Топла връзка: биография и интелектуални елити

С т е ф а н  К о л и н и

Съществува неразрешимо напрежение между индивидуалистичната форма на биографията и онзи вид аналитична, социологическа рамка, която е необходима за осветляването на историческата ситуация и културната роля на елитите. Задачата да се преразкаже траекторията на един живот неизбежно се оказва донякъде в конфликт със задачата да се покажат механизмите, чрез които определена класа или групировка поддържа, упражнява и възпроизвежда своята социална власт. Това напрежение придобива специфична форма, когато става дума за онези фигури, които биват зачислявани към литературните и интелектуалните елити. Споменатите фигури спадат обикновено към няколко припокриващи се категории, които по целесъобразност могат да се смятат за “елитни”, но които на практика трябва да бъдат разграничавани: произход и семейство; класови икономически предимства; съвместен образователен формат, придобит в престижни институции; общо равнище на публично признати постижения; кръг от познанства, приятелства и взаимна подкрепа, и т.н. (Предпочитам да се абстрахирам от пейоративния пълнеж, който термините “елит” и “елитарен” са придобили в значителна част от съвременната им употреба; когато се използва за исторически цели, терминът “елит” е без съмнение една неутрална социологическа категория, която не изразява нито одобрение, нито неодобрение).

В няколко от есетата в част I на тази книга засегнах мимоходом въпроса за ограниченията на жанра литературна или интелектуална биография, така както тя е прието да се практикува в началото на XXI в., особено в Британия, където както често е било отбелязвано (самодоволно или с учудване) биографичният жанр се радва на престиж и търговски успех, ненадминати другаде в Европа. Като жанр той до голяма степен е рожба на “търговската” (а не на “академичната”) издателска дейност, въпреки някои открояващи се изключения или кръстоски. Търговските издателства развиват недвусмислена комерсиална дейност, а техните мениджери и редактори смятат, че изискванията на пазара налагат няколко непоклатими императива по отношение на литературната биография: тя трябва да бъде на първо място “четивна”, трябва да се придържа строго към един подробен хронологически разказ, трябва с много въображение да проникне във вътрешния живот на героя, трябва да предостави колкото се може повече подробности за неговите връзки и сексуален живот, трябва да изложи подробности за “ежедневния” живот, трябва обилно да се позовава на писма и дневници, трябва да прерови публикуваното от героя в търсене на биографичен материал, трябва да избягва доколкото е възможно работите на историци и други учени, засягащи съответния период, трябва да бъде дълга, и т.н. През последните години имаше няколко забележителни изключения, които се издигат над тази блудкава и плиткоумна рецепта и си поставят цели, които са по-аналитични, исторични, сериозни или експериментални по форма. В гл. 6 се спрях на едно от тези чудесни изключения – Оруел от Бърнард Крик; но мога да посоча също Витгенщайн от Рей Мънк, Върджиния Улф от Хърмайъни Лий, Йейтс от Рой Фостър и Емпсън от Джон Хафендън. Ала изтъкнатите от мен недостатъци са налице дори в тях: онова, да кажем, в литературната среда, в която тези фигури са се движили, или в интелектуалната дисциплина, в която са работили, което е вдъхновило, направило възможно и отчасти съставлява собствените им смятани за автономни постижения, трудно се поддава на анализ в руслото на непрекъснатия наратив на един отделен живот.

В по-непретенциозните версии на жанра, разбира се, няма дори и опит да се обърне внимание на тези въпроси. Понастоящем има и още една причина, която често препречва задълбочения анализ: в най-конвенционалния си облик биографията участва непряко в бума на носталгията. Четенето на подробности за живота на изключителни хора, хора, които благодарение на произхода или на постиженията си са водили изключително удобен и богат на връзки живот, явно притежава нещо сходно на очарованието от историческите кино постановки и кухните на извънградските имения. Биографията лесно се подава на снобизъм, позволявайки на съвременния читател да се присъедини към компанията, дори да се идентифицира с една много по-богата, по-прочута и по-пъстра тълпа от миналото, отколкото допуска реалният живот в настоящето. Това трябва да е отчасти обяснението за хилядите и хиляди страници, които се четат сякаш са написани от някакъв съвестен, но потискащо бездушен воайор: “Той обядва с Ванеса и Клайв; присъстваха също Роджър и Литън, които спореха ожесточено за гъби. Същия ден той вечеря с Мейнард и Лидия; тя носеше своята лисича наметка през цялата вечер, докато той говореше подробно за германските репарации. На другия ден той тръгна за Съсекс…”[1].

В началото окачествих напрежението между стандартната биография и по-аналитичните форми като “неразрешимо”, но това звучи може би твърде пораженчески: както единият, тъй и другият подход имат своите условности и ограничения, но и двата, в идеалния случай, са необходими, за да се улови цялостно дъхът на литературния и интелектуалния живот на миналото. Едно сравнително просто, но тук струва ми се уместно разграничение е това между фокуса върху живота и характера на определена личност, от една страна, и пълноценната биография, от друга. Първият вариант обикновено надделява, тъй като няма недостатъците на втория (включително излишни подробности и безумна дължина). В много случаи, когато искаме да разберем къде се случва нещо в кривата на живота, биографичното есе, по същество един интелектуален портрет, е достатъчно и ще бъде от по-голяма практическа полза. Разбира се подобно есе или портрет може да се базира на подробните находки на платения биограф, който е проучил абсолютно всичко, което може да бъде проучено. По мое мнение едно от предназначенията на есета като тези в част I на тази книга е да даде на неспециалиста (който едва ли може да си позволи такава значителна инвестиция на време и усилия, необходима, за да се справи с масивните биографични томове) усещане за профила и значението на определен писател или на кариерата на някой мислител, свързвайки ги с по-аналитична или критична равносметка за делото на личността, отколкото предлага обикновено биографът[2].

*

Андре Малро беше олицетворението на определен идеал за “френския интелектуалец”. Писател с международен престиж, той си спечели име на човек на действието, преди да се превърне в привличащ вниманието политик. Но над всичко друго, Малро беше фантазьор от световна класа. След като измисли себе си, той започна неспирно да измисля минало, съизмеримо с положението, което си въобразяваше, че бе постигнал. Генерал Дьо Гол беше казал, че докато Малро стои от дясната му страна, той се чувства AM“защитен от баналността”. Това беше наистина специалитетът на Малро. Онова, което той символизираше – като политик, артист и човек, – беше въздигането над пошлостта. За свой пръв дълг към себе си той смяташе бягството от еснафщината. Всички съществителни в живота му трябваше да започват с главна буква. Великият роман или епос, в какъвто кариерата му винаги се стремеше да се превърне, трябваше да бъде освободен от обвързващите дребнавости на историята, за да може Малро да заеме своето място в Историята. Той беше на ти с Човечеството; дневникът му гледа към Бъдните поколения. Ежедневието е досадно, Бъдещето – възбуждащо. Неговото място не беше сред пигмеите.

Малро се държи високомерно, за да могат другите по-лесно да забележат величието му. Той никога не отговаря лично на телефона, дори у дома си; това не се връзва с достойнството му. “Никой не безпокой генерал Дьо Гол по телефона”, обяснява той превземките си, като се поставя в единствената компания, която смята, че му подхожда. Връзката с Дьо Гол е ключът към втората половина от живота на Малро. След освобождението на Франция през 1944 Малро подкрепя Дьо Гол в борбата с комунистите за това кой да бъде законен представител на поствишиска Франция. След което за Дьо Гол се оказва удобно да има безусловната лоялност на един виден писател и интелектуалец, смятан освен това и за герой; Малро осигурява на Дьо Гол известна културна легитимност, докато генералът му осигурява известна политическа протекция.

Малро предлага също ключ за разбирането на озадачаващия мнозина външно стоящи начин, по който функционира френската държава. Вниманието на Дьо Гол и Малро, които изпълняват главни роли в театъра на сценичните ефекти, е погълнато повече от нуждата да правят добро впечатление, и то съвсем по френски добро, отколкото от задължението да следват най-смисления курс на действие. Тази амбиция е отчасти индивидуална, но също така историческа и колективна – става дума за традицията, която гледа на политиката по-скоро в светлината на la gloire, отколкото на БВП. Освен това френските ръководители често страдат от суетното желание да бъдат възприемани не само като политици, но и като писатели: те искат да съчиняват не само Историята, но и учебниците по история. Малро насърчава Дьо Гол да си въобразява, че пише националния епос на Франция; Дьо Гол насърчава Малро да вярва, че е актьор на световната сцена. И в двата случая човек не отива на срещата си със Съдбата, ровейки се сред бележките под линия. Дьо Гол и Малро олицетворяват своята Родина, те дават израз на своя Век, те осветляват Съдбата на човека. Двамата припознават един в друг величието на Франция.

Един живот, прекаран в този приповдигнат регистър, трудно би могъл да се измъкне невредим от тази най-тривиална и безпардонна форма – старателно проучената, сдържано похвална биография. При това сдържаността не е главното отличително качество на живия разказ, който ни предлага Оливие Тод в Животът на Малро (Olivier Todd: André Malraux, une vie), но задълбочаването на автора в биографичните източници и познаването на времето, за което пише, са напълно достатъчни, за да разкрият измислиците, от които е изтъкан митът за Малро. Впрочем дори и неразкрасените факти са като сплав от прочути литературни герои – от Виктор Юго до Ърнест Хемингуей, с примес от двуликия проповедник на Греъм Грийн[3].

Роден през 1901 в семейство от долната средна класа, което едва свързва двата края, Малро не изминава cursus на класическия френски интелектуалец. Той дори не завършва средното си образование, да не говорим за висше (въпреки че по-късно обикновено се измъква безнаказано с твърдението, че бил получил научна степен от парижкия Институт за източни езици). След като известно време се занимава с търговия с книги на старо и става маловажен рецензент, той – едва двайсет и няколко годишен – е арестуван за кражба от един храм в Камбоджа; подходящо полиран, този епизод се превръща в основата на по-късната му репутация като специалист по изкуството на Далечния изток. Той редактира за кратко един антиколониален вестник във френски Индокитай, след което се завръща в Париж, за да направи литературна кариера –стратегия, която дава блестящ резултат, когато вторият му роман, Съдбата на човека, спечелва Наградата Гонкур за 1933. Едно от най-поразяващите неща, които правят впечатление на чуждестранния читател на тази биография, е изключителният престиж, на който се радват писателите във Франция през този период: техните изявления, без значение колко вятърничави или вредни, се посрещат неизменно с почтително внимание. Спечелването на Гонкур на 32 години е успех, от който кариерата на Малро никога не успява да се възстанови.

От камбоджанското приключение нататък сърцевината на мита за Малро се свежда до идеала за Писателя като Човек на действието. Испанската гражданска война се оказва идеалната сцена. Без да е членувал някога в Комунистическата партия, Малро отстоява антифашистката кауза и дава практическо доказателство за своя ангажимент като “командир” на една доброволческа въздушна ескадра на страната на републиканците. (Вярно е, че той е главният организатор на акцията, но той самият никога не е пилотирал самолет). Истината е, че най-големият му триумф е на терена на публичността. Той осигурява добро вестникарско покритие на “ескадрата на Малро”; според мълвата великолепната му униформа била направена по поръчка от Ланвен. Същевременно испанският опит подхранва въображението му, предоставяйки материала както за романа му Надеждата, публикуван през 1937, така и за филма, който прави през 1938, Сиера де Теруел. Малро е на път да се превърне в един ренесансов човек на ХХ в.; изглежда, че няма нещо, което да не може да направи – или най-малкото, че няма нищо, което да не му бъде простено.

Дори в един живот, съставен от мъгляви епизоди, ролята на Малро през Втората световна война е онзи епизод, в който връзката между мит и действителност е най-мъглява. В годините непосредствено след края на войната Малро раздува без мярка твърдението, че бил в съпротивата още от самото начало, че действал като “областен командир” в югозападна Франция, че бил арестуван от германците и ранен при смелия си опит за бягство. За тези подвизи той е награден както от френското, така и от английското правителство. В действителност почти всички негови твърдения са неверни. След френското поражение през 1940, Малро си живее кротко в южна Франция и отказва да се присъедини към съпротивата чак до март 1944, само няколко месеца преди десанта на съюзниците в Нормандия. Тогава, типично за него, той се повишава в “полеви координатор”, макар че никакви части на съпротивата не съответстват на поделенията, които твърди, че е “координирал”. На базата на измисления си ранг и факта, че изглежда много добре с барета и униформа, той поема командването на бригадата Свободна Франция, която воюва срещу германците в източна Франция към края на 1944. “Полковник Малро” никога не е бил произведен в чин и преминава само основно военно обучение; но въпреки че разчита на подчинените си за практическата работа по операциите, той се оказва смел и вдъхновяващ водач на своите събрани от кол и въже войници.

Към края на войната Малро е направил вече своя личен и политически избор, който предопределя до голяма степен останалия му живот. Той става дясната ръка на Дьо Гол и е възнаграден с пост в първото следвоенно правителство на генерала; едва тогава става възможно да се оцени правилно иронията на съдбата, която възлага на този непоправим фантазьор да отговаря за “информацията”. Междувременно литературната му репутация продължава да расте. През 1947 той е вече вторият жив автор (първият е Жид), удостоен с честта произведенията му да бъдат издадени в поредицата Pléiade. През следващите десетилетия постоянно се говори, че предстои да получи Нобелова награда за литература (няколко пъти той отхвърля избирането си във Френската академия, явно убеден, че му се полага по-високо, по-подходящо признание).

Когато в 1958 Дьо Гол основава Петата република и става нейният пръв президент, той учредява ново министерство на културата. Това предоставя на Малро идеална сцена за неговия театрален талант (въпреки че, типично за него, той се надява на нещо още по-грандиозно). Той остава на този пост до окончателната оставка на Дьо Гол десет години по-късно – необичайно продължителен мандат за един министър в нестабилния свят на френската следвоенна политика. Малро е културната force de frappe[4] на Дьо Гол: самото му присъствие помага на правителството да неутрализира потенциално опасните си критици. Малро, излишно е да се каже, все още копнее за тръпката на фронта. Когато в 1961 десни генерали заплашват с метеж заради намерението на Дьо Гол да дадеAnMo независимост на Алжир, 60-годишният министър на културата заявява, че е готов да поеме командването на една танкова бригада срещу тях; сътрудниците му тактично отклоняват поглед настрани. В продължение на известно време в средата на 60-те Малро понякога е прекалено пиян, за да ръководи ежедневната дейност на своето министерство – впрочем ежедневната рутина никога не е била неговата сила.

Неговата сила като политик са големите публични жестове. Той ликува, че е човекът, “показал Мона Лиза във Вашингтон” (противно на единодушната препоръка на кураторите на Лувъра). Той отпусна значителни държавни средства за почистването и обновяването на парижките паметници и фасади (въпреки че с това се бяха захващали и други преди него). Той създаде Maisons de la culture във френските провинциални градове. Но както инстинктивно съзнава всяка знаменитост от втората редица, най-важното е с кого те фотографират. Както се среща с Троцки преди войната, сега той се среща с Мао (едно силно митологизирано и разкрасено събитие), с Неру, с Кенеди, с Никсън. При това без ни най-малко да пренебрегва литературната си репутация. Когато неговите трудно поддаващи се на класификация Антимемоари излязоха в 1967, успехът им – 200 000 екземпляра, продадени за три седмици – изненада всички, освен самия автор. Той казал на дъщеря си: “Аз съм единственият голям автор”. Друг знак за репутацията му беше фактът, че на негово име бе наречено едно ястие в “Ласер”, неговия любим, и много скъп парижки ресторант (pigeon André Malraux; Тод дава рецептата). По този начин той постигна поне един вид безсмъртие, съизмеримо с онова на Шатобриан. През годините преди смъртта си в 1976 Малро беше, по елегантния израз на Тод, “дрогиран от почести и уважение”. Той отдавна бе опиянен от чувството за собствената си важност; неговото удивително постижение беше, че успя да убеди толкова много други хора в това чувство.

“Лъжа” е груба дума. Тод има повод да я употреби неведнъж по адрес на Малро, и с право, само че в известен смисъл тази дума го принизява по начин, който той не заслужава. Да наречеш “лъжа” високомерното изкривяване на историческите факти от страна на Малро означава да култивираш лъжата, да я интегрираш в тъканта на ежедневието. За Малро това изкривяване е израз на една елементарна, надхвърляща баналното ежедневие истина. Подобно на някой религиозен мислител, умът му витае с величествено безгрижие отвъд границите на познаваемото. За него неяснотите и непоследователността показват просто, че е бил един истински изследовател на вселената на въображението; опитите да се докопат до “истината” ще осигурят поне известно занимание на пигмеите.

Една от опасностите на живота, живян изцяло в мажорен лад, е, че фалшивият патос и унижението никога не са далеч. Но в случая с Малро това означава също, че той можеше да се издигне до нивото на сюблимните моменти на човешкото битие по-лесно, отколкото всички онези, които никога не могат да се откъснат от земята – а има поводи, които изискват единствено таланта на извисените. Трябва да се признае, че той притежаваше удивителната способност да вдъхновява – например, когато се обръща към войниците, изправени пред смъртен риск, или когато припомняше дълга на живите към някой покоен морален гигант. Безчувствен към студа, с глас, който пукаше и ечеше от лошо свързаните микрофони, Малро произнесе похвалното слово за екзекутирания от германците водач на съпротивата, Жан Мулен, по повод пренасянето на праха му в Пантеона през 1964. Това остава едно изпълнение, от което човек и днес потръпва. Ораторското изкуство на Малро е повече от старомодно: в него се долавя кадансът на Расин, дори на древните римляни. То е прекомерно, и именно затова уместно при един повод, когато изтъкването само на факти и черти на характера не би било достатъчно.

Биографията на Тод притежава известен пикантен чар, но читателят трябва да знае, че тя е издържана изцяло в сегашно време: на английски това създава впечатление за стремеж към драматична непосредственост, нещо, което в продължение на няколкостотин страници е малко дразнещо. В нея има също немалко диалогични възстановки, доста интимничене с читателя и няколко влудяващи подхлъзвания до стила на таблоидния журнализъм. Ето например как Тод предава момента, когато Малро научава, че любовницата му, Луиз дьо Вилморен, има едновременно афера и с един друг мъж: “Защо Малро трябва да има всичко? Някакъв услужлив човечец му казва за аферата Вилморен-Зибург. Свободна любов? Не, благодаря, не с мен: и Малро скъсва с нея. Три жени, от които трябва да бяга… Пътуването е лек за жените. Понякога”. Прозата на самия Малро може да бъде драматично пророческа, гномична или маниерна, но абсолютно никога не звучи като поредица от надписи под фото репортаж в Пари Мач.

Финалната трагедия на живота на този покоряващ, екстравагантен, несъвършен човек – трагедия, която той би изживял много по-дълбоко от почти всички други, с които сподели “своя” век, – беше, че нямаше един Андре Малро, който до произнесе éloge[5], когато в 1996, двайсет години след смъртта, му бе въздадена върховната почит прахът му да бъде пренесен в Пантеона. Той бе положен в храма на grands hommes на Франция, сред онези малцина равни нему, за чиято компания бе жадувал толкова дълго, под акомпанимента на изтъркани клишета от устата на онзи най-банален от политиците на голистката машина, Жак Ширак. Накрая Малро беше паднал сред простосмъртните, гигант, носен на раменете на пигмеи. Понякога Историята е най-жестокият от всички господари.

Превод от английски С т о я н  Г я у р о в

Stefan Collini, Well Connected – Biography and Intellectual Elites, in: Common Reading: Critics, Historians, Publics (2008).

С т е ф а н  К о л и н и (1947) е британски литературен историк и професор по английска литература и интелектуална история в Кеймбридж. Той е автор на десетина книги и на многобройни есета, публикувани главно в Times Literary Supplement и London Review of Books.

[1] В цитирания пасаж се споменават имената на видни членове на интелектуалния кръг Блумсбъри.

[2] Авторът илюстрира тезата си с едно есе за Андре Малро.

[3] Става дума за главния герой, алкохолизиран божи служител, в романа на Грийн Силата и славата.

[4] Френските ядрени сили (фр.).

[5] Надгробно слово (фр.).


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s