича европейска култура, възниква между Висла, Адриатика и Гуадалкивир. Ако приемем, че по времето на Перикъл Гърция „се е намирала в Европа“, то днес тя не се намира вече там.”

4444444444444444444444

 

Единственото по-лошо от това да нямаш вкус е да имаш лош вкус.

“Вкусът е интелигентността на сетивата.” Понякога един третостепенен автор – Георг Франк – може да роди  една първостепенна мисъл.

Окото е най-алчното от сетивата. И най-повърхностното.

Понякога го чуваш: шума от въртенето на Земята.

 Как протича сексуалният живот на глухонемия? Какви са стимулите и звуците, под чийто акомпанимент мастурбира глухонемият той или тя? Как изживяват глухонемите своето либидо и оргазъм? За Джордж Стайнър това са фундаментални въпроси, които засягат взаимодействието между ерос и език, и семантичната структура на сексуалността. Как се различава любовният акт на руски или баски от онзи на фламандски или корейски? Дали коитусът не е по същество един вид превод? Продължава да пита Стайнър в своето есе “Езиците на Ерос”, убеден, че мъж или жена, които владеят перфектно няколко езика, прелъстяват, обладават и си спомнят различно, в зависимост от езика, който използват. В центъра на този влажен лабиринт Стайнър поставя перформативните асоциации между семантичната устност и оралния секс. “Езиците са неотменими както в дискурсивния, така и във физиологическия репертоар. От устни има нужда и на двете места.” В своя анализ Стайнър включва и собствения си репертоар. “Аз съм имал привилегията да говоря и правя любов на четири езика. Както и в пролуките между тях”, препоръчва се той. Ето конспекта на неговия опит. “Аз аз ли съм? Ти ти ли си? Въпросите й избликваха сякаш непосредствено от разсъжденията на Фихте върху изличаването на аз-а. Да се прави любов на немски може да бъде доста натоварващо… Да правиш любов на италиански означава да знаеш, че някои дни имат двайсет и пет часа… Френският полов акт се съпътства от церемонии на синтаксиса и от формалности. – Как си позволявате да ми говорите на ти? – просъска В., докато разтварях великолепните й бедра… Речникът на американския секс е доминиран от вродената склонност към конкретност, към драстично неформален език. Голотата е гола в американския английски, с логичното му завръщане към предадамовата невинност, в рая отпреди грехопадението, което е квинтесенцията на американската мечта. Американците наричат нещата със собствените им имена и казват на путката путка.” Стайнър е убеден, че взаимозависимостите между езиковото и сексуалното, “орален секс в елементарния смисъл”, са една изключително важна, но все още непроучена сфера. Нещо повече: “Имам чувството, че бих могъл да бъдат пионер в това поле, но недискретността трябва да има граници.” Аз мисля обаче, че Стайнър няма какво повече да ни съобщи, защото дискретността никога не е била граница за неговата суета и интелектуална curiosita.

Tolle, lege! изведнъж от една близка къща дочух напевния глас на едно дете. Дали беше гласът на момче или на момиче не мога да кажа, ала той постоянно повтаряше Tolle, lege! Tolle, lege! “ Августин удържа сълзите си, става и отваря Библията, като не забравя да предаде и на нас всевишната повеля: Взимай и чети!

Думи за кладенеца в стила на Бернардо Суареш: “Високият прозорец на литературния разговор”, по израза на Песоа, остава затворен за мен. Аз съм твърде нисък за него. Но виждам ежедневно онези, които го отварят, и поглъщам жадно техните думи. Дали трябва да потисна грозното “защо не и аз”, дали да заменя суетата със смирение, въпреки подозрението, че смирението е просто маската на същата тази суета, натегната като пружина и снишила се зад близкия ъгъл? “Ние никога не можем да се осъществим”, казва Песоа: “Ние сме две бездни – кладенец, който гледа в небето.” Аз искам да подам глава от кладенеца. Това е моето смирение.

Майка ми: “И да не забравите да ми сложите червило”. Последните й думи.

(2011)

Илюстрации: John Baldessari

Апострофи, в: Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, 2012)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s