Хораций и пактът с посмъртната слава

М а р т и н  М о з е б а х

“… на мен, който съм само един блуждаещ рапсод/ми стига един приятел, чаша вино под сянката/и известно име след смъртта”, пише Август фон Платен. Славата е сладка, ала още по-сладка е посмъртната слава, тя всъщност е единственото, което има значение за твореца. Осмелявам се да твърдя, че, ако прословутата фея ги изправи пред този избор, повечето творци биха се отказали от днешната слава, която в последна сметка никога не може да бъде достатъчно голяма, в полза на посмъртната. Само че нали творецът няма да разбере нищо от посмъртните венци? Тогава какъв разумен интерес може да има от посмъртната слава, ако естествено се абстрахираме от паричната изгода за вдовици, деца и деца на децата, мисълта за която би могла да се хареса на някой патриархален глава на семейство? За материалистите, които не вярват в безсмъртието на душата, посмъртната слава би трябвало да е шум и дим, за последователите на учението за прераждането – може би нищо повече от един досаден остатък от бившето съществуване, което те се стремят да преодолеят, а онзи, който се надява да се пресели в рая или се страхува да не попадне в ада, също не би трябвало да се впечатлява кой знае колко от стабилния тираж на своята opera на земята. Впрочем изглежда, че писателите се придържат към метафизични представи, сходни с онези на древните евреи, които също са обвързвали очакваното безсмъртие не със собствената си личност, а с просъществуването на племето, и които може би са си казвали, че тяхната индивидуалност ще умре наистина, но достатъчно от тяхната личност ще оцелее в бъдните поколения, за да държи в шах отчайващата мисъл за смъртта. Добре известно е, че творците може да развият към произведенията си отношение, подобно на онова, което имат към собствените си деца, – и че може би е по-реалистична надеждата да продължат да живеят в произведенията, отколкото в децата си.

Както се знае, посмъртната слава се намира в бъдещето, а само на малцина се е удало да повдигнат завесата на бъдещето и да надзърнат примижали в ослепителното светило зад нея. Обикновено пророчествата се сбъдват далеч след смъртта на пророка. И едва ли има друг по-труден въпрос за бъдещето от този за съдбата на едно произведение, чийто автор е починал. Онова, което е изглеждало на съвременниците грандиозно, убедително и вълнуващо, може да се стори на следващите поколения посредствено, зле структурирано и изхабено. Никой не е в състояние да прецени какво ще стане с едно произведение, когато плацентата на съвремието, в чиято топла и защитена течност се е клатушкало, изхранвано от духа на своето време и снабдявано без подкана и съвсем естествено с всичко необходимо за самостоятелен живот, постепенно се разкъса и произведението изживее своето второ и същинско рождение: не само отделянето от автора, но и от всички хора, съпреживявали заедно с автора, чиито сърца са биели като неговото, които са виждали света през неговите очи и очила в един цвят, който две поколения по-късно избледнява.

Въпросът дали една книга е добра или лоша играе най-голяма роля при непосредственото й излизане. Може би на него наистина може да се отговори най-добре именно в този първи момент. В един кратък миг на обективност произведението се показва голо и чисто, във всеки случай докато авторът е непознат и около името му все още не се заформил облак от културно-критически заряд. Добро и лошо не са съвсем маловажни категории, но естествено не единствените и в никакъв случай най-важните. Най-важната категория, която решава посмъртната съдба на едно произведение, е в голяма степен независима от това доколко успешно или неуспешно е то. Същевременно тя е онази категория, която е невидима за съвременниците. Също както с времето пластовете под повърхността на някои маслени картини започват да изпъкват все по-силно, така и рангът на едно произведение, който както казахме не се определя задължително от неговите слабости и съвършенства, се нуждае от много време, понякога няколко поколения, за да се утвърди пред читателите. Ала щом това стане, той по принцип не се завръща обратно в мрака, дори когато произведението не отговаря на вкуса на някоя по-късна епоха, както се е случило например с Шекспир през века на Волтер. Рангът няма нищо общо с това дали едно произведение се чете – произведенията от безспорно най-висок ранг почти не се четат, въздействието им се разпространява като слух, те проникват незабелязано и постоянно в почвата на културата и се превръщат тъй да се каже в анонимни субстанции като водата и въздуха. Библията и епосите на Омир, “Божествена комедия” от Данте, “Дон Кихот”, трагедиите на Шекспир, Гьотевият “Фауст”, романите на Толстой и Пруст, това са шедьоври, които същевременно и анулират понятието шедьовър, ако под това се разбира кулминация на занаятчийското умение, защото на нито едно от тези произведения не може да бъде спестен упрекът в сериозни художествени грешки, непоследователност, неправдоподобност, неравности и противоречия. Феноменът, наречен ранг, познава пълни с недостатъци произведения от първи ранг и безупречни произведения от трети ранг. В ранга върховният израз на собственото време на твореца се съчетава с независима от епохите и историята надвременност. Рангът е способността на едно произведение да се превърне в надисторически факт. Принципно невъзможно е това качество да бъде видимо за съответното настояще. “Аз служих на двамата най-големи композитори на моята епоха”, пише високо интелигентният, извънредно надареният в литературно и музикално отношение Лоренцо да Понте – “Моцарт и Мартини”. Човекът, чиито либрета имат принос за най-големите успехи на Моцарт, не вижда разлика в ранга между гения и абат Мартини, от когото все пак ни е останала в главата очарователната мелодия Plaisir d´amour, но и нищо повече. Щом един Да Понте е способен на такава сбъркана преценка, никой друг не е защитен от подобна заблуда.

1111111111111111111

Произведенията от първи ранг се отличават тъкмо с това, че продължават да живеят дори сред невежите и полуграмотните в бъдните поколения, но литературната компетентност пък може да удължи посмъртния живот на произведенията от втори и трети ранг, както впрочем и на направо несполучливи книги, на безвкусици и уродливости. Литературната компетентност бихме могли да дефинираме като способността да се гласува доверие на добрите книги от настоящето и на лошите от миналото. Онова в съвременното произведение, което е било просто грозно, лъжовно, клиширано и вулгарно, като старина може да придобие понякога едно изискано очарование. Докато в сполучливото произведение, ако разбира се стигне до идните поколения, съвремието се стопява и индивидуалният глас на една личност, освобождаваща се от веригите на собствената си историчност, излиза все повече на преден план, с остаряването си лошото произведение изгубва личностните си черти и се превръща в свидетелство за времето на своето създаване, в неразличим глас от хора на една епоха. Изпечени познавачи се превиват благоговейно над романи, писани за готвачки, и изсмукват от тях нектар какъвто няма и в шедьоврите. Познавачите и колекционерите обичат паноптикума – залата с куриозитетите, кабинета на чудесата, криминалния музей, двуглавия зародиш в бутилката със спирт. Съществено условие за такава компетентност обаче е наличието в културите на световната история на усет за история и историчност, който съвсем не е нещо самопонятно. Насладата на познавача от едно треторазрядно произведение от миналото предпоставя принципен интерес към миналото, преди всичко към неговата различност и дори непознатост. Едва деветнайсети век пробужда този интерес у четящото човечество.

От край време сигурна опора на посмъртната слава е била политическата власт. Ако огледаме произведенията, извоювали си безспорна слава, ще установим, че повечето от тях са били написани по времето, когато страните или държавите, от които произхождат авторите им, са били на път към върха на своята политическа власт. Стандартният пример е разцветът на атинската трагедийна драматургия след триумфа на атиняни над персите, докато цялата литература от епохата на елинизма, когато сянката на Рим ляга върху гръцкия свят, е пропаднала. Шекспир и Сервантес са писателите на въздигащи се световни империи, ваймарската класика съвпада по време с победата на Прусия над Наполеон и укрепването на Германия, великите руски автори пишат след навлизането на Русия в световната политика, “Одисей” се появява по времето на освобождението на Ирландия от английското колониално господство, а световната слава спохожда Франц Кафка и Томас Ман, когато Хитлер посяга към властта над Европа. От последния пример е видно, че при съединението между политическа и творческа слава не става дума задължително за хармонични отношения, поетът може да извлече полза и от шумната съпротива срещу властимащите. Досега по-обичаен разбира се, а и по-успешен е бил моделът на възхваляване на властта от поетите, най-вече от онези от първия ранг. “Не говори лошо за обществото, детето ми”, предупреждава дъщеря си героинята на Уайлд, лейди Бракнъл, “това правят само хора, които не са били поканени”. Изглежда че този съвет е бил добре познат на майсторите на литературата. Вергилий хвали Август, Данте – германските императори, Шекспир въздига до небесата своята девствена кралица, а Гьоте – своя малък, но щедър херцог. Толстой издига паметник на цар Александър, а онези, които величаят Сталин или Рузвелт, съвсем не са били само продажни блюдолизци, сред тях е имало и много умни, гениално надарени творци. Вероятно е голямо заблуждение във връзката с властта да се виждат само долни мотиви, подмазвачество, страх, сервилност и всички други отблъскващи качества, които съвременният читател извлича обикновено от панегирическите текстове. Колкото и да изглежда абсурдно: самотният, отдаден изцяло на въображението си творец, който далеч от обществото бродира фината мрежа на своите стихове, тези най-въздушни, най-безтелесни плодове на изкуството, често се чувства като престъпник, или си въобразява, че е престъпник. За него властта е олицетворение на производителност и живот. Властта да оставиш действителни следи в действителността, да моделираш тази действителност като глина му се струва сякаш съучастие в Божието сътворение, открай време тясно свързана с изкуството. Реалните властимащи може често да са се присмивали над самонадеяността на такива нежелани колеги, на техните чрезмерни амбиции, само че очакванията на онези творци, които в очите на потомствата са успявали тъй да се каже да заемат мястото на властниците от миналото, са се оправдавали. Наричат епохите, които творците не са управлявали, а само възпявали, на тяхно име, сякаш те са били царе – и властниците би трябвало да се радват, ако се появят в полезрението на бъдната публика дори само като статисти, които са имали излизане на сцената под ръководството на един голям режисьор. Произведението на изкуството, като представител на една отишла си власт, е поело и консервирало всичко, което тази власт е притежавала някога – би могло да се каже, че произведението на изкуството е единствената форма, в която една власт, изчезнала преди хиляда години, може да се запази до ден-днешен.

Вече загатнахме, че за разцъфтяването на посмъртната слава са необходими услугите на историята, които впоследствие обаче не се поддават на влиянието и на най-пламенния ламтеж за слава. Самият въпрос за ранга на творчеството му не зависи само от автора и неговите способности. Той никога не може сам да посочи мястото, което творчеството му ще заеме като камък в сградата на световната литература; при това, за разлика от каменоломната, става дума не за окончателно място, а за положение, което с разрастването на сградата постоянно се мени – и това важи дори за първокласните произведения. Просто главозамайващо е всичко онова, което историята трябва да свърши и да набави, за да запази спомена за едно произведение в продължение на две хиляди години. То може да притежава аксиоматичните качества на произведение от първи ранг, може да е било създадено през една успешна и щастлива епоха на своята страна и да е демонстрирало онзи дух на позитивно отношение към света, такъв какъвто е, който съпътства вековете и хилядолетията – и все пак то има пред себе си едно трасе, изпълнено с препятствия, с исторически и културни сривове, промени в манталитета и вкусовете.

Образцов пример в това отношение е фигурата и творчеството на Хораций. Известна е изразената в одите му увереност, че “няма да умра съвсем”. “Издигнах си паметник, който по-траен от медта е”, продължава той, “славата ми ще расте през бъдните поколения, дотогава докато понтифексът, придружаван от безмълвната дева, продължава да ходи на Капитолия”.

И днес още, след като това пророчество се е сбъднало в едва ли не буквален смисъл, както предстои да покажем, оставаме озадачени от увереността на този поет, която от гледната точка на онова, което е знаел за своето време, не би могла да бъде нищо друго освен липса на мярка или просто наглост. Какво представлява творчеството, което той самият смята за “по-трайно от мед”? Ако Вергилий, неговият съвременник и приятел, беше приписал висока морална мисия на младата римска имперска държава и я беше възпял като сбъдване на всички препредавани от хилядолетия митове, бихме приели подобна историческа претенция към бъдещето за напълно обоснована – само че Хораций е много далеч от такова “държавническо”, властово и исторически осмислено   прозрение в бъдещето. Той самият се смята за творец на една късна епоха и гледа на своето съвремие с абсолютно трезв поглед. Той знае, че държавата на Август, която величае като уникална, се крепи на една алчна и безотговорна плутокрация, нямаща вече нищо общо със староримския патрициански морал. Философия и религия са му Хекуба[1]; представата му за разума се свежда до техники за удължаване на живота, избягване на болката, уталожване на жаждата и удовлетворяване на половия нагон. Поетическото му отношение към любовта се колебае между крайна дистанцираност, възхвала на безпроблемното задоволяване на нагона с помощта на безволни робини и роби, “прочистването от секрети”, за което по-късно говори и Марк Аврелий, и сантиментални въздишки на разгонено животно. Хораций презира изкуството и изповядва идеал за art brut, но същевременно се хвали за търпеливото занаятчийско шлифоване на произведенията си. Той попада в светския кръг на Меценат, където, като син на освободен роб, непрестанно и то по най-досаден начин  се фука или самобичува за ниския си произход; впрочем робското минало на баща му изобщо не му пречи да бъде безсърдечен и жесток с робите. Към простия живот той проявява възторженото и непоследователно поведение на днешния градски интелектуалец. Под командването на Брут той се бие за републиката, все пак като висш офицер. “Всичко, що е служило на Брут, аз ще задържа”, казва Шекспировият Август, и тъй след поражението на Брут Хораций безпрепятствено се наема на служба при новия принцепс. Той си приписва като истинска заслуга, че е донесъл в Рим ритмите на еолийската лирика на коварния Архилох от 7 в. пр. Хр. и на Сафо. Как е стигнал до убеждението, че подобно извръщане към миналото на един poeta doctus ще бъде от интерес не само за образованите му съвременници, но и за безбройните идни поколения? Как е могъл да бъде сигурен, че такава теоретическа наивност, която ще има отново шанс в Европа едва през 18 век, ще се окаже вековечна? Вярвал ли е наистина, че римският понтифекс максимус ще води во веки веков безмълвната дева, весталката, на Капитолия, след като собствената му присъда за същността на римската държава е така унищожителна?

222222

В своята поезия, прочутата четвърта еклога, споменатият вече Вергилий също изрича едно пророчество, занимаващо потомствата, само че то не се отнася до собствената му личност, което и не би било типично за този съвсем различен от Хораций човек. Тук става дума за девицата, която ще роди син, предопределен да положи началото на един нов златен век. В своята историческа реч от Разпети петък император Константин отнася това стихотворение към Христос – противно на заключението на историците от Новото време, които смятат, че еклогата е била просто поздравително стихотворение по случай рождения ден на сина на консула Асиний Полио. Разбира се подобно пророчество би било малко прекалено за сина на консула – остава един химноподобен момент, който историческите факти не могат да обяснят напълно. По отношение на четвъртата еклога Т.С. Елиът твърди, че, ако думата “вдъхновен” има някакъв смисъл, той е в това, че поетът не е знаел какво казва. По волята на историята обаче именно Христос, когото според убеждението на Константин и на Средновековието Вергилий е имал предвид, става причина да се изпълни и пророчеството на Хораций за собственото му безсмъртие.

От решаващо значение за естетическото просъществуване на Хорациевото творчество е било дали той ще успее да трансформира късната епоха, за каквато е смятал своето време, в ранна епоха. За него задачата изглежда решена, защото чрез един нов език поетът Хораций вдъхва нов живот на формите на предкласическата поезия, съществувала преди повече от шестстотин години. Той, разбира се, не е могъл да прозре, че непосредствено след смъртта му неговата късна епоха действително ще се превърне в ранна епоха: Хораций умира в 8 г. преди Христос, а Исус от Назарет – според преобладаващото днес мнение – се ражда през следващата година.

За разлика от Вергилий, комуто е бил присъщ усет, който бихме могли да наречем “протохристиянски”, Хораций не е имал никакво друго участие в зараждащата се ранна епоха (която за повечето римляни ще остане с векове почти незабележима), освен че е живял на нейния праг. И още по-малко е бил в състояние да си представи по какъв начин тази ранна епоха ще се кръстоса със залеза на Римската империя – за един образован поданик на Август, отчитащ всички фактори на тогавашната политическа и духовна ситуация, християнството трябвало да е било най-непредвидимото събитие. Още по-абсурдна обаче ще да е била представата, че след края на Рим тази ориенталска религия може да стане причината за разпространението на философията и правото, а и поезията на тази империя в съвсем други условия, сред съвсем други народи и империи. Хораций принадлежи към античните автори, чието творчество е най-добре запазено, но никой от превъзходните преписи на неговите произведения не отива по-далеч в миналото от 9 в.сл.Хр. Неговите излети в стихове столични клюки, неговите фриволности, неговите цинизми, неговите сантименталности, всички тези блестящо формулирани баналности, изгравирани като скъпоценни камъни в ствола на езика, са били преписвани с любов и смирение от монаси, които са били, меко казано, съвсем безучастни към съдържанието им. Те са се занимавали с Хораций не само защото е бил обявен от римските арбитри на вкуса за най-големия майстор на езика, а преди всичко защото той е живял на прага „на онова време”, когато “император Август заповядва да бъде преброен целият свят”; провиденциалното, според тяхното убеждение, съвпадение между рождението Христово и основаването на Римската империя придобива ново значение след като кралете на франките решават да възродят империята под лозунга за renovatio imperii. Пътят, който творчеството на Хораций поема през следващите векове, е известен: Монтен и Дидро, Гьотевата градинска къща на река Илм и Оскар Уайлд биха били немислими без закръгления бонвиван от планините Албани, “прасенцето от стадото на Епикур”.

Невъзможно е било дори и за главите с най-развито въображение през августовската епоха  – Хораций не спада към тях – да предвидят подобно развитие; остава обаче удивителният факт, че Хораций го е предвидил и дори е посочил съвсем вярно условието, при което неговата посмъртна слава ще просъществува: “… докато понтифексът, придружаван от безмълвната дева, продължава да ходи на Капитолия” – човек трябва да е много дребнав, за да се смущава от това, че християнският понтифекс няма много общо с езическия и че носената от процесията в Рим икона на мадоната Salus populi romani от базиликата Санта Мария Маджоре също може да се нарече virgo tacita, но не е весталка, каквато е имал предвид Хораций. Две хиляди години след пророчеството на Хораций, обвързването на просъществуването на неговата посмъртна слава с просъществуването на основаната от латинското християнство култура изглежда във всеки случай извънредно реалистично.

И все пак остава негова тайна какво му е вдъхнало чувството, че живее в един исторически момент, който ще бъде така важен за бъдещето – докато неговата интелигентност го е карала да вижда предимно онези черти на собственото му време, които водят към гибел. Може би онова, което му е дало самочувствие за очакващата го посмъртна слава, би могло да се опише най-добре с езика на фотографията: тъкмо в онзи момент се е отворила, тъй да се каже, блендата на историята и всичко, което се е случвало тогава, без значение дали е било възвишено или смехотворно, неизбежно е попаднало в кадъра. Който има достатъчно присъствие на духа да произведе нещо в един такъв момент, той няма защо да се безпокои за посмъртната си слава.

Превод от немски С т о я н  Г я у р о в

Horaz und das Bündnis mit dem Nachruhm, в: Martin Mosebach, „Als das Reisen noch geholfen hat“ (2011).

Илюстрации: Sammy Slabbinck

[1] Хекуба е жена на троянския цар Приам и майка на Хектор и Парис. В “Илиада” Хектор казва на жена си, че съдбата на неговата майка му е по-безразлична от нейната. Тази реплика се утвърждава като идиоматичен израз със значение, изразяващо безразличие, благодарение на Шекспировия Хамлет, който казва: “Каква му е Хекуба или той на нея та да плаче?”.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s