Как се освободих от библиотеката на моя тъст

Д ж е й м с  У д

И все пак, каза той, често тъкмо най-амбициозните ни проекти издават най-очебийно степента на нашата неувереност. (В. Г. Зебалд, “Аустерлиц”)

Шосе 12Д, на север от Ютика, Ню Йорк, на юг от Форт Дръм и Картидж, минава през беден, запустял край. Из разпадналите се поселения се виждат каравани и разорени ферми. Тук-там някой нов силоз, блестящ като хромирано торпедо, загатва за ново начало или може би просто за пристигането на агробизнеса. Покровът на изгубено благоденствие е тежко бреме. Бреме? Не, за преминаващия шофьор, запътил се за другаде, то е едва доловимо.

В Талкътвил пример за това изгубено благоденствие може да се види от шосето – една импозантна, елегантна къща от варовик с бял, двуетажен портал. Къщата е аномална, както с размерите, така и с близостта си до шосето. Но в продължение на много години истинската аномалия трябва да е било нейното съдържание: една внимателно подбрана, превъзходна библиотека от хиляди томове. Защото това е бил семейният дом на Едмънд Уилсън, построен в края на 18 век от фамилията Талкът, една от чиито издънки се омъжва за прадядото на Уилсън. Това е мястото, където в напреднала възраст литературният критик често се връща с голямо удоволствие, ала никога безгрижно. В дневника за живота си в Талкътвил, “На север”, Уилсън изразява любовта си към този край, като същевременно мърмори, прилагайки коварни старчески похвати, за лошите ресторанти и скромната в интелектуално отношение компания. “В известен смисъл той винаги е бил занемарен”, пише Уилсън за имота си, където и умира една сутрин през юни 1972.

Минавах край къщата на Едмънд Уилсън, когато отивах в Канада, на гости на родителите на жена ми. Макар на вид в не лошо състояние, домът на Уилсън винаги е изглеждал затворен, забравен, а и по някакъв начин съдбата на една такава къща, игнорирана от по-новия път, е именно да изглежда хронично забравена. Във въображението си можех да надникна в библиотеката, да видя тези лавици и лавици с красноречиви, неми книги, потънали в себе си като загниваща хартиена реколта, древните, класически автори, жестикулиращи озадачено към класическите за Новия свят названия на градове в щата Ню Йорк: Роум, Трой, Итака, Сиракюз.

Моят тъст почина миналата година, а тъща ми е болнава, тъй че това лято жена ми и аз се качихме на колата и поехме към къщата им, за да я опразним и подготвим за продажба. Отново минахме край къщата на Уилсън и аз отново се замислих за мълчаливото дълголетие на книгите му и странната некомуникативност на тази покойна библиотека, безполезно посмъртна, която навремето е спяла край този провинциален път. Знаех, че в Канада ни предстои да намерим решение на задачата как да се избавим от библиотеката на моя тъст – колекция от около четири хиляди книги, заспали като онези на Уилсън, в една голяма викторианска къща посред равните, открити полета на селско Онтарио. Щяхме да отнесем може би стотина книги обратно в Бостън, но за повече нямаше място в нашата къща. И какво тогава?

keith8
Кийт Ричардс: от любов към книгите

Франсоа-Мишел Месуд, моят тъст, беше комплициран, труден, прекрасен човек. Роден във Франция, той прекарва едно номадско ранно детство – в Бейрут, Истанбул и Солун, преди семейството да се установи в Алжир. В началото на 1950-те той пристига в Америка, като един от първите стипендианти на програмата Фулбрайт, и остава, за да прави специализация по Близкия Изток. Оженва се за Маргарет Ричис от Торонто и младата двойка прекарва началните си брачни години в Кеймбридж, Масачузетс, където той започва докторат върху политиката на Турция. Академичната работа включва и практика, която ги отвежда за шест месеца в Анкара, изживяване, за което те винаги си спомняха с много топлина. (Тъща ми, израснала във вътрешността на Канада, пише на родителите си в Торонто изпълнени с наивно удивление писма за живота в Турция). В последна сметка обаче тъст ми изоставя доктората и се захваща с бизнес, решение, продиктувано вероятно от академическа неудовлетвореност и патриархален мазохизъм. Той не беше бизнесмен по природа и запази инстинктите си на учен и пътешественик. Духът му беше земен, не особено гостоприемен за литература или музика. Това, което го интересуваше, бяха общества, племена, корени, изгнание, пътешествия, езици. Трудно ми беше да го обичам, по-лесно – да му се възхищавам, и, да си призная, малко се страхувах от него.

Получил образованието си в сурова френска среда, рожба на лишенията на 1930-те и 40-те (спомняше си, че е бил в един клас на гимназията в Алжир с Жак Дерида: “Не беше много добър ученик”), той можеше да бъде заядлив, осъдителен, тираничен. Вечер след шест, когато коктейлите правеха всичко рисковано, човек свикваше да пристъпва внимателно, за да не се оклепа с някоя грешка, която можеше да бъде безцеремонно коригирана. Да не знаеш кои точно са били финикийците (да не знаеш откъде са дошли и кога е бил най-големият им разцвет); да не знаеш имената на двете най-известни джамии в Истанбул, или историята на гражданската война в Ливан, или етническия състав на Балканите; да не си спомняш кой именно е казал: “Пази се от гърци с подаръци”[1], да изпортиш някой френски израз или пък да похвалиш нещо от Брус Чатуин (“И аз бих могъл да правя това, което прави това човече, да обикалям и да описвам пътешествията си”, ми каза веднъж тъст ми) означаваше да се изложиш на неговото незабавно презрение.

Бях благодарен, че не съм му син; неговият неспокоен мъжки авторитет беше толкова различен от онзи на моя резервиран баща, че се чувствах ту впечатлен, ту отчужден от него. Веднъж, още в началото на брака ми, когато живях за няколко месеца във Франция и езиковите ми способности явно се подобряваха, бяхме на вечеря и някой край масата похвали растящата лекота на моя френски. Всички учтиво се съгласиха. “Не виждам все още за какво да те хваля”, вметна моят тъст. “Подобрението е незначително и ти предстои много работа”. Знаех, че ще го каже, мразех го за това, бях съгласен с него.

Той обичаше да разказва историята за пристигането си от Франция през 1952, и как съквартирантът му в Амхърст колидж му казал, че никога няма да усвои пълноценно английския. “Към Коледа вече говорех съвсем гладко”, допълваше моят тъст. Не знам дали историята е вярна или не, но английският му беше перфектен, без френски акцент, освен склонността да произнася “tongue” като “tong” и “swan” като “swam”. Той имаше типичната за чужденеца набоковска слабост към изравяне на мъртви каламбури и се забавляваше безкрайно, например, от факта, че официалната титла на архиепископа на Кентърбъри е Примат на цяла Англия, тъй че “трябва да бъде наричан Шеф-шимпанзе на цяла Англия”.

Племената и обществата го интересуваха, защото бе израснал в едно племе, изоставил го бе заради едно общество, но не принадлежеше към никое от тях. Неговото племе беше френско-алжирско: pieds noirs, европейските колонисти, които започват да пристигат в Алжир към средата на 19 век и напускат масово в края на войната за независимост през 1962. Подобно на повечето pieds noirs, след независимостта той никога повече не се завръща в страната на своето детство, тъй че Алжир – нещо повече, целият онзи свят на франкофонска Северна Африка – може да бъде преживяван наново само на ум и на практика е изгубен завинаги. Франция, по-големият дом, се оказва едно съмнително удоволствие, както за много от завърналите се колонисти. Въпреки че сестра му се установява в Тулон, той никога не проявява особен интерес към страната и бе освежаващо необременен от обичайната влудяваща френска арогантност. Така той отива в Америка, където прекара по-голямата част от живота си. Ала тъст ми не бе особено възторжен имигрант или пък драговолен демократ. След като началният ентусиазъм около Фулбрайт и получаването на академична степен угасва, той навлиза в познатия коловоз на европейска отчужденост. Той беше прекарал цял живот в Америка, работеше тук (за една френска компания), плащаше си данъците, четеше “The New York Review of Books”, купуваше си ризи и бельо от “Brooks Brothers”, ходеше на изложби в Музея Метрополитън – но не беше американец. Американското общество все повече го объркваше и дразнеше; вулгарностите и демократическите баналности, които са просто досадна рутина за образованите американци, или биват отписвани като част от цената за виталността на една динамична действителност, го тормозеха. Той се носеше по повърхността в най-горния сегмент на американския живот, привилегирован, наранен, незакотвен.

le carré.jpg
Джон Льо Каре: шпионинът в своята библиотека

Може би най-важната книга в кабинета му бе един огромен атлас, широко разтворен върху дървения пулт, чиито страници се прелистваха всеки ден; понякога го улавяхме как стои пред пулта, взирайки се в гъстите, абстрактни координати на някакъв нов обект на неговото любопитство. Пътешествията и четенето му бяха позволили да събере опита си в една уязвима библиотека. Всяко пътуване (до Египет, Гърция, Индонезия, Перу, Мароко, Бирма, Индия, Русия) се подготвяше задълбочено с предварително четене и проучване на маршрутите, а сетне се консервираше – обикновено от жена му – в снимки на сгради и градове: пирамиди, храмове, джамии, улици, колони, руини.

По същия начин и четеше, следвайки интересите си, подобно на армия, която нито за момент не се откъсва от снабдителната линия, като издирваше всички налични книги по определена тема. Веднъж някой бе подкачил Едмънд Уилсън за неговото настървение, защото Уилсън казва, че когато пише едно есе, той преравя творчеството на съответния писател. Моят тъст не беше Едмънд Уилсън (преди всичко, той не беше написал нищо през живота си) и с напредването на възрастта и увеличаването на заетостта си, той купуваше много повече книги, отколкото можеше да прочете, но проявяваше подобна ненаситност. Придобиването на една книга маркираше не просто потенциалното придобиване на знание, но и нещо като право на собственост върху един имот: знанието ставаше място, което може да бъде посещавано. Непосредственото му обкръжение, американско или канадско, не го интересуваше много; аз никога не го чух да говори с въодушевление за Манхатън, да речем. Докато Алхамбра през 1492, или оня Солун, който помнеше от детството си (големият предвоенен център на сефарадското еврейство, където, както си спомняше, се продавали вестници, напечатани с еврейски букви), или Константинопол от времето на късната Византийска империя бяха… какво? Ако кажа бяха “живи” за него (обичайното клише), това би означавало да го представя за по-учен и може би с по-богато въображение, отколкото беше в действителност. По-близо до истината би било да кажа, че места като тези бяха за него факти, каквито Манхатън и Торонто (и дори Париж) не бяха.

Само че тези факти бяха до голяма степен некомуникативни. Той прекарваше времето си сред бизнесмени, а не сред учени; рядко канеше хора на вечеря и на всичко отгоре беше твърде категоричен и монологичен. В стила му бе да излага своите факти като свъсени предизвикателства, а не като покана за разговор, макар това да не беше вероятно истинското му намерение. Тъй че в ненаситността, с която купуваше книги, имаше като че ли някакъв дефанзивен момент, сякаш навличаше кат след кат дрехи, за да се опази от течението на изгнаничеството.

bar
„Висше общество“: Бинг Кросби чете, Франк Синатра бърка коктейлите

Библиотеките са винаги парадоксални: те са отражение на личността на колекционера и същевременно са идеален израз на едно надлично знание, защото то е универсално, абстрактно и безкрайно по-голямо от индивидуалния живот. Сюзан Зонтаг ми каза веднъж, че есетата й са по-интелигентни от нея, защото хвърляла толкова труд и инвестирала многомесечно писане в тях. Смутолевих нещо банално в смисъл, че критикът се образова публично, и тя настръхна. Извръщайки се с жест към своята огромна библиотека, тя каза, явно раздразнена: “Нямах предвид това. Аз съм чела всички тези книги”. Не й повярвах, тъй като никой не е изчел цялата си собствена библиотека; и освен това беше чист инат от нейна страна да не схване какво исках да й кажа, а именно, че подобно на есетата й, нейната библиотеката също е по-интелигентна от нея.

Това бе още по-вярно за библиотеката на моя тъст, която за разлика от онези на Зонтаг или Уилсън не беше работна библиотека, а непълноценно оползотворена колекция за един работещ ум. Стремежът на тъст ми към изчерпателност – нуждата му да обхване една тема, като купи и изложи всички налични книги по нея – беше идеал, един вид абстрактна утопия, една възвърната страна, свободна от всякакви превратности. Дълга лавица от подбрани, прекрасни книги, всички посветени на един предмет, беше най-добрият възможен живот, който можеше да се случи на този предмет. Ето първите трийсетина сантиметра от неговите две лавици, заделени за Бирма: “Роднинство и брак в Бирма” от Мелфорд Е. Спайро; “Политическата система на Бирма” от Е. Р. Лийч; “Забравена страна: преоткриването на Бирма” от Хариет  О`Брайън; “Бирмански административни цикли: анархия и завоевание, ок. 1580-1760” от Виктор Б. Либърман; “Завръщане в Бирма” от Бърнард Фъргюсън; “Бирма и отвъд” от сър Дж. Джордж Скот; “Джордж Оруел в Бирма” от Ема Ларкин; “История на съвременна Бирма” от Майкъл В. Чарни. А ето първите книги от онези две или три лавици, посветени на юдаизма и еврейството: “Особен народ: евреите в Европа, 1789-1939” от Дейвид Витал; “Вилнюс на Сена: еврейските интелектуалци във Франция след 1968” от Джудит Фрийдландър; “Кризисни моменти в еврейско-християнските отношения” от Марк Сапърстийн; “Руските евреи по време на царете и на Съветите” от Сало Барън; “Le Salut par les Juifs” от Леон Блоа; “Les Juifs d´Espagne: Histoire d´une Diaspora, 1492-1992” под ред. на Анри Мешулан. Той имаше триста или четиристотин книги по различни аспекти на Византийската империя и може би два пъти повече върху ислямски и близкоизточни теми.

Прекарах първите няколко дни в Канада, съставяйки каталог на книгите за Близкия Изток, с надежда, че ще успеем да запазим книгите за исляма и мюсюлманските общества като непокътнат комплект, и че евентуално ще ги дарим на някоя институция – колеж, училище, локална библиотека, дори на някоя джамия. Библиотекарят отговарящ за ислямската литература в Университета МакГил любезно се съгласи да хвърли поглед на един такъв каталог. Това беше бавна, сложна, увлекателна работа – петдесет и осем книги само за Египет, от Алфред Дж. Бътлър “Арабското завоевание на Египет и последните трийсет години на римската власт”, публикувана за пръв път през 1902, до писмата на Флорънс Найтингейл от пътуването й по Нил, или мемоарите на Таха Хюсеин “Египетско детство”, първоначално публикувани в Кайро през 1929.

Само че много скоро стана ясно, че никой всъщност не иска стотици или хиляди стари книги. Е-мейлите, които изпратихме до местния университет, останаха без отговор. Някой ни каза за обществената библиотека в един град в Албърта, която била изгоряла до основи. Възнамеряваха да я възстановят, така че се нуждаеха от дарения. Бях готов да им изпратя стотици книги. Оказа се обаче, че те се интересуват само от книги, излезли през последните две години, което на практика изключваше почти всичко в библиотеката на моя тъст. В Кингстън, най-близкия голям град, имаше процъфтяваща антикварна търговия, тъй че се обадих в една от тези книжарници. Дали собственикът би искал да се разходи до една извънградска къща, на около четирийсет минути от града, и да разгледа една сериозна библиотека от няколко хиляди тома? Отговорът бе добронамерен и озадачаващ. По-рано в Кингстън имало дванайсет антикварни книжарници, от които сега били останали четири: “Ние имаме място, но нямаме пари. Магазинът зад ъгъла има пари за откупки, но няма място. Това лято на пазара се появиха поне три големи частни колекции. Така че, опасявам се, просто няма смисъл да бия път до вас, за да огледам още четири хиляди книги”. Не стана ясно кой кого трябваше да съжалява.

Впрочем направихме и няколко удара. Един интернет книгопродавец, търгуващ с редки книги и първи издания, дойде, подбра каквото го интересуваше и напълни старото си волво с кашони. Същото стори няколко дни по-късно един английски библиофил, който преподаваше философия в Университета Куийнс. Радвах се на очевидната им възбуда, ала радостта ми бе помрачена от мисълта, че библиотеката на тъст ми бива умъртвявана, понасяйки стотици удари. Защото във всяка лична библиотека от значение е тоталността от книгите, докато всеки отделен том е сравнително малозначен. Или по-скоро, откъсната от своето семейство, всяка отделна книга става сравнително малозначна по отношение на първоначалния й притежател, но изведнъж придобива ново значение като изразител на тоталността на авторовия ум. Чудесната книга “Мека: литературна история на мюсюлманските Свети земи” от големия учен от Нюйоркския Университет Ф. Е. Питърс не казва нищо за моя тъст, освен, че е била купена от него (и, съдейки по девственото й състояние, само купена); но тя представлява дестилат на житейското дело на професор Питърс. По този странен начин нашите библиотеки са като някои картини, които с приближаването до тях се разпадат на отделни, непонятни петна и мазки от боя.

Оттук започнах да си мисля, че може би нашите библиотеки изобщо не казват кой знае колко за нас. Всяка тухла в една библиотечна стена е тухла назаем: няколко хиляди хора, може би неколкостотин хиляди притежават книги от Ф. Е. Питърс. Дали ако бях допуснат до библиотеката на Едмънд Уилсън в Талкътвил, щях да разбера, че това е библиотеката на Едмънд Уилсън, а не на Алфред Кейзън или на Ф. У. Дюпи? Ние сме склонни да благоговеем пред една библиотека, едва след като научим чия е – по същия начин, по който сме очаровани от очите на някой известен философ или от крака на някой балетист. Пушкин е имал в библиотеката си около хиляда неруски книги и съставителката на “Пушкин за литературата” услужливо ги изброява всичките, от Балзак и Стендал до Шекспир и Волтер. Тя уверено заявява, че “може да се научи много за един човек от избора на книгите му”, след което обаче несъзнателно си противоречи като добавя, че Пушкин, подобно на много други руснаци от неговата класа, бил чел главно на френски: “Древните класици, Библията, Данте, Макиавели, Лутер, Шекспир, Лайбниц, Байрон… всички са предимно на френски”. Това прилича на библиотеката на някой изключително начетен руски господин, около 1830 – подобна е литературата, която Пушкин дава на своя стандартен руски романтик, Евгений Онегин. Но какво е специфично пушкиновското на тази библиотека? Какво ни казва тя за неговия дух?

eco1
Умберто Еко: всичките тези книги мои ли са?

В есето си “За популярната музика” Теодор Адорно излива цялото си презрение върху начина по който, като чуем един популярен хит, мислим, че той ни принадлежи (“Това е моята песен, песента, която свиреха, когато за пръв път целунах Х”), докато в действителност това “явно изолирано, индивидуално изживяване на дадена песен” се споделя с милиони други хора – тъй че слушателят просто “се чувства сигурен в масата и се присъединява към тълпата от всички онези, които вече са чули тази песен и за които се предполага, че са създали репутацията й”. Адорно, грандиозният сноб, смята това за голяма заблуда. Но в днешната дигитална епоха ние несъмнено се отнасяме съвсем по същия начин и към сериозната класическа музика. Как тогава една библиотека – във всеки случай при определен начин на мислене за нея – може да бъде нещо друго, освен същата самозаблуда? Нима личната библиотека не е просто едно универсално завещание, което претендира, че е индивидуално?

Адорно е мразел начина, по който капитализмът, и по-специално онзи негов клон, който той нарича Културната индустрия, превръща такива изящни неща като произведенията на изкуството в предмети. Невъзможно е обаче да избегнем факта, че книгите съвсем определено са предмети, и аз бях поразен, ровейки се из книгите на моя тъст, колко бързо се отчуждих от тяхната глуповата материалност. Започнах да ненавиждам неговата алчност, която на фона на смъртта му приличаше на всяка друга алчност за предмети. Дъщерите му неведнъж го бяха молили да направи нещо за книгите си преди да умре. С което искаха да кажат: “Ние не можем да ги вземем”. Той не предприе обаче нищо и сортирането на библиотеката му, за съжаление, стана за мен неразличимо от сортирането на неговите картини, дискове или ризи. Макар задачата ми да бе лесна в сравнение с онова, което преживяваше опечалената ми жена, този опит ме подтикна да реша да не оставям подобно бреме на моите деца. Колко мъдри са думите на Монтен: “Искам смъртта да ме свари както си садя зелките, но без да ме е грижа за смъртта и още по-малко за моята недовършена градина”.

Сетих се за премеждието, случило се преди няколко години на литературния критик и учен Франк Кърмоуд. Той се местел в нова къща и кашоните, пълни с най-ценните му книги (белетристика, поезия, първи издания с посвещения и прочее), били оставени на улицата. Минали боклукчиите и погрешка вдигнали кашоните, а Кърмоуд останал с доста книги по съвременна литературна теория. Навремето, когато чух тази случка, тя ми се стори ужасяваща; днес я намирам едва ли не чудесна. Да бъдеш така ненадейно облекчен, тъй че наследниците ти да не бъдат обременявани! Та нима мога наистина да претендирам, че моята колекция от книги, строени на лавиците със самочувствието на фалшива похвална грамота (защото еснафът несъмнено е прав да попита културния човек: “Наистина ли сте ги чели всичките?”), казва на децата ми нещо повече за мен, отколкото много по-малките ми колекции от пощенски картички и снимки? (Творчеството на В. Г. Зебалд се занимава с този вечен парадокс: една-единствена снимка на стая, пълна с книги, може да напомня за собственика й повече, отколкото самите книги).

Колкото повече време прекарвах с книгите на моя тъст, сякаш толкова по-надълбоко те го скриваха, вместо да го разкрият, като някакъв покрит с гирлянди от думи, непреводим мавзолей. Алжирското му детство, интелектуалната му амбиция, отклоняването на тази амбиция към най-банално правене на пари, изолацията и отчуждението му в Америка, неговата увереност и стеснителност, борбеност и безпокойство, пиенето, гневът, разгорещеността, нагнетеният конформизъм на неговото деловито съществуване: разбира се, че в някакъв най-общ смисъл тези хиляди томове – прецизно систематични, гордо изчерпателни – въплъщаваха формата на неговия живот, ала не и фасетите на неговия характер. Всички тези книги го правеха някак си по-малък, а не по-голям, сякаш нашепваха: “Какво дребно нещо е отделният човешки живот, с всичките му трескави, ефимерни, безсмислени проекти”. Всички руини говорят това, но ние, много странно, упорито се преструваме, че книгите не са руини, не са срутени колони.

Един от трескавите, ефимерни проекти на моя тъст изпадна от една книга за историята на Гърция – лист хартия с бележки, написани със старателния му почерк. Датата беше 1.2.95, а бележките са били направени в подготовка за пътуване до Гърция: “История на древна Гърция. Джийн Хатцфелд и Андре Еймар, Ню Йорк, Нортън 1966”. Под това заглавие следваха няколко реда на английски:

– Гърците се установяват през второто хилядолетие пр.Хр: Гърция, Черно море, Мала Азия, острови, Юж. Италия.

– Общ език и традиции, но много разединени. Елада = култура, цивилиз. (“Елини” се появява около 800 пр.Хр. “Гърци” е римско.)

– Географска идентичност между Гърция и западна Мала Азия: морето възниква вследствие на пропадане, което разцепва един сравнително новообразуван континент с много сложна структура – фиорди, дълбоки заливи, планини, носове, острови.

И така нататък до края на страницата. На обратната страна на листа той беше нарисувал груба скица на древна Гърция и западна Мала Азия (днешна Турция). Това беше целият му свят: от едната страна Средиземно море, от другата Егейско, Запад и Изток. Той бе отбелязал най-известните места и ги беше оградил с кръгче: в Мала Азия – Еолия, Ликия, Троя, Фригия; в Гърция, медносладките, магически, изгубени имена – Илирия, Елида, Атика, Арголида, Аркадия.

Превод от английски С т о я н  Г я у р о в

Packing up my father-in-law’s library, в:  James Wood, “The Fun Stuff and Other Essays” (2012).

Д ж е й м с  У д  е английски литературен критик и есеист. Той преподава практическа литературна критика в Харвардския университет и е щатен автор на списание “Ню Йоркър”. На български: “Как действа литературата”.

 

[1] Вергилий, “Енеида”.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s