Ман срещу Ман

К о л ъ м  Т о й б и н

Внушителната къща на Стоктън Стрийт в Принстън, където Томас Ман живее от 1938 до 1941, днес е собственост на католическата църква. Холът е достатъчно голям, за да побере сбирка на богомолците, и сега там са сложени скамейки и олтар. В двата края на помещението има по една красива по-малка стая с остъклени стени, едната заради лятната светлина, а другата предназначена за зимата. В непосредствено съседство е кабинетът на Ман, където той е прекарвал утрините. Там се е намирало бюрото му, същото бюро, което той отнася от Мюнхен в Кюснахт, Швейцария, където живее от 1933 до 1938. “Тъй че аз съм решен”, пише той на един приятел, “да продължа неотклонно живота и работата си точно както досега, без да се влияя от събитията, които ме нараняват, но не могат да ме отклонят или унижат”. Нагоре има още два етажа, един за спалните и баните, и един за прислугата.

В своето изгнание Ман живее в състояние на материален комфорт и душевна тревога. Другите писатели емигранти забелязват предимно първото. Много от тях, включително брат му Хайнрих, преживяват в лишения. Те са изгубили не само отечеството, но и читателите си. От друга страна, когато книгите на Томас Ман биват забранени в Германия през 1936, той има вече голяма читателска публика в Америка, където е много търсен за речи и публични четения. След като се премества в Принстън, той гостува на президента и остава да преспи в Белия дом. Тъй като е толкова резервиран и предпазлив, толкова консервативен и почтен, той бива споменаван като евентуален президент на Германия след приключването на войната.

В Лос Анджелис, където се премества през 1941 и живее до завръщането си в Швейцария през 1952, Ман си построява къща на Сан Ремо Драйв в Пасифик Палисейдс. Тя има голяма тераса на първия етаж, а битовата част е с открит план. Както в Принстън, кабинетът на Ман, със стена от книги и по-малки прозорци, е отделен от останалото пространство. В коридора отпред има отделна стълба за горния етаж. И в двете му американски къщи преобладава усещането, че неговият кабинет е едно тайнствено място, встрани от разкошната битова част; усещане, което отразява разграничението между Ман като публична фигура – семеен човек, открит и ясен в своите политически възгледи и своите идеали, човек с морални принципи и авторитет – и онези черти в него, които го правят неуверен, уязвим и потаен: Ман, който излива в дневниците си своите хомосексуални желания, който не заспива без хапчета и който долавя смущаващата истина, съдържаща се в думите на брат му Хайнрих, че славата рядко е нещо повече от “широко разпространено недоразумение за нашата личност” и че “никой не е гений извън работното време”. Той самият смята, че “публичната дейност е склонна да придобие характера на фантазия, мечта и шутовщина”.

Томас Ман се ражда през 1875, четири години след Хайнрих, в Любек, близо до Хамбург, където баща им е преуспяващ търговец и уважаван гражданин. Майка им Юлия е родена в Бразилия, дъщеря на германски плантатор и бразилка от португалско-креолски произход. Сестрите им Лула и Карла се раждат през 1877 и 1881, а по-младият им брат Виктор през 1890. Година по-късно баща им умира петдесет и една годишен, и Юлия Ман премества семейството в Мюнхен. И двамата, Хайнрих и Томас, започват да пишат още като ученици. През 1895 и 1896 те прекарват известно време заедно в Рим и в близкия град Палестрина. И двамата ще пишат за Палестрина, Хайнрих в новелата си “Малкият град”, публикувана през 1909, а Томас в “Доктор Фаустус”. През 1944, докато работи върху романа, Томас пише на брат си:

Старите времена се завърнаха и за мен, тъй като за известно време преместих моя герой музикант, който подобно на Ницше страда от бавно развиваща се и силно стимулираща парализа, при нашето семейство Бернардини в Палестрина. Рисковано начинание, тъй като дефинитивното описание на това място е дадено в “Малкият град”! Но за мен това е само една временна сцена.

Това писмо може да изглежда съвсем безобидно, но то е пример за доживотното съперничество между двамата братя, което Томас изживява по-остро от Хайнрих. Писмото представлява нежно разклащане на ножа, с което Томас напомня на Хайнрих не само че с “Буденброкови” брат му е написал дефинитивния роман за тяхното семейство, заплануван първоначално като съвместно начинание, но и че сега, когато Хайнрих зависи финансово от него, той навлиза и заявява претенции и върху територията, която Хайнрих бе превърнал в своя с “Малкият град”.

Още през 1904 Томас заявява недвусмислено своята неприязън към работата на брат си. “Нима мислехте, че харесвам работите му?”, пише той на един приятел. “Едва не се сбихме по повод последната му книга. Впрочем чувството, което неговата творческа личност предизвиква у мен, е далеч от презрение. То прилича по-скоро на омраза. Неговите книги са толкова лоши, че предизвикват енергична съпротива у мен”. Тринайсет години по-късно той пише на същия приятел: “Проблемът с брат ми е истинският, във всеки случай най-трудният проблем на моя живот”. А през 1944, когато попада на някаква похвала за работата на Хайнрих, той отбелязва: “Не мога да спра да мисля за превъзнасянето на брат ми за моя сметка от активистката литературна тълпа, която се е установила тук. Пробуждат се стари мъчения”.

В публичните си изявления и писма до непознати обаче Томас е обикновено по-сдържан, способен дори на излиятелни похвали. През май 1955, три месеца преди да почине, той пише на един италиански критик:

Бях особено развълнуван от думите ви, че “фигурата на Хайнрих Ман, така дълго закривана от голямата сянка на брат му, днес се показва все повече в своята истинска светлина и величие”. Дано да е така! Официално той се радва на много висок престиж в комунистическата част на Германия; но с малки изключения… на Запад никой не се сеща за него. Дори обичната му Италия и още по-обичната му Франция проявяват слаб интерес към житейското му дело.

На 80 години, и въпреки усилието да прояви съжаление за упадъка на репутацията на брат си, Томас Ман не успява да прикрие смътния подмолен тон на задоволство. В края на писмото той отбелязва: “За мен беше неописуем шок, почти като на сън, това, че малко преди да умре Хайнрих ми посвети една от книгите си с думите: “На моя велик брат, който написа “Доктор Фаустус”. Изразът, който Хайнрих използва, е “grosser Bruder”, което може да означава както “голям брат”, така и “велик брат”: обратът е налице и Томас изпитва нужда да информира своя кореспондент за това; той се е борил цял живот, за да постигне този обрат.

heinrich_mann_dhm
Хайнрих Ман

В “Томас Ман и неговото семейство” (1989) Марсел Райх-Раницки се опитва да се добере до корените на антагонизма между двамата братя: “Разминаването в сексуалната им ориентация допринася за антагонизма, който обикновено се отдава главно на политически и исторически фактори… За разлика от брат си, [Хайнрих] не страда от своите сексуални предпочитания и няма нужда да се крие”. Откритата и самоуверена хетеросексуалност на Хайнрих изглежда прави Томас неуверен – “той му завижда, че може да си позволи да живее както си иска”.

Томас Ман живее със съзнанието, че произхожда от едно необикновено семейство. Той често се гордее с това, но понякога си дава сметка и за цената на това странно наследство, което подхранва работата му, ала вреди на близките му. През март 1950, след смъртта на Хайнрих, той пише в дневника си, че жена му Катя намерила “куп неприлични рисунки в бюрото на покойния. Болногледачката знаела, че той рисува всеки ден – дебели, голи жени. Сексът беше проблем за всички нас, братята и сестрите, Лула, Карла, Хайнрих и аз”. Смъртта впрочем също. През юли 1948, след опита за самоубийство на сина му Клаус, Ман пише на Теодор Адорно: “Положението остава опасно. Двете ми сестри се самоубиха” – Карла през 1910, Лула през 1927 – “а Клаус прилича много на по-голямата ми сестра”. Клаус накрая се самоубива през 1949, а брат му Михаел през 1977.

Може би е било известна утеха за Томас, че успява да измести проблемите с брат си от чисто личната в публичната сфера. През 1919 той пише на един приятел, че става дума за “принципно противопоставяне… При мен преобладава северно-протестантският елемент, при брат ми римокатолическият елемент… Аз съм етически индивидуалист, той е социалист”. Но четейки кореспонденцията между Томас и Хайнрих, човек остава с впечатлението, че тези различия, колкото и да са били реални, са имали функцията и на един вид прикритие, алиби за по-трайната и първична омраза, която Томас изпитва към брат си. Това би могло да обясни крайния тон на някои от писмата. През 1903, например, когато “Буденброкови” печели все повече слава и одобрение, той написва едно дълго, жестоко писмо на Хайнрих: “Според мен това, което те покварява, ако след тази книга изобщо трябва да се говори за поквара, е алчният ти стремеж да се харесваш на всяка цена… Всичко това преминава в стила ти. Той е безразборен, показен, международен… Не откривам и следа от дисциплина, от решимост, от отношение към езика”.

Месец по-късно следва друго дълго писмо, с което той се опитва да оправи евентуалните щети:

Ти не знаеш колко високо те ценя, не знаеш, че когато надавам вой срещу теб, го правя винаги, изхождайки от неизречената предпоставка, че освен теб няма никой друг в това поле! Като син на любекски сенатор, аз споделям едно старо предубеждение, един арогантен ханзейски инстинкт, с който понякога мисля сам съм се шегувал: че в сравнение с нас, всички други са всъщност гола вода.

Още един месец след това той пише на брат си, за да го информира за продажбата на “Буденброкови”, и казва, че “трябва да свикна с ролята на известна личност; доста гъделичкащо усещане”. Той е търсен гост в Мюнхен: “Хората ме наобиколиха, оглеждаха ме, искаха да се запознаят, слушаха с интерес какво говоря. Мисля, че не се представих зле. Май че притежавам огромен талант да се показвам в добра светлина, когато съм в подходяща форма, разбира се”.

Един от домовете, където е канен, е на семейство Прингсхайм, за чиято дъщеря Катя той е чел в някакво списание. Баща й е богат професор по математика, който е бил приятел на Вагнер; в дома му често гостуват Малер и Рихард Щраус. “Човек не се сеща за еврейството при тези хора”, пише Томас на брат си, “а усеща само тяхната култура”. След като се оженват, Томас и Катя Ман заживяват във великолепие в Мюнхен. “Семейство Ман”, пише Райх-Раницки, “ходят на концерти в компанията на съседа си, диригента Бруно Валтер, с придворен екипаж с кочияш и слуга, облечени в сини ливреи”. Когато през 1905 се ражда първото им дете, Ерика, Томас пише на Хайнрих, че предпочитал наистина момче, “но може би пък дъщерята ще ме сближи с “другия” пол, за който аз, макар вече съпруг, не знам всъщност нищо”.

Изглежда че Катя Ман никога не е имала абсолютно никакви съмнения относно сексуалността на своя съпруг. Ако се е омъжила за неподходящ мъж, той поне й е направил услугата да създаде шест деца. Той никога не поглежда друга жена през 50-те години на брачния им живот. И остава благоразумно дискретен относно слабостта си към млади мъже. Катя е уравновесена, лоялна и интелигентна. Харесва й, че е омъжена за един известен писател, но няма никакво желание да се занимава с брат му и никакво намерение да търпи която и да е от съпругите на Хайнрих Ман.

Когато Хайнрих оповестява намерението си да се ожени през 1908, Томас го пита закачливо: “Та значи, годеницата ти пее? Публично?” Шест години по-късно, след като Хайнрих е срещнал друга жена, този път актриса, за която наистина ще се ожени, Томас прибягва до някакво мижаво извинение, за да не присъства на церемонията. Въпреки че Хайнрих и жена му Мими се установяват в Мюнхен, “тя не е приета истински от останалата фамилия”, пише Ивлин Джуърс в “Семейство в изгнание”[1]. “И тя като Катя е еврейка, но от съвсем различна среда”. Дъщеря им Гоши, единственото дете на Хайнрих, се ражда през 1916.

Докато през първите години на века разногласията между двамата братя са главно по литературни въпроси, избухването на Първата световна война ги заварва на различни политически позиции. “Томас защитава Райха”, пише Джуърс. “Той вижда във войната израз на националната чест… и пише статии във вестниците за героичния потенциал на германския милитаризъм. Хайнрих е ужасен от делириума, в който са изпаднали нацията и брат му, и издига глас против него – една доста самотна фигура”. И двамата са освободени от военна служба. На 7 август 1914 Томас пише на Хайнрих за войната: “Нима не трябва да бъдем благодарни за напълно неочаквания шанс да преживеем такива грандиозни неща? Моето главно чувство е огромно любопитство”. Малко по-късно той иска от брат си да му върне парите, които му е заел, и през следващите осем години двамата са в нещо като смъртна схватка, давайки израз на различията си във вестникарски статии и в ненавистни писма един до друг.

Томас Ман вярва, че войната ще пречисти Европа, ще я научи, както пише в една статия от 1917, “да се отрече от сладострастния естетизъм и екзотизъм, от самоунищожителната тенденция към варварство, която насърчава най-необуздано, ще  наложи табу върху налудничавите стилове в модата и глупашкия инфантилизъм в изкуството и ще я накара да възприеме позиция на благородна съпротива срещу антропофагическата скулптура и южноамериканските кръчмарски танци… Да, нека си я представим изпълнена с отвращение към предишната си негроидна жажда за удоволствия и евтината показност на цивилизацията, нека си я представяме семпла и грациозна”.

Хайнрих пише на Томас по повод тази статия, казвайки, че “отделни пасажи ми се струват адресирани лично до мен, почти като писмо”. Томас отговаря, твърдейки, че едно есе на Хайнрих за Зола също било адресирано лично до него. “Не е вярно, че поведението ми по време на войната е било “екстремно”, пише той. “Твоето беше такова, дори направо отвратително”. През януари 1918 Хайнрих – едновременно точно и иронично – предрича какво ще стане: “Ти, който одобряваше войната и продължаваш да я одобряваш… ти, дал Бог, ще имаш още 40 години, за да се самоанализираш… Много се надявам, че ще дойде времето, когато ще се научиш да виждаш хора, а не сенки, и че тогава ще ме видиш и мен”.

През 1920-те Хайнрих и жена му започват да се отчуждават един от друг. Те се развеждат през 1929 и Мими се връща в Чехословакия, където е родена, заедно с дъщеря им. До “Семейство в изгнание” беше общоприето, че втората му жена, Нели Крьогер, е била една неуместна добавка към фамилията, човек, не притежаващ достойнството на Катя Ман и склонен да създава неприятности, публично и в личната сфера, но без що-годе компенсационни добродетели. Джуърс обаче се е заела много умело да спаси репутацията й в този двоен портрет на Хайнрих  и Нели в изгнание. Виждаме една лоялна, обичлива и много забавна жена, която дава най-доброто от себе си в най-трудните възможни условия, жена, чийто дух постепенно рухва под натиска на бедността и изгнанието. Хайнрих я среща през 1929, една година преди премиерата на филма “Синият ангел”, направен по един от романите му и когато е на върха на славата си, същата година, в която Томас спечелва Нобеловата награда. Нели е на 31 години, Хайнрих на 58. Тя работи като хостеса в един бар в Берлин. Тя “минаваше от маса на маса, сядаше при клиентите или танцуваше с тях, всичко с цел да се осигури несекваща продажба на алкохол, имаше ухо за политическата клюка и личните проблеми на хората, и знаеше кога да прошепне поръчката за нови питиета”.

Катя и Томас Ман - в бяло
Катя и Томас Ман – в бяло

С възхода на Хитлер през следващите години, някои виждат в Хайнрих Ман една важна, надпартийна фигура от левицата. През 1932 в писмо до Томас той изтъква подкрепата си за “френско-германска федерална държава” и изобщо не желае да си хаби времето с германския национализъм. През 1932 активистът Курт Хилер подхвърля идеята Хайнрих да се кандидатира за президент срещу Хинденбург и Хитлер. Години по-късно Хайнрих споделя с Томас, че това може би не е била лоша идея. Веднага щом Хитлер идва на власт, той заминава за Франция. Докато пресича границата, полицията претърсва и плячкосва апартамента му в Берлин. Много скоро книгите му биват изгаряни публично. На 16 май 1933 библиотеките и книжарниците в Германия получават списък на авторите, които трябва да изчезнат от лавиците им; дванайсет от тях “са отбелязани с кръстче като особено опасни”. Сред тях е и Хайнрих Ман.

Книгите на Томас Ман биват забранени едва три години по-късно, но по това време той също е в изгнание. През май 1933, когато братята се срещат в южна Франция, за да обсъдят положението, Хайнрих казва на Томас, че Нели, която е останала в Германия, е репресирана заради връзката си с него. В крайна сметка Нели успява да напусне Германия. Години по-късно Хайнрих си спомня:

Тя ме беше последвала в изгнанието, за нея това беше дори още повече място на изгнание, по-чуждо, отколкото беше за мен… Без какъвто и да било страх, тя беше кръстосала Европа. Беше ме намерила, стоеше пред мен. Това беше най-големият израз на човешка привързаност, който бях срещал. Без никакво преувеличение – момент на чисто щастие.

Томас от друга страна смята Нели за “много обикновена” и през май 1935 отбелязва в дневника си: “На нокти заради глупавата вулгарност на Нели”.

По същото време Хайнрих работи върху романите си за Анри IV. И той като повечето други германски автори в изгнание намира писането без публика за необичайна дейност. Нито британски, нито американски издатели проявяват особен интерес към творчеството му; предишният му роман е публикуван на немски от едно холандско издателство. “Книгата се купува от немците в изгнание”, пише Джуърс, “и претърпява девет издания. Но германското правителство предупреждава холандците да не публикуват повече нещо подобно”.

През тези години във Франция Хайнрих продължава да присъства на събрания на антифашистки групи, като често пътува до Париж, и да размишлява върху актуалните проблеми. През май 1934 той пише на Томас относно идеята за превръщане на Израел в отечество на еврейския народ:

Доста вълнуващи новини идват от Арнолд Цвайг в Палестина. Единственото, което можех да му отговоря, бе, че нашата майка не е дошла преди две хиляди години, а около 1860, и то от Бразилия; но дори да желаех “да се завърна у дома” там, какво ли бих могъл да разпозная още? Освен това му казах, че една от главните ни задачи е да покажем, че ние, самостоятелни както винаги, можем да изживеем почтено живота си било тук, или там. Нито пък, че ни е потрябвала една лоша, неблагодарна страна, която бяхме принудени да напуснем.

С напредването на 1930-те, лошата, неблагодарна страна ще подложи самостоятелността на Хайнрих на такова изпитание, каквото той не е могъл да си представи през 1934. През същата година Томас посещава за пръв път Америка и през юли пише на Хайнрих: “В Америка беше голяма веселба… имаше нещо дълбоко удовлетворяващо и приятно в това да се насладя на плодовете на дългогодишните изобилни симпатии, които продължават да растат”. Следващата година, при друго посещение в Америка, Томас е “поканен на вечеря от семейство Рузвелт”. През 1936 той отива в Чехословакия, където се среща с бившата жена и с дъщерята на Хайнрих, но също, както информира брат си, обядва с президента Бенеш, който съдейства двамата братя да получат чешко гражданство. В 1938 Томас разказва на Хайнрих за поредното си турне в Америка, при което публиката на четенията му достигнала до 4000 души, и че открил посветената на него колекция на Йелския университет. Той вече е решил да остане в Америка: “Емигрирах много неохотно. И все пак, може би най-умното нещо сега ще бъде да продължа по този път и да се установя в Америка”.

Докато Томас си проправя път в Америка и постепенно започва да проумява, че именно тази е страната, която може да доведе до разгрома на Хитлер, Хайнрих продължава да работи във Франция против фашизма и за социализъм, с надеждата, че може да се стигне до революция в Германия. В кореспонденцията между двамата се прокрадва чувството, че като се подготвя така старателно за бъдещето, Томас води нова и тайна борба срещу брат си, който се е отдал на една изгубена вече кауза. Само че за много бежанци истинският герой е Хайнрих. Той именно изнася основния доклад на състоялия се през юни 1935 в Париж Международен конгрес на писателите в защита на културата, в който участват също Форстър, Брехт и Музил; 6000 души стават на крака, за да го аплодират. През този период, пише Джуърс, Томас има “бурни сънища за някаква властна фигура, смесица от Хайнрих и баща му”.

Междувременно Нели преписва на пишеща машина ръкописите на Хайнрих и работи като шапкарка в Ница, но изгнаничеството явно не й понася. Тя е избухлива, с рязко променливо настроение, и на няколко пъти заплашва със самоубийство. От Прага Мими и Гоши неспирно молят за финансова подкрепа. Тъй като не знае чешки, Гоши има проблеми с намирането на работа. Мими смята, че предстоят още по-страшни катастрофи.

Постепенно примката се затяга и изгнаниците стават все повече. Фройд пристига в Лондон през юни 1938, но четири от сестрите му умират в лагерите. Мнозина се самоубиват, включително художникът Ернст Лудвиг Кирхнер, също през юни 1938. Твърде елементарно би било да се представи комфортът, в който Томас Ман живее по същото време, като един вид предателство, когато научим, че през октомври 1938 неговите мебели, включително “канделабърът на баба му, креслото му за четене и бюрото му” пристигат в Принстън от Европа. Истината е, че ставащото в Европа го съсипва емоционално. Той взима големи количества болкоуспокояващи и приспивателни хапчета. Джуърс описва много добре въздействието на тези лекарства, също както и на лекарствата, които Нели Ман взима през същия период.

Нели се страхува от това, което предстои. Както изглежда, през втората половина на 1938 тя започва да комбинира добре утвърдения си междувременно навик да си попийва с употребата на веронал, за да я успокои и да й помогне да спи. При непрестанна употреба на веронал, човек развива поносимост към лекарството, чиято доза, за да бъде ефективна, трябва да се увеличава, докато прагът на смъртоносната доза остава непроменлив. Нели прекарва известно време по болници, откъдето пише тягостни, обременяващи писма.

Когато научава за пакта Молотов-Рибентроп, Хайнрих се заключва в кабинета си за два дни и отказва да разговаря с когото и да било. Според Джуърс той е “един от последните, които се разделят с безпочвените си надежди”. Става ясно, че той и Нели ще трябва да напуснат Франция, и “точно както преди седем години в Берлин”, пише Джуърс, “Нели се заема с практическите задачи по уреждане на финансови задължения, закриване на банкови сметки, продажба на покъщнината”. Те напускат Франция през септември 1940 заедно с Голо, сина на Томас, Франц Верфел и Алма Малер (която била изпратила преди това една дузина или повече куфари, съдържащи партитури на Малер и ръкописа на Третата симфония на Брукнер, “както и”, добавя Джуърс, “своя значителен гардероб”). Те са принудени да пресекат Пиренеите пеша. Хайнрих е на 69 години. “Най-неуместна е ширналата се като палатка бяла рокля на Алма. Те вървят по хлъзгави скали, стръмни кози пътеки и по древните дири на контрабандистите”. На моменти Хайнрих е подкрепян, а понякога направо носен от Голо или Нели. Когато Томас получава в Принстън вест от Лисабон, че те чакат кораба за Америка, той е облекчен, но недоволен, че идва и Нели – която нарича “Mrs”; той не обича да изписва името й.

Когато Хайнрих и спътниците му напускат Европа, той е наясно, както пише Джуърс, че “цялото му същество е неразривно свързано с този континент и с този момент във времето. Споделя, че изпитва чувство, много по-силно от раздялата с един обичан човек. Хайнрих носи със себе си катастрофалното поражение на политиката на интелектуалците”. Освен това той е дълбоко загрижен за бившата си жена и дъщеря си в Прага. Мими прекарва по-голямата част от войната в концентрационния лагер Терезиенщат. Клаус Ман я среща през 1945 в Прага и пише на чичо си, че била неузнаваема. Тя и дъщеря й мизерстват. Мими умира на следващата година. Гоши се омъжва за чешкия писател Лудвик Ашкенази и доживява до 1986.

Когато Хайнрих и Нели пристигат в Ню Йорк, те се оказват на практика под грижите и на благоволението на Томас. Семейството внимателно наблюдава Нели. Клаус отбелязва в дневника си, че при пристигането им тя “изведнъж най-необяснимо избухна в сълзи”, след което се съвзема, държи се безупречно и е в добро настроение. Те се настаняват при Томас и семейството му в Принстън. Клаус отбелязва, че чичо му е остарял и изглежда съвсем изчерпан. През ноември 1940 Хайнрих се наема като сценарист в “Уорнър Брадърс”, за 500 долара месечно, въпреки че знае много слабо английски. Той работи върху филмовата адаптация на един свой роман, пресъздаващ живота и личността на Нели, и дори се говори, че ролята ще бъде поверена на Бет Дейвис. Но от проекта не излиза нищо.

Томас Ман и семейството му продължават да не харесват Нели. Тъй като тя и Хайнрих се нуждаят от гаранти, за да легализират пребиваването си в Америка, Хайнрих се обръща към брат си, който през февруари 1941 му пише:

Че ще го сторя за теб, това е ясно, макар да се опасявам, че малко ще превиша кредита си; освен за нашите три деца, вече съм дал гаранция за няколко други емигранти. Твоят случай е специален и естествен. Но тук съм принуден да тегля чертата; моята клетвена декларация не може да включва и Нели. Това трябва да се уреди отделно. Нели има роднини в Америка; те са най-близките й хора и няма да й откажат.

Следващия месец Хайнрих навършва 70 години; Клаус пише на майка си, за да я пита как ще бъде организирано честването на рождения ден, и споменава, че както бил чул, чичо му бил доста изолиран “и напълно под влиянието на фрау Крьогер, като поразен от заразна болест”. На 16 април Томас отбелязва в дневника си, че жената на Хайнрих е “eine schreckliche Trulle”, ужасна повлекана.

Честването за Хайнрих се провежда през май 1941 в Санта Моника и на него присъстват Томас и Катя Ман, Алма Малер и Франц Верфел, и много други германски писатели емигранти. Словото на Томас в чест на брат му трае цял час и е последвано от много други поздравления и тостове. Но най-хубавото идва след това, когато “се скъсва едно копче в деколтето на роклята от червено кадифе на Нели и пред присъстващите се разкриват великолепните очертания на нейния дантелен сутиен”.

Към края на 1941 интересът към немските писатели, които работят като сценаристи, отслабва значително и Хайнрих остава без работа. Когато през ноември същата година той и Нели отиват на вечеря при брат му, се оказва, че се нуждаят от чек за 500 долара, за да си платят сметките. На следващия ден те получават още 300 долара и се стига до споразумение, че оттам нататък ще получават всеки месец по 100 долара от Томас. Те не са поканени на Коледа и Нова година, и на 2 януари 1942 Хайнрих изпраща писмо на брат си. “Това, което ти дължа и за което ти благодаря, ще трябва да бъде уредено от наследниците ми… Знам, че къщата ти е пълна”, пише той. “Ще дойдем с удоволствие, когато ви е удобно на вас”. Нели от своя страна пише на една своя приятелка, че загубата на достойнство и ежедневните парични тревоги са трудно поносими. Това беше най-тъжната година в живота ми, казва тя.

thomas-mann-con-su-familia
Семейство Томас Ман

През юли 1942 Томас поставя финансирането на Хайнрих на по-формална основа, като започва да внася пари – приспадани от данъците – в Европейския филмов фонд, откъдето те биват превеждани всеки месец на брат му. В писмото, с което обяснява новата уредба, той не спестява на брат си новините за собствените си домашни проблеми: “У дома цари критично положение; нашите цветнокожи ни напускат, а новите са или безумно скъпи, или непоносими. Но скоро ще оправим работата и се надявам да ни дойдете на гости с Нели някоя вечер. Сърдечни поздрави на вас двамата и на децата”. Междувременно непрестанно пристигат новини за смъртта на приятели в лагерите или за самоубийството на други – онези, които са останали в родината, както и онези, които не са успели да избягат или пък не са могли да се справят с изгнаническия живот. През март британската авиация бомбардира Любек: 3400 сгради са разрушени, над хиляда души убити. От къщата на Буденброкови остава само фасадата.

В мемоарите си Катя Ман пише следното за тези години: “Изненадващо, Хайнрих започна да се привързва все повече към по-малкия си брат. Предаността му растеше с годините, успоредно със скромността му”. Само че “случаят на Нели не беше никак приятен… постоянно ни се обаждаха по телефона, че пак е била намерена в някоя канавка”. Веднъж след вечеря в дома на семейство Томас Ман тя прекъсва Хайнрих, докато той чете от произведението върху което работи в момента, и Томас се зарича, че тя никога повече няма да бъде поканена. Семейството му обсъжда необходимостта Хайнрих и Нели да се разделят. В писмата си до свои приятели Нели мечтае да напусне града и да заживее в някаква ферма, пише също, че имала работа. Няколко пъти полицията я улавя пияна зад волана. Усилията да се набавят пари за ежедневните нужди поставят на голямо напрежение както нея самата, така и отношенията й с Хайнрих. В един момент Хайнрих се изнася да живее при брат си, който намира за трогателно, че той препрочита “Буденброкови”, но след две седмици Хайнрих се връща при Нели.

През 1943 Хайнрих се оказва в полезрението на ФБР. Катя Ман пише в мемоарите си, че когато пристигнал в Америка, той получил финансова помощ от съветския посланик, а досието му разкрива, че ФБР забелязало руския вицеконсул в Сан Франсиско да влиза в къщата му. Пощата му бива следена. Когато ФБР започва да подслушва телефоните на други германски писатели емигранти в Калифорния, жените на двама от тях реагират като четат една на друга “дълги откъси от готварски книги на езици, които те самите не говорят”. Междувременно тръгват слухове, че когато се сформира ново правителство в Германия след победата на съюзниците, Томас Ман ще стане държавен глава. Това не повишава популярността му сред емигрантската колония. Алфред Дьоблин, например, харесва много Хайнрих, но смята, че Томас е един “емоционално дистанциран, самопровъзгласил се патриарх, който е въздигнал идеално изгладените ръбове на тотално обезпрашения си панталон в естетически принцип и който изпитва неутолим глад за почестите, които му се оказват”. Брехт остава близък с Хайнрих, но не обича Томас, и чувствата им са взаимни. Катя Ман разказва, че след като прочел една от пиесите на Брехт, мъжът й възкликнал: “Ти да видиш, чудовището имало талант”. Когато казват това на Брехт, той отсъдил за творчеството на Томас Мас: “Винаги съм смятал, че разказите му са доста добри”.

От портрета, обрисуван от Джуърс, е видно, че оптимизмът и сърдечността на Нели, жаждата й за живот, усилията й да извлече максималното от условията, в които се намира, са част от същия онзи дух, който я кара да пие прекомерно, да се държи прекалено шумно сред обществото, да дразни роднините си и да не може да си намери място в света на германските писатели емигранти в Калифорния. Тя може еднакво лесно да излъчва щастие и веднага след това да изпадне в депресия. Ето как Джуърс описва упадъка й в течение на 1944:

Според Хайнрих през тази година Нели претърпява няколко физически и психологически кризи, нейните искрящи очи изгубват блясъка си, цялото тяло и лицето й се изкривяват от страдание, тя иска да умре… Често избухва в плач. Веднъж тя започва да оплаква смъртта на сестра си, която всъщност е жива и в добро здраве.

През декември 1944, след няколко опита за самоубийство, Нели умира от свръхдоза приспивателни хапчета. Томас плаща разходите по погребението и записва в дневника си, че е бил на гробището в Санта Моника за погребението на “нещастната жена на Хайнрих, която му донесе много неприятности”. Марта Фойхтвангер, жената на писателя Лион Фойхтвангер, която е присъствала на много от вечерите, на които Нели се е забавлявала повече, отколкото е прието, казва, че “най-забележителното нещо у нея беше необикновената любов на Хайнрих Ман към нея”. След погребението, на което присъстват също Брехт и Дьоблин, Томас дава на брат си пари, за да откупи мебелите си от заложната къща.

В последния ден на 1944 Клаус Ман пише на майка си:

Какъв позор! Каква срамна, излишна, грозна трагедия! Трябва да е страшен удар за нещастния, стар Хайни – който вероятно ще я последва скоро. Та не можа ли тя да изчака няколко години? Каква жалка, неприятна липса на внимание и самоконтрол! И все пак ми е жал за нея. Тя трябваше да си остане в Германия с хора от нейния сой. Той разруши живота й, като я откъсна от корените й. Но пък от друга страна, тя сама е искала това. Предполагам, че абсолютно самостоятелно е решила да го последва в Бандол, или изобщо там, където се е намирал по онова време. Каква глупачка! Впрочем навремето в Ница приготвяше наистина превъзходни вечери за нас. Много тъжна история.

Пет години по-късно Клаус пише едно есе, в което предлага “стотици, хиляди интелектуалци да последват примера на Върджиния Улф, Ернст Толер, Щефан Цвайг, Ян Масарик. Вълна от самоубийства сред най-видните умове на света”. Малко по-късно той слага край на живота си.

През последните си години Хайнрих поддържа връзка с много от приятелите на Нели в Германия. В Лос Анджелис Катя Ман му намира една немска болногледачка, “с която”, пише тя, “той се чувстваше по-добре, отколкото с която и да било от чудатите си съпруги”. Тя му намира и една малка къща близо до там, където живеят с Томас. Една ниша, в която е поставена масата за хранене, замества липсващата трапезария. Когато Хайнрих вижда това, у него се пробужда синът на любекския сенатор: “Къде се яде тук?”, пита той своята снаха, също както би могъл да попита някой от героите в “Буденброкови”.

Хайнрих получава покана от Източна Германия да се установи там, ала умира точно когато се готви да напусне Калифорния през март 1950. Той става едва ли не герой в новата Източна Германия, но не и в Западна Германия. Въпреки продължилото цял живот съперничество с по-големия му брат, а може би и поради развитото му чувство за достойнство на фамилията, Томас Ман, който сам скоро ще напусне Калифорния, за да заживее в Швейцария, пише на един приятел: “Чувствам се засегнат и съм ядосан, че нито от Мюнхен, нито от останалата Западна Германия (Бон, Франкфурт, родния му град Любек) до мен не е стигнала нито една дума на официално съчувствие за смъртта на брат ми Хайнрих. Във Федерална република Западна Германия май си нямат представа кой е починал”.

Самият Томас умира през август 1955; Катя умира в 1980 на 97 години. През 1961 тленните останки на Хайнрих са изровени и кремирани, а прахът му препогребан в Източен Берлин. Валтер Улбрихт, който ще издигне Стената по-късно през същата година, заявява: “Той принадлежи на нас”. Никой явно няма същото усещане за Нели Крьогер, която остава погребана в Санта Моника, макар че в основата на надгробния камък на Хайнрих в Берлин е поставена табелка, възпоменаваща неговата “смела спътница, Нели Ман, по баща Крьогер”.

Превод от английски С т о я н  Г я у р о в

Colm Tóibín, Mann v. Mann. “London Review of Books” (2011).

[1] Текстът на Тойбин представлява рецензия на книгата: Evelyn Juers, “House of Exile: War, Love and Literature, from Berlin to Los Angeles” (2008).


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s