Подай ми камшика

Л е л а н д  д е  л а  Д ю р а н т и

На 2 юли 1789 човекът, чието официално название в затворническата крепост Бастилията е “Мосю Шест”, се обръща към народа на Париж. Той говори – по-скоро крещи – от килията си в Кулата на свободата, при това без да си поплюва. Онези, които го държели в затвора, и режимът, на който служели, били бандити, дяволи, престъпници, та и по-лошо. Овен това били започнали вече да режат гърлата на затворниците. Нямало време за губене. Същата вечер директорът на Бастилията, който не е прерязал нито едно гърло, информира своя шеф, че ако Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад, когото 13-годишното затворничество без съд и присъда изобщо не са сломили, не бъде махнат от затвора му още тази нощ, той не може да гарантира повече сигурността му. Молбата му е удовлетворена и Мосю Шест бива отведен през нощта в лудницата, където никой няма да обръща внимание на крясъците му. Впрочем 11 дни по-късно, след щурма на революционната тълпа, Бастилията изгубва всякаква гаранция за сигурността си.

Мъжете и жените, които се тълпят пред затвора през последните седмици, се юрват най-сетне по коридорите му – отрязаната глава на директора е набучена вече на една пика, – отключвайки врата след врата. Килия номер шест, непокътната след напускането на последния й обитател, е пълна с хартии. Тук има и библиотека с над шестстотин книги, много от тях редки екземпляри, плюс десетки и десетки ръкописи в едно волтерианско смешение от жанрове (самият Волтер, приятел на бащата на Сад, е бил два пъти затворник в Бастилията). Ръкописите са толкова много, че техният автор е изготвил каталог, за да не изгуби поглед върху тях: два тома с есета, осем с белетристика, 16 исторически новели, двайсетина пиеси и още повече текстове в работен стадий. Условията за четене през онази нощ не са благоприятни и до зазоряване буквално всичко в килията бива унищожено. През останалите 25 години от живота си Сад оплаква най-вече една от загубите си. Този ръкопис – който той предвидливо не включва в каталога – е написан със ситен, четлив почерк от двете страни на едно дванайсетметрово хартиено руло, което Сад скрива в една пукнатина в стената от 14 век на своята килия. Когато на Разпети петък идната година петдесетгодишният Сад излиза от лудницата, Бастилията е вече не само щурмувана, но и разрушена – изгорена до основи и отнесена, тухла по тухла. И Сад естествено изоставя всякаква надежда за своя ръкопис, за който години по-късно твърди, че продължава да лее “кървави сълзи”.

Макар че Сад никога не научава, ръкописът му оцелява през онази нощ, и през всички останали нощи след това: изнесен тайно от Бастилията, ръкописът се препредава от три поколения на едно френско семейство, докато накрая е предложен на аукцион и закупен от един германски сексолог, който го публикува през 1904 в Берлин под заглавие “120-те дни на Содом, или школата на разврата”. Публикацията прави следващите движения на ръкописа дори още по-мистериозни. Той е бил краден поне веднъж и е бил предмет на не едно и две съдебни дела. В продължение на десетилетия не е бил изнасян извън Швейцария поради опасения, че може да бъде конфискуван от френските власти. Миналата година ръкописът бе продаден на аукцион за 7 милиона евро; застраховката му в “Лойдс” възлиза на 12 милиона евро.

И това беше само неформалното начало на честванията по случай 200-годишнината от смъртта на Сад. През октомври ръкописът, чиито нови собственици се опитват да постигнат обявяването му за национално богатство, бе представен пред обществеността в една петнайсетметрова витрина в парижкия Институт за литература и ръкописи като част от изложбата, онасловена Sade: Marquis de l´ombre, prince des Lumières (последната дума от напомнящия на каламбур наслов може да се преведе и като “светлина”, и като “просвещение”). Музеят д’Орсе също показа една разточителна изложба, вдъхновена от идеите на Сад, под заглавие Attaquer le soleil, взето от “120-те дни на Содом”. Във връзка с изложбата музеят организира конференции, лекции, кръгли маси и филмови прожекции на адаптации по произведенията на Сад от Бунюел, Щрохайм, Пазолини, Ги Дебор, Питър          Брук и Нагиса Ошима. Междувременно престижната “Библиотека Плеяда” публикува четвъртия си том от Сад, едно разкошно издание от 1152 страници, включващо цвета на еротичната литература: “120-те дни на Содом”, “Философия в будоара” и “Жюстин”[1]. Тези произведения обхващат десетилетието от края на първия му 13-годишен период на затворническа изолация през 1790 до началото на последния 13-годишен период през 1801. Стотиците страници с критически и филологически материали в новия том ситуират Сад в неговата фаза на буйство и Просвещение. Те са и свидетелство за изключително високото равнище на критическия анализ на Сад – от Бовуар до Фуко, Бланшо, Лакан, Батай, Барт, Дельоз, Солерс.

Marquise

Тези национални чествания бяха изненадващи по няколко причини. Сад е хвърлян в затвора и от трите френски правителства по време на които живее, а всяко от еротичните му произведения бива спирано при излизането му; една толкова сериозна и трайна забрана, че когато през 1947 един млад издател започва да публикува Сад, той бива незабавно арестуван, а оправдателната присъда и вдигането на забраната идват едва след повече от десетилетие на обжалвания и събиране на експертни мнения от Батай, Бретон, Кокто и други. Впрочем радикалният обрат в официалното становище е много по-малко изненадващ, отколкото това, че изобщо се стигна до подобен обрат – имайки предвид за кого става дума.

“Сега, скъпи читателю, трябва да подготвите сърцето и ума си за най-мръсната история, която е била разказвана от създаването на света насам”, четем в “120-те дни”. Може би за пръв път в историята една такава хипербола рискува да се окаже вярна. Четирима влиятелни членове на Ancien Régime – съдия, епископ, банкер и херцог – се оттеглят в един усамотен замък в Шварцвалд, където са извън обсега на каквито и да било ограничения. Изготвя се подробен план за тясното обвързване на четиримата. Като начало, всеки един от тях трябва да се ожени – и да разврати – дъщерята на някой от другите. Освен това участниците подписват договор, постановяващ, че онзи от “квартета”, който пропусне някой сеанс, откаже да извърши криминално престъпление от какъвто и да било порядък, или пък си легне вечер в състояние близко до трезвеност през всичките 120 нощи, които са планирани, подлежи на глоба от десет хиляди франка. Сетне биват наети 24 девствени младежи и девойки, както и четири жени, умеещи да разказват мръсни истории. И тъй всяка вечер започва с една такава история, последвана от живо изпълнение на онова, което описва. (Любопитна подробност в тази толкова забранявана книга – само през 2012 Южна Корея забрани подготвяния нов превод – е, че всяко престъпление се предшества от изслушването на една история, целяща да го предизвика. Сякаш книгата е предназначена да дразни цензорите: всички тия ужасии, напомня ни тя непрестанно, са били вдъхновени от слушането на безнравствени истории).

“120-те дни” е крешендо на престъпността. В течение на четири месеца се разказват и практикуват четири категории на перверзии – единични, по двойки, престъпни и смъртоносни. “Това е разказ за един голям банкет, където ви се предлагат шестстотин различни блюда. Ще ги изядете ли всичките? Разбира се не, но огромният брой надхвърля границите на вашия избор и, очаровани от това порастване на вашите възможности, вие няма и да помислите да бичувате онзи Амфитрион, който ви ги предложи”. Тази перспектива става обаче много по-неапетитна, когато научим какво се сервира – както буквално, така и метафорично (копрофагията присъства почти ежедневно в менюто, изтезанията също). Оргиите, които следват, са сложни и често гимнастически. Богохулството се оказва голям източник на вдъхновение. Например, един от развратниците “слага една гола девойка разкрачена на едно голямо разпятие; той я ебе във вагината, заднешком, тъй че клиторът на блудницата се отърква в главата на Христос”. Освен физическата, има и умствена гимнастика. Когато идва моментът да се наруши табуто върху кръвосмешението, ни се представя “един мъж, който е ебал трите деца, които има от майка си, в резултат от което се ражда дъщеря, която той омъжва за сина си, тъй че като ебе нея, той същевременно ебе своята сестра, дъщеря и снаха, а синът му ебе едновременно сестра и тъща”.

Изтезанията са не по-малко барокови и далеч по-смущаващи. Срещаме една жена, зашита вътре в кожата на прясно заклано магаре, тъй че докато кожата съхне и се свива, тя бавно се задушава. Друга жена бива поставена на специална ос и въртяна до смърт. Не е пощадено и животинското царство: един от развратниците взима емблематичната птица на красотата, лебеда, навира причастие в ануса му, след това си вкарва члена и удушава лебеда, докато се изпразва. Ненаситната жажда за нови изживявания подтиква един от развратниците до следната перверзия: “Той влиза в специално направена кошница с единичен отвор за ануса му, който е намазан с половите сокове на кобила, а сетне кошницата бива покрита с кожата на убитото животно. Един специално подготвен за целта жребец го содомизира, докато той, вътре в кошницата, ебе едно красиво бяло куче”. Както казва Бретон: “Сад е сюрреалист на садизма”.

Впрочем не всичко е извращения и мъчения. Завързва се и философска дискусия, оневиняваща и насърчаваща изнасилването, изтезанията и какво ли не още. Когато през 1938 се подготвя да преведе на английски “120-те дни”, Самюъл Бекет споделя в писмо до свой приятел опасенията си, че може да бъде забранен и да му “затворят устата” заради участието му в този проект, “тъй като повърхността е неописуемо безсрамна и нито 1 на 100 няма да открие литература в порнографията, или под порнографията, да не говорим – едно от капиталните произведения на 18 век, каквото то е за мен”.

*

Човекът, който има най-голяма заслуга за сегашните чествания на Сад, е Гийом Аполинер, който не само предрича, че Сад “ще доминира 20 век”, но го обявява и за “най-свободния дух, съществувал някога”. Някои неща в Аполинеровия панегирик за Сад са спорни, ала същото може да се каже и за оценките от Балзак до Стендал, от Флобер до Бодлер, от Суинбърн до Юсманс, които възхваляват Сад преди него. Ала Аполинер е несъмнено прав за това, че духът на Сад е бил необичайно устойчив на всякакви заплахи. Първата достоверна информация за характера на младия маркиз, роден през 1740 в Париж, се отнася до отношението му, на четири години, към осемгодишния принц Дьо Конде, който изглежда е бил един малък тиранин; нищо чудно, като имаме предвид, че страхопочитанието към извънредно високия ранг на момчето възпира почти всички във Франция да го укоряват за каквото и да било (и предвид факта, че неговият възпитател, граф Дьо Шароле, според всички свидетелства е бил убийствен психопат). Известно време Сад расте заедно с принца, но макар корените на знатната фамилия на Сад да стигат до 13 век – сред нейните членове е Лаура, за която Петрарка създава модерната любовна поезия, – за равенство не може и дума да става. Това обаче не е пречка за четиригодишния Донасиен и веднъж, когато гостува в огромния и красив дворец Конде в центъра на Париж, а баща му е някъде с дипломатическа мисия, той пребива от бой два пъти по-големия си другар, отнема му играчките и изобщо така взима страха на малкия принц, че винаги когато влиза в стаята, Сад властнически му заповядва да напусне.

Бащата на Сад, който се забавлява много с поведението на сина си, е бил очарователен и харесван придворен, дипломат и свободомислещ литератор. Той се погрижва неговият темпераментен син да получи отлично образование от частни учители в огромните библиотеки на семейните имения в Прованс и в прочутия йезуитски лицей “Луи Велики” в Париж. Още като юноша Сад става кавалерийски офицер и въпреки спекулативните твърдения на Симон дьо Бовуар в “Трябва ли да изгорим Сад?” (1955), че бил страхливец, той се представя много достойно срещу прусаците по време на Седемгодишната война. Лаконичният отчет на неговия командир гласи: “Тотално откачен, много смел”. След завръщането си у дома Сад бива оженен за една интелигентна и симпатична жена, чието семейство допада на баща му, защото е богато и с връзки в правосъдната система – едно катастрофално заблуждение. Когато из Марсилия, Версай и Париж плъзват слухове за неописуеми извращения – богохулство, налагане на проститутки с камшик, които след това налагат и него, содомия (углавно престъпление при монархията), безразборно раздаване на шоколад, намазан  с кантарид (известен също като испанска муха), – Сад проявява толкова въздържание или респект, колкото и към принц Дьо Конде. Той не отива да моли за снизхождение от короната, както правят много други порочници по негово време след извършването на далеч по-големи провинения (като например убийство). Нито пък се извинява на тъща си с големите връзки. Вместо това той напуска

aaaaaaaaaaaaaaaaaaa

Прованс в компанията на красивата по-млада сестра на жена си, която склонява да напише писмо, започващо със следното изречение: “Кълна се на маркиз Дьо Сад, моя любовник, да не се отдавам на никого, освен на него, никога да не се омъжвам, да остана предано обвързана с него, докато кръвта, с която подпечатвам тази клетва, тече във вените ми” – следва подпис, положен със собствената й кръв. Сад е осъден на смърт, задочно, по обвинение в отравяне и содомия, а чучелото му в реален размер е отнесено церемониално на централния площад в Екс-ан-Прованс, където е обезглавено и изгорено; в същото време маркизът, заедно със своята балдъза, купува антики в Италия и изобщо не дава вид, че е притеснен.

Скоро обаче кралят на Сардиния слага край на италианската идилия на Сад. Затворът в повечето случаи много бързо изцерява осъдените от техния порок. Но не и Сад. Когато двайсет години по-късно, след не един опит за бягство от затвора, “гражданинът Луи Сад” се оказва не само на свобода, но и председател на парижката Секция на пиките, една от най-известните революционни секции, той незабавно се заема с осъществяването на своята радикална програма за дехристианизация, знаейки много добре, че по този начин предизвиква смъртоносния гняв на набожния Робеспиер (също член на Секцията на пиките). Режимът на терора осъжда (отново) Сад на смърт, съдба, която му е спестена не поради снизходителност, а защото бюрокрацията не успява да установи в кой затвор се намира, и той живее достатъчно дълго, за да дочака Робеспиер да стигне до гилотината. Свободен отново, Сад продължава стария си начин на живот, докато накрая ядосва Наполеон и тогава вече се озовава зад решетките до края на живота си. Там той убеждава надзирателите, че младата му любовница е негова дъщеря (каквато тя не е), а между посещенията й поставя пиеси със състав от луди и продължава да пише каквото си иска.

*

Книгата, с която Сад е най-известен, онази, която Наполеон нарича “най-отвратителната книга, написана от това най-извратено въображение”, и чиито три версии покриват десетилетието, на което е посветен последният том на Плеядата, е “Жюстин, или неволите на добродетелта” (1791). Първата версия на този разказ за две сестри – едната обича добродетелта, другата порока – е написана в Бастилията; тя е дълга едва сто страници и не съдържа нищо непристойно. Изречения от рода на: “Последвалата сцена беше колкото дълга, толкова и скандална” имат за цел да разпалят, или да охладят, въображението на читателя в кулминационните моменти. Не остава обаче и следа от подобна сдържаност в последвалите версии, и към края на десетилетието произведението – озаглавено сега “Новата Жюстин, или неволите на добродетелта, последвана от историята на Жюлиет, нейната сестра” (1799) – се разраства до десет тома от 3700 страници. Уверението на Сад от началната страница на книгата, че разказът бил “колкото е възможно смекчен”, придава – предвид онова, което следва – едно ужасяващо измерение на възможното.

В началото на разказа Жюстин е дванайсетгодишна (на същата възраст като Лолита, когато започва нейната история). Тя е руса, красива, синеока и невероятно добродетелна. По-голямата й сестра Жюлиет е със съвсем различен морален градеж, “чувствителна единствено за удоволствието от свободата”. Жюлиет притежава същата схематична красота като сестра си, но за разлика от нея е тъмна – каквито са и всичките й помисли. Подобно на Изабел от последното произведение на Сад “Тайната история на Изабел Баварска, кралица на Франция”, Жюлиет е отдадена на света на порока. Нищо друго не я обвързва освен престъпността – и нищо друго не я възбужда повече. Когато среща човека, станал причина за смъртта на родителите й, тя възкликва: “Да, еби ме, Ноарсьой! Идеята да стана курвата на екзекутора на моето семейство ми допада много, навлажни ме със сперма вместо със сълзи”. Дали в спалнята на убиеца, в конвента от нейната младост, в двора на Екатерина Велика, на ръба на Везувий, навсякъде фактически от Париж до Сибир ни се разказва все същата история, навсякъде с все същия регламент. Срещаме обикновени хора и крале, мъж, чийто еректирал пенис е толкова твърд, че може да чупи орехи с него, или пък един гигант с член като “мебел”. Благодарение на безкрайната си любов към порока, Жюлиет намира всичко това за напълно удовлетворително и се сдобива с голямо богатство и влияние. В същото време на нейната малка сестра не й върви така добре. Жюстин е принудена да научи, по безброй ужасни начини, че никое добро дело не минава безнаказано. Тя бива изнасилвана и измъчвана редовно, като по разписание.

Всяка промяна, която Сад внася в следващите версии, е – от морална гледна точка – за по-лошо. След дълги години пътищата на двете сестри се пресичат и те сравняват преживяванията си. Жюстин е без пукнат грош, съсипана от живота, цялата в дрипи и на всичко отгоре арестувана за престъпления, които не е извършила. Жюлиет, в чиято сметка са записани безчет престъпления – процъфтява. След като освобождава Жюстин от ареста и след като изслушва с наслада дългия разказ за несгодите й, Жюлиет и нейните извратени приятели решават да я изгонят в наближаващата буря, тъй че Природата да реши съдбата й. Тя бива моментално ударена от мълния, която противно на фулминологията излиза от тялото й не през стъпалата, а през вагината й. Развратниците се струпват около жертвата на престъплението, извършено от Природата, разсъждават върху поуките от него и възхваляват Природата за това, че не само е потвърдила вярванията им, но е опазила и красивото дупе на Жюстин; след което следва един последен тур от гаври.

Когато Сад е арестуван при неговия печатар през 1801 за престъплението, че е написал тази книга, властите намират у него бележки за още по-нататъшни разклонения на разказа. Това повдига въпроса: трябва ли наистина да си пробиваме път през всевъзможни престъпления, за да разберем, че добродетелността носи само беди? Дали елегантно написаната първоначална новела нямаше да бъде достатъчна?

*

В “Литература и зло” (1957) Батай пише, че “няма нищо по-безсмислено от това да вярваме на всяка дума на Сад и да се отнасяме сериозно към него”. Но как тогава да се отнасяме към него? Братя Гонкур си спомнят, че четейки Сад, Флобер възкликнал: “Това е най-забавната глупост, на която съм попадал!”. Суинбърн се отнася по-почтително към Сад и говори за “възбудата от безкрая в тези прокълнати страници”. За много хора през века, който Аполинер предрича, че ще бъде доминиран от извратения маркиз, върховното послание на Сад е същото като насилственото послание на революцията – свобода. Подобен тон на екстатична анархия е задаван неведнъж – от “Манифест на сюрреализма” (1924) през “Вой за Сад” (1952) от Ги Дебор до лозунга, който се появява по стените на Париж през май 1968: “Садисти от всички страни, популяризирайте борбата на божествения Маркиз!”. Ала това не е единствената тоналност на отношението към Сад. Когато вестите за нацистките зверства започват да проникват до тях в Калифорния, Адорно и Хоркхаймер посвещават третата глава на своята “Диалектика на Просвещението” (1944) на “Жюлиет”, или Просвещение и морал”. Те виждат в Сад символ на тъмната енергия, която избива на повърхността, след като рационализмът на Просвещението бива освободен от всякакви консенсуални задръжки. Независимостта на духа, определяща черта и централно кредо на този рационализъм (“разумът без чуждо ръководство” на Кант), се оказва същевременно най-голямата заплаха за индивидуалната свобода. “Архитектоничната структура на кантианската система,  подобно на гимнастическите пирамиди при оргиите на Сад, сигнализира организация на всички аспекти на живота, откъсната от каквато и да било присъща цел” – пишат Адорно и Хоркхаймер. Наследството на Просвещението, чиято диалектика двамата се опитват да разкрият и пренасочат, се свежда не до революция, солипсизъм и анархия, а до глобализиращото общество на контрола и санкциите, в което авторите установяват, че живеят – и което изглежда обхванато от пожар.

8bb1b51909d3acdf8c66e1d1154f6f89

И това далеч не са единствените съмнения. Четейки “Двайсет месеца в Освиенцим” от Пелагия Левинска през 1945, Реймон Кьоно отбелязва, че “истинският смисъл на лагерите е да дехуманизират човешките същества (която е целта на героите на Сад)” и открива в Сад един “налудничав предвестник на света, управляван от Гестапо”. По-късно през същата година Кьоно пише, че “макар Сад лично да не е бил терорист… това не освобождава онези, които в по-голяма или по-малка степен споделят тезите на маркиза, от отговорността, че са могли да предвидят действителността на концентрационните лагери”, където ужасите “не са повече затворени в душата на човека, а биват реално практикувани от хиляди фанатици”. В “Произходът на тоталитаризма” Хана Арент констатира, че значителна част от авангарда на френските интелектуалци между войните чете “не Дарвин, а маркиз Дьо Сад” и че “за тях насилието, властта, жестокостта са върховните измерения на хора, изгубили окончателно мястото си във вселената, но които са прекалено горди да жадуват за теория, която би могла да ги върне и приобщи наново към света”. Нито тези коментатори, нито по-късни като Фуко – който обръща внимание на “неограниченото право на всесилна чудовищност”, споделяно от Сад и нацистките лагери на смъртта – не черпят вдъхновение от Сад. Което налага въпроса какво означава честването на един автор и неговите произведения, които приличат на сценарий за най-чудовищните обрати в модерната история.

Да разберем Сад означава да разберем неговите развратници. “Жюстин” придобива форма с растящото концентриране върху тях, като всяка последваща версия хвърля все повече светлина върху деянията на тези безподобно безскрупулни мъже и жени. Това, което става незабавно ясно, е че те не са хедонисти, че не се ръководят просто от желанията си. Принципът на удоволствие при тях е строг и рационален, а върховната им цел не е дори удоволствието в общоприет смисъл. Не толкова, защото тя включва болката – идеята, че болката и удоволствието са мистериозно съчетани, е доста разпространена, от времето на древните гърци до последните неврологически изследвания, – а защото целта им е да притъпят тотално чувствата си, и то тъкмо докато извършват най-отвратителните престъпления. Развратниците на Сад се отдават на всеки криминален, гаден, насилствен импулс, който ги пронизва; те смятат, че разумът не само ги насърчава, но и направо ги задължава да действат така. Ала това не засяга сферата на великодушието или любовта. Те се стремят да отхвърлят аргументирано всеки импулс на разнеженост, който би могъл да им мине през главата. Една от блудниците в “Жюлиет” говори всъщност от името на всичките си другари, когато описва “онова спокойствие, онова замиране на чувствата, стоицизмът, който ми позволява да извършвам и да понасям всичко без никакви емоции”. (Истинският развратник у Сад никога не е садист в модерния или медицински смисъл на думата: макар най-безгрижно да причинява болка на телата около себе си, той е тотално безразличен към всичко, което тези тела изпитват). Ето защо сцените на разврат са така театрални, така архитектурни, така прекалени – което е и причината, поради която те са до голяма степен лишени от чувственост (в смисъл, че стимулират изключително зрението). Казва ни се с най-големи подробности кой кого шиба с камшика, къде и как е застанал, научаваме точното положение на градинаря, чревоугодника, духовника и Великия херцог на Тоскана, но почти без никакъв чувствен детайл, никаква тръпка, никаква модулация на гласа, никаква топлина на допира, никаква миризма. Сад ни представя една сценография и не крие това: той постоянно използва театрални термини като “сцена”, “действие”, “поза”, “положение” или “картина”. Читателят не трябва да си представя, че е там и участва в ставащото: той трябва да си представя, че го наблюдава. Но най-важното нещо, което идеята на Сад за екзалтирана апатия обяснява, е защо книгите му нямат свършване и защо развратниците в тях са така разярени.

Философията на Сад описва огнения обръч, в който са заклещени развратниците. Първият етап на тяхната диалектика на Просвещението е посветен на премахването на Бог в полза на Природата. Последната изгаря религиозната вяра със стихията на своите страсти – или поне така изглежда на начинаещия развратник. Само че работата не може да приключи тъй хармонично. Защото какво е Природата с главна буква? “Курва!”, казва Жюлиет, когато загрява, че Природата е просто още един начин за налагане на ред в хаоса – не така очевидно сбъркан като християнския Бог, но от същото нематериално естество. Развратникът в света на Сад се стреми да счупи нещо, за което се опасява, че е нечупливо: вярата в реда и мисълта за другите. Оттук именно избликва неговата ярост. В онази реч, от която е взет насловът за изложбата в Музея д’Орсе, един от развратниците крещи: “Искам да атакувам слънцето, за да лиша вселената от него, или пък да го използвам, за да подпаля целия свят”. Същият бяс подтиква друг развратник към възклицанието: “О, дори ако можех да запаля вселената, пак щях да проклинам Природата, че предлага само един свят на моите огнени страсти!”. Със загубата на всякаква смислена представа за Природата, развратникът – Жюлиет е най-силният пример – изгубва всякаква смислена представа за това, що е престъпление: Жюлиет стига някак си неизбежно до извода, че “престъплението е нереално; тоест, възможността за престъпление не съществува, защото няма начин да извадиш от равновесие природата”. Развратниците на Сад бленуват за равнодушие, ала за тях равнодушието е като Свещения Граал – те никога не могат да се доберат до него.

“Сад не само че не въздига желанието над всичко, а дори се отнася с подозрение към него и затова го поставя в подчинено положение”, вярно забелязва Бланшо. Пълноценно изпитаното желание доближава човека до някого, докато върховният смисъл на развратническата програма е да отдалечи блудника от другите, тласкайки го все по-нагоре към емпиреума на собствената му автономия. Толкова много от нашата енергия тече към другите, отбелязва Сад. Ако успеем да обърнем този поток, да почувстваме как цялата тази енергия се стича обратно в нас, ние ще бъдем истински свободни. Това е целта на развратниците на Сад. Затова правят всичко онова, което правят; затова всяка унция от съчувствие трябва да бъде систематично потъпквана. Фуко, в своите (непубликувани) лекции за Сад, отбелязва: “Не случайно садизмът, като индивидуално явление, носещо името на една историческа личност, се ражда от затвора и в затвора, не случайно цялото творчество на Сад е доминирано от Крепостта, Килията, Подземието, Конвента, недостъпния остров, които съставляват фактически естествената среда на антиразума”.

Превод от английски С т о я н  Г я у р о в

Leland de la Durantaye, Who Whips Whom. “London Review of Books” (2015).

[1] D.A.F. de Sade Justine et autres romans, édition de Michel Delon et Jean Deprun. Collection Bibliothèque de la Pléiade, Gallimard (2014).

 


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s