Политиката на културния песимизъм

Ф р и ц  С т ъ р н

Всичко започва като мистика и свършва като политика.
Шарл Пеги

По правило… нямам никаква полза от четенето на йеремиади срещу злото – примерът на доброто е много по-ефикасен.
Уилям Джеймс

1.

Патологията на културната критика – това е темата на моето изследване. Целта ми e чрез анализа на мисълта и влиянието на трима водещи критици на модерна Германия от близкото минало да разкрия опасностите и дилемата на един определен вид културен песимизъм. Лагард, Лангбен и Мьолер ван ден Брук, чиито живот и дейност ни водят от средата на XIX в. до самия праг на Третия райх, бичуват – често много проницателно и с пълно право – слабостите на германската култура и германския духовен живот. Те обаче са повече от просто критици на културната криза на Германия: те са също така нейни симптоми и жертви. Те не успяват да премахнат злото, което диагностицират и което изпитват в собствения си живот, и затова се опитват да станат пророци, да посочат пътя към национално възраждане. С тази цел те предлагат реформи, които са безогледни и брутални, и същевременно идеалистични, националистически или пък съвсем утопични. Именно този рязък преход от отчаяние към утопия прави духовния им мир така фантасмагоричен.

Като моралисти и пазители на онова, което смятат за прастара традиция, те се борят против все по-ширещата се модерност, против растящото влияние на либерализма и секуларизацията. Те сочат с пръст всичко неудовлетворително в индустриалната цивилизация на Германия и предупреждават настоятелно за опасността от загуба на вяра, единство и “културни ценности”. И тримата се обявяват против задълбочаващата се комерсиализация и пороците на градската култура – героични виталисти, борещи се против господството на разума и рутината. Дълбоко неудовлетворени от положението на Германия, те предричат, че много скоро от страха, който ги е обзел, ще страдат всички германци.

Още към средата на XIX в. Лагард (1827-91), един превъзходен ориенталист и изследовател на религиите, но като човек самотен и огорчен, прогласява упадъка на германския духовен живот и развалата на неговия етос. По-късно той е един от най-острите критици на политическите успехи на Бисмарк и блестящ полемист срещу модерното протестантство. През 1890 Лангбен (1851-1907), неудачник и психопат, написва една книга, рапсодия на ирационализма, която има сензационен успех; в нея той изправя на позорния стълб рационалистичната и научна насоченост на германската култура, постепенното унищожаване на изкуството и индивидуалността, и уклона към конформизъм. През следващите две десетилетия Мьолер ван ден Брук (1876-1925), един своенравен аутсайдер и високо надарен писател, неспирно порицава еснафщината и либерализма на вилхелминската епоха[1]. След Първата световна война той става водещ представител на младоконсерваторите, а най-известната му, публикувана в 1922 книга Третият райх дарява германските десни с техния най-знаменит политически мит.

Въпреки че десетилетия делят писанията им, в тях и тримата нападат почти по еднакъв начин едни и същи културни сили. Те неуморно клеймят онова, което смятат за недостатъци на германския живот; думите им очертават една доста показателна картина на сенчестите страни на германската култура. В техния културен песимизъм се отразява в заострена форма отчаянието на сънародниците им, така че вземайки за пример тези трима мъже ние можем да проследим как недоволството в Германия набъбва все повече и се слива накрая с нихилизма на националсоциализма.

Lagarde
Паул де Лагард

Преди всичко и тримата мразят либерализма: Лагард и Мьолер виждат в него причината и въплъщението на цялото зло. Впрочем изглежда някак странно, че те се опълчват тъкмо срещу либерализма, срещу онази политическа сила, която беше вечният губещ в Германия. Въпросът “защо” ни отвежда в центъра на техния мисловен свят. Те се нахвърлят срещу либерализма, защото виждат в него най-важната предпоставка на модерното общество. Всичко, от което се страхуват, сякаш се корени в него: буржоазията, манчестерството, материализмът, парламентаризмът и партийната система, липсата на политическо ръководство. Да, те винят либерализма за всичко, от което страдат в дъното на душата си. Тази неприязън произхожда от самотата им; всичките им копнежи са насочени към една нова вяра, към една нова общност от вярващи, един свят с непоклатими ценности и без съмнения, една нова национална религия, която да обедини германците. Либерализмът отхвърля всичко това и затуй те го мразят, винят го, че ги превръща в отритнати и ги отчуждава от тяхното мнимо минало и вяра.

Предлаганите от тях реформи, техните утопии, целят преодоляването на този либерален свят. Както реформистките им предложения, така и критиката им показват колко субективистично разсъждават. “Теоретичната истина изобщо не ме интересува. Аз искам да сплотя и освободя моя народ”, провъзгласява Лагард, и подобно на двамата културкритици след него вижда единственото спасение в национализма и един нов народностен дух. И тримата са твърдо убедени, че само някаква външна причина, някакво съзаклятие е могло да разруши някогашното народностно единство; щом корените на раздора бъдат изтръгнати и се извършат редица реформи, би трябвало да бъде възможно възстановяването на предишната общност. Въпреки че са индивидуалисти и категорични противници на държавата, те са дълбоко убедени в ефективността на политическото и културното планиране.

В своите писания те отстояват един расизъм на не-биологическа основа; Лагард и Лангбен са непоколебими антисемити и съзират в еврейските “бацили” коварните сили на разложението. Националното разединение, което Лагард долавя, а Мьолер изживява в събитията на своето време, ги плаши, и така те издигат шумния повик за един Führer, който да олицетворява и да наложи единството на народа, слагайки край на всички вътрешни раздори. Копнежът им кулминира във видението за една нова германска мисия, една Германия, която, пречистена и дисциплинирана вътрешно, ще се изстъпи като най-голямата сила на света, готова най-сетне да обхване и Germania irredenta[2].

Такива накратко са елементите на тяхната културна мисъл. В своята цялост те образуват една идеология – обвинение, програма и мистика едновременно. Наричам тази идеология “германска”, защото главните й цели са възраждането на Deutschtum, една митична конструкция, и създаването на политически институции, които да въплъщават и съхраняват този специфичен характер на германците. Всичките им писания са пропити от тази смесица от културен песимизъм и мистичен национализъм, която радикално се различава от безгрижния национализъм на съвременниците им. Същността на тяхната мисъл и въздействието й върху германското общество отговаря на дефиницията на идеология, дадена от Едуард Шпрангер: “Една политическа идеология винаги притежава температурата на страстта, на афектираната ангажираност. Тя е нещо подтикващо, импулс, духовен мотор… Една истинска идеология изразява онова, за което човек живее”. Още по-подходящо може би е въведеното от Алфред Фуйе понятие idées-forces, идеи, които “обединяват фантазията и волята, предвиждането и осъществяването на нещата”.

Идеите на Лагард, Лангбен и Мьолер не образуват стройна система, ала съдържанието им оказва силно въздействие върху светогледа, Lebensgefühl, на две поколения почтени германци преди Хитлер. Тези idées-forces остават наистина на заден план, подмолно течение от вярвания, проявяващи се само в кризисни моменти. Но те подхранват идеалистическото отхвърляне на модерното общество и чувството на неприязън срещу недостатъците на западните идеали и институции, и по този начин нанасят големи щети на демокрацията в Германия.

Тази идеология придобива още по-голяма ударна сила благодарение на стила на Лагард, Лангбен и Мьолер. И тримата пишат много разпалено и емоционално. Те се стремят не толкова към обяснение и анализ на фактите, колкото към категорични присъди и пророчества; от писанията им е видно, че те презират интелектуалния дискурс, пренебрегват разума и превъзнасят интуицията. Лишена от всякакъв хумор и често трудно разбираема, прозата им е разчупвана от време на време само от мистични, аподиктични епиграми. В продължение на десетилетия те биват славени като критици на своето време и пророци на Deutschtum.

Langbehn
Юлиус Лангбен

Аз не съм избрал тези трима мъже, защото идеите им са особено оригинални, а защото тяхната мисъл и влиянието им върху сънародниците им разкриват ясно наличието на културна криза в модерна Германия. Те са болните анализатори на едно отчасти болно общество и като такива играят важна, но досега пренебрегвана роля в германската история. Към тази тема не може да се подходи с обичайните методи на интелектуалната история. Ideengeschichte не е в състояние да обхване духа и същността на работата на тези хора, нито да представи мирогледа им в контекста на тяхното време. Писаното от тях се корени в собственото им страдание, в техния опит, така че психическите измерения на биографиите им имат пряко отношение към тяхната работа. Опитал съм се да скицирам най-важните етапи в живота им, без да се отклонявам към области, които остават запазен периметър на психолозите. Главната ми задача беше да покажа значението на този нов вид културно брожение и как то улеснява нахлуването в политиката на по същество не-политични тежнения.

Така че тема на тази книга са произходът, съдържанието и последствията от една идеология, която не само е близка до националсоциализма, но която самите националсоциалисти признават като насъщна част от своето политико-културно наследство. Впрочем аз разкривам и една друга, макар не така ясно изразена връзка между тази идеология и националсоциализма – а именно факта, че със специфичното напрежение между личен живот и идеологически аспирации тези германски критици предхождат онзи вид недоволство, чиито носители през 1920-те бяха привлечени от идеализма на Хитлеровото движение. Докато в усилията си да обясним победния ход на Хитлер ние, историците, сме анализирали вече всички възможни факти, от рисковете, криещи се в чл. 48 на Ваймарската конституция, до ролята на едрия бизнес и финанси, ние може би не обърнахме достатъчно внимание на недоволството, поддаващо се на политическа експлоатация и ширещо  се отдавна в културния живот на Германия.

2.

Покрай победата на националсоциализма в Германия не би трябвало да забравяме, че модерната култура в целия западен свят се оказва изложена на националистически атаки, които не само предшестват националсоциализма, но и го надживяват. През 1927, само няколко години преди завземането на властта от Хитлер, двама европейски писатели, стоящи в съвсем различни лагери, обръщат внимание на тези развития, които единият окачествява като “консервативна революция”, а другият като “предателство на интелектуалците”.

Австрийският писател Хуго фон Хофманстал пише с голяма симпатия за стремежа на много германци: “Не свобода, а сплотеност търсят те… Никога борбата на германците за свобода не е била по-пламенна и упорита, както тази бушуваща в хиляди души на нацията борба за истинска принуда и отказ от недостатъчно принудителната принуда… [Всъщност тя започва като] вътрешно противодействие срещу онзи духовен прелом на шестнайсети век, чиито две проявления сме свикнали да наричаме Ренесанс и Реформация. Процесът, за който говоря, не е нищо друго освен една консервативна революция с мащаби, каквито европейската история не познава. Целта й е формата, една нова германска действителност, в която ще може да се включи цялата нация”.

През същата година Жюлиен Бенда, представител на рационализма, констатира с тревога, че “около 1890 писателите, особено във Франция и Италия, проумяха с удивителна проницателност, че доктрините на абсолютния авторитет, дисциплината, традицията, презрението към духа на свободата, утвърждаването на моралното оправдание на войната и робството позволяват да се заеме една горда и непоклатима поза, която стои много по-близо до представите на обикновените хора, отколкото сантименталностите на либерализма и хуманизма”.

Бенда се обявява против подобно подклаждане на политическите страсти и против заливащите цяла Европа нападки срещу еврейството, демокрацията и социализма. Той осъжда най-вече интелектуалците, “които се включват в играта на политическите страсти… Нашето време фактически е епоха на организацията на политическата омраза от интелигенцията”. Аз се надявам обаче да покажа, че нашето време е епоха на политическата организация на културната омраза и личната неприязън.

moeller-bruck
Мьолер ван ден Брук

Допреди няколко години тази консервативна революция – и особено общоевропейският й характер – беше съвсем убягнала от вниманието на историците. Духовният й пълнеж е толкова трудно доловим, политическите й прояви – толкова спорадични, че силата и обсега й биват много рядко разпознавани. Тъкмо защото е така нелогичен, изразът “консервативна революция” описва така точно същността на проблема, тъй като движението действително съдържа един парадокс: неговите привърженици искат да разрушат презряното от тях настояще, за да могат в едно въображаемо бъдеще да преоткрият едно идеализирано минало. Това са лишени от наследство консерватори, които нямат какво повече да съхраняват, тъй като духовните ценности на миналото са до голяма степен погребани и забравени, а за останките от консервативна власт, те просто не се интересуват. Те искат завръщане в миналото и копнеят за една нова общност, чиито членове отново да бъдат верни на старите идеали и институции.

Изразът “консервативна революция”, така както е използван в тази книга, маркира идеологическото настъпление срещу модерността, срещу целия комплекс от идеи и учреждения, в които се изразява и осъществява нашата либерална, светска, индустриална цивилизация. В течение на близо двеста години, през които това настъпление протича на различни равнища, то спечелва наистина политическа ударна сила, но изгубва много от духовното си единство. В него се включват все по-широки маси; социалните недъзи и преди всичко неспирното разпространение на модерността по целия свят му спечелват нови последователи. Нашият либерален, индустриален обществен ред оставя много хора неудовлетворени – както в духовно, така и в материално отношение. Духовно неудовлетворените са онези, които обикновено се ориентират към идеологията на консервативната революция.

Това насочено срещу модерността движение преминава през много стадии. Началото му трябва да се търси в критиката на някои романтици. Но то намира най-остър израз у Ницше и Достоевски, които му придават нова дълбочина чрез радикално ново тълкуване на човека и вследствие преценяват съвсем песимистично бъдещето на Запада. По-нататъшното развитие не представлява логично развитие на идеи: на следващия етап културната критика се трансформира в една размита политическа идеология на десни кръгове. Постепенно културната критика се съчетава с един радикален национализъм, чиито идеолози твърдят, че същността на модерното либерално общество била чужда на духа и традициите на техните народи. Въпреки че външно е пригодена към националната специфика на всяка отделна страна, тази идеология притежава по същество сходни черти във всички страни на европейския материк. Само че нейните създатели сами вече са жертви на модерността, тъй като те не пишат вече като истински критици, а по-скоро като партизани и пророци; и намират отклик у една още по-малко интелигентна прослойка – една група, която бих искал да нарека “културни лудити”, хора, които в омразата си към модерността искат да разрушат цялата машинария на културата. Сега вече консервативната революция може да пробие и в политиката. Обикновено това се осъществява от някои безумни десни сили, които с помощта на тази идеология съумяват да използват съзнателната и подсъзнателна неприязън на масите. В нашето модерно общество има много недоволни и когато в живота на отделния човек или на обществото възникне напрежение, критиката срещу културата може да избие в бурно политическо недоволство. Когато едно общество е здраво вътрешно, тези хора не са многобройни и не се стига до изригване на недоволството; броят им обаче се увеличава във времена на безпокойство и разединение, и тогава за обществото става по-трудно да го неутрализира.

Духовните корени на консервативната революция се крият далеч в миналото. Русо създава една нова форма на културна критика, която привържениците му – особено в Германия – свързват с нападки срещу това, което наричат наивния рационализъм и механистичната мисъл на Просвещението. Първо те фалшифицират Просвещението, а сетне хвърлят върху него вината за всички злини на съвременната култура, като на всичко отгоре твърдят, че мисълта на Просвещението не била в състояние дори да схване тези злини. В Германия от 1770 до 1830 културната критика и охулването на рационализма вървят ръка за ръка; тази традиция играе по-късно решаваща роля при възникването на консервативната революция. Навсякъде на Запад, където постепенно изкристализира модерното общество, поредица от моралисти, от Карлайл до Буркхарт, предупреждават за опасностите, които крие тази нова култура. Така оживената в днешните САЩ дискусия относно опасностите на демокрацията за свободата на индивида и нивелиращите тенденции на масовото общество е започнала в Европа още преди дълго време.

Въпреки че в много отношения са дълбоко различни, Ницше и Достоевски може да бъдат смятани за водещите фигури на това движение. Нападките им срещу културата на тяхното време засягат ядрото на либерализма  и отричат философските му предпоставки. Човекът се ръководи не от разума, а от волята си; той не е нито добър по природа, нито подлежи на усъвършенстване; политиката на либералния индивидуализъм почива на една погрешна представа; злото съществува реално и е съставна част от човешкото съществуване; позитивистичната наука и рационализмът не отговарят на действителността и имат в най-добрия случай само частична валидност; идеята за историческия прогрес е погрешна и прави хората слепи за опасностите, които ги очакват през ХХ в. Ницше е първият, който прозира психологическата мощ на неприязънта, и първият, който предупреждава за нейната разяждаща душите сила. Катастрофите, които той и Достоевски пророкуват, ще бъдат още по-ужасни поради кардиналния факт на XIX в. – факта, по думите на Ницше, че Бог е мъртъв.

Западането на християнската вяра е историческа действителност, която оказва решаващо влияние върху следващия етап на консервативната революция – етапа на онези идеолози, които нямат вече куража на Ницше да клеймят настоящето, но без да превъзнасят безсмислено миналото и без да обещават бъдно спасение за всички. Загубата на религията увеличава още повече несигурността на тези хора, които заявяват – а и често сами го чувстват, – че животът в следхристиянската епоха на либерализма бил непоносим[3].

Консервативните революционери критикуват всички аспекти на капиталистическото общество, както и материализма, който му приписват. Те порицават духовната празнота на живота в урбанизираната, комерсиална цивилизация и оплакват западането на духа и добродетелите в масовото общество. За тях печатът е корумпиран, политическите партии предизвикват национален раздор, а новите управници са извадка на посредствеността. Колкото в по-черни краски обрисуват настоящето, толкова по-сияйно зари миналото, и те се потапят в носталгични спомени за непокварения живот в някогашното село, когато хората са били все още селяни, а кралете истински владетели. Повечето от тези идеолози са убедени, че светът е бил разрушен от нечии зли ръце и затова приписват важна роля на съзаклятията в историята и обществото. Злодеят обикновено е евреинът, който все по-често бива представян като олицетворение на модерността. Всички тези обвинения, макар преувеличени или направо фалшифицирани, имат обаче едно донякъде реално основание. Ако след германско-френската война не се беше стигнало до спекулативния бум и измамите от 1870-те в Германия и до скандала около Панамския канал във Франция, щеше да бъде много по-трудно, дори може би невъзможно да се отправят такива обвинения срещу еврейството и модерността. Само че нападките се базират на факти, видими за всички, и това е предпоставката за успеха им.

Главният враг на консервативните революционери обаче е либерализмът и върху него те хвърлят вината за всички големи и нежелателни промени в живота и емоционалната настройка на западния човек. Те са наясно, че либерализмът представлява духовната и политическа основа на модерността, и затова се опитват да го приравнят с манчестерството, презрението към духовните стремежи на човека, одобрението на икономическия егоизъм и експлоатация, обуржоазяването на живота и морала. Те пренебрегват или оплюват идеалистичните цели на либерализма – предаността към свободата, положителното отношение към науката, неговата рационална, хуманна, толерантна представа за човека; защото в онова, което те доста неточно окачествяват като либерализъм, кулминира практически секуларната и етична традиция на Запада.

Maurice_Barrès
Морис Барес

Че либерализмът е много повече от една философска система на икономиката и политиката се знае отдавна. Още през 1860-те кардинал Нюман[4] казва за либерализма: “Това не е някаква партия, това е светът на образованите лаически кръгове… нищо друго освен онзи дълбок, правдоподобен скептицизъм, който смятам за етап от развитието на човешкия разум, така както се използва практически от естествения човек”. Близо един век по-късно Лайънел Трилинг[5] окачествява либерализма като “единствената духовна традиция” на Америка. Консервативната революция се бори срещу либерализма в този по-широк смисъл и с лекота преминава от културната към политическата критика.

Консервативните революционери не са единствените, нито дори най-важните противници на либерализма. Католическата църква – особено по време на понтификата на папа Пий IX[6], – някои протестантски групи, консерватори и социалисти, всички те са на едно мнение относно недостатъците на либерализма[7]. Към края на XIX в. самите либерали променят политическата си философия, като постепенно придават нови функции на държавата и малко по малко разграждат старата система на laissez-faire[8]. Вследствие на това в днешната политическа реторика цари голямо объркване относно истинското значение на понятието “либерализъм”, а някои критици и днес още винят либерализма за всичко, което не им се нрави в модерния свят.

Идеолозите на консервативната революция не се задоволяват с това да негодуват от либералната култура и да оплакват загубата на едно доминиращо верско учение. Към това се добавя и тяхната представа за национално спасение. Те се изстъпват като истинския авангард на нацията и нарочват социалистите заради техния интернационализъм, а либералите – заради техния пацифизъм и безразличието им към националното величие. Минималното, за което настояват, е по-голяма национална мощ и по-тясно сцепление, като обикновено те са партизани на империализма или на политиката на експанзионизъм. Често копнежът им по национално геройство ги води до възхвала на насилието, което те оправдават с аргументи от социалдарвинизма и расизма.

Подобни националистически идеолози се появяват едновременно в почти всички страни на европейския материк. През последните десетилетия на XIX в. става явно, че идеологията на културния песимизъм и националното спасение може да разчита на последователи в една още по-неинтелигентна прослойка, с чиято помощ може да бъде внесена в политиката. Тримата германци, които са предмет на тази книга, а също Морас, Барес, Д’Анунцио и Енрико Корадини си приличат извънредно много. И това не е случайно, тъй като в Германия, Франция и Италия споменатата идеология навлиза в политиката почти едновременно. Аксион франсез и противниците на Драйфус, австрийската християн-социална партия на Карл Люгер, Пангерманският съюз, германските антисемитски партии и италианските националисти, които започват да се обединяват около 1903 – всички те свидетелстват каква сила и значение притежава идеологията на културния песимизъм[9]. Тук влизат може би и някои аспекти на американския “популизъм”. Политическото организиране на тази опозиция съвпада с известно отслабване на влиянието на либерализма. В началото на ХХ в. европейците за пръв път намират утеха в един вид националистически идеализъм, в превъзнасянето на героизма и в обърканите социално-политически обещания на маловажни пророци.

Продължаващият спад в авторитета на либерализма благоприятства все нови и нови изблици на неприязън, което се проявява и на политико-организационно равнище. За пръв път това става през последното десетилетие на XIX в., но до най-опасното изригване се стига под въздействието на световната икономическа криза и разклащането на демокрацията около 1930. Впрочем от това зло не се отървахме и след 1945, както показаха краткотрайното движение на пужадизма[10] във Франция и макартизмът в САЩ. Достатъчно е да хвърлим поглед на текстовете, които излизат в американското списание National Review, за да разберем, че консервативната революция не е мъртва все още[11]. Трябва да се примирим с факта, че в нашето западно общество винаги е налице една латентна готовност за бунт срещу модерността и че неговата объркана, фантасмагорична програма и ирационална, не-политична реторика дават израз на съвсем реални стремления, макар и не така благородни или осезаеми като аспирациите на други, по-известни реформистки движения.

В наши дни културният песимизъм се радва на многобройни привърженици в Америка. Вътрешнополитическото положение изглежда стабилно, а политическите условия в чужбина – непроменими. И така, американските интелектуалци се обърнаха към културните проблеми на нашето общество, като вместо с политическа критика се занимават със социологически или културни анализи. Няма друго общество като американското, което така интензивно да следи своето културно развитие, да открива толкова много недостатъци и така често да им поставя погрешни диагнози. През изминалите две десетилетия американският материализъм, залиняването на моралната субстанция на Америка, всички предполагаеми злини на американското масово общество бяха мишена на нападки от всевъзможни страни. Един виден духовник заявява: “Америка без Бог е синоним на езичество, нацизъм, фашизъм и атеистичен комунизъм”, а един педагог допълва: “Самата университетска атмосфера е такава, че корумпира традиционните морални и религиозни вярвания на средния студент”[12]. От “гневните млади хора”[13] в Англия също се дочуват – при това доста шумни – призиви за вяра и ред. Търсенето на трайни ценности е особено ярко изразено при английските “аутсайдери”. Така например Колин Уилсън[14] пише: “Смятам, че нашата цивилизация е в упадък и аутсайдерите са един от симптомите на този упадък. Това са хора, които се обявяват против научния материализъм, хора, които навремето щяха да намерят опора в църквата… Аутсайдерът страда от едно инстинктивно желание за дисциплина. Той е твърде интелигентен, за да служи на кауза, която умът му презира. При това положение той трябва да намери дисциплина, която неговият критичен ум ще одобри –

Колин Уилсън
Колин Уилсън

една морална, една духовна дисциплина. Само че обществото е лишено от проницателния, критичен дух на аутсайдера. В тайния си стремеж към дисциплина, към нещо, по което би могло да се запали, то се вкопчва във всеки сензационен политик, във всеки сантиментален проповедник, във всеки диктатор с програма”. А Стюарт Холройд казва: “Има много пречки, които не позволяват на съвременния среден човек да се обърне към религиозната вяра. След три века на хуманистична култура ние сме обременени с идеи и начин на мислене, които малцина поставят под въпрос и които са напълно несъвместими с религиозната вяра. Либерализмът, учението за равенството на всички, сляпата вяра в научния метод, митът за прогреса и идеята, че човекът бил способен на усъвършенстване, са примери за това. Ние всички израстваме в атмосферата на тези идеи, така че за нас е трудно да се отърсим от тях. Но ние трябва някак си да го сторим, ако искаме да просъществуваме като нещо повече от порода дребни, находчиви животни”.

Зад лозунгите и необмислената критика се крие реална човешка болка. Западният свят е обхванат от недоволство, което не се дължи на икономически причини или на опасността от война; то се корени в неудовлетворението от градската, индустриална култура. Това е недоволство, изпитвано и подхранвано още от тримата културкритици, които са предмет на тази книга.

3.

Въпреки че консервативната революция е общоевропейско явление, тя става духовна и политическа сила от решаващо значение само в Германия. Аз смятам, че тази специфична реакция срещу модерността се корени в германската мисъл и германското общество; това идеалистично, не-политично недоволство е главният съединителен елемент между всичко велико и достойно за уважение в миналото на Германия и победата на националсоциализма.

Три са основните причини за особената притегателна сила на този вид недоволство и те се проявяват отчетливо в голямото влияние на Лагард, Лангбен и Мьолер ван ден Брук върху германската мисъл и политика. На първо място, формата и целенасочеността на тяхната критика е в съзвучие с някои от най-значимите културни традиции на Германия. На второ място, критиката им засяга някои реални слабости на германската култура, което й придава достоверност. И на трето място, политическият живот в Германия между 1870 и 1933 е във висока степен белязан от онова разединение, което тримата бичуват; това също подпомага проникването на тяхната емоционална аргументация в политиката. Консервативната революция изобщо и мисълта на тези трима критици конкретно се доближават до германската действителност много повече, отколкото мисълта на консервативните революционери в чужбина до действителността в техните страни.

Но за успеха на консервативната революция в Германия има и още една причина. Както видяхме вече, главната й мишена е въплътената в рационалното, либерално и капиталистическо общество модерност, която в политическата си форма – поне в континентална Европа – е рожба на Френската революция. Доколкото германските критици отричат това общество, те могат най-спокойно да се позоват на една важна особеност на германския национализъм. Още преди тях поколението на Арнт и Фихте отхвърля идеите и политическите институции на либерализма като чуждоземни, “не-германски” и западнически. Така че на народняшките критици им е много по-лесно да отхвърлят идеите на френската революция като чуждоземна измама, отколкото това би се удало да кажем на един Барес или Морас. Освен това либерализмът и парламентарната традиция в Германия никога не са били така силни, както в западноевропейските страни, и затова е по-лесно да бъдат нападани. В Германия, където либерализмът се стреми толкова много да се нагоди към политическите дадености, но с толкова малък политически успех, не е трудно той да бъде първо очернен, а след туй презиран.

Лагард, Лангбен и Мьолер ван ден Брук са идеалисти и като такива допадат на образованите слоеве на германското общество, предразположено към тяхната пропаганда от собствения си пиетет към идеализма. На английски понятието “идеалистичен” е донякъде многозначително, но то е още по-изплъзващо се на немски, доколкото най-важната философска традиция на Германия през Новото време също се нарича идеализъм. Ала идеализмът, за който става дума тук, не е вече формална философска система. Това е по-скоро отношение към живота, набор от чувства и ценности, които образованите слоеве са наследили от общите духовни традиции и които постепенно нагаждат към положението си в обществото. В духовно отношение този идеализъм извира от великите произведения на идеалистическата епоха, от Гьоте, Кант и Шилер; той се преподава в университетите и се култивира в семействата. Наследството на някогашната философия се долавя дори в речника на последвалото време, във все така живата склонност към абстрактни и метафизически понятия, в категоричното убеждение, че духът или идеята е върховен израз на действителността. Този идеализъм включва и спомена за някогашните морални норми и естетически идеали. Големият археолог Лудвиг Курциус пише следното за идеала на германския хуманизъм: “Жадуваното от новите хуманисти “чисто човечество”… не беше някаква анемична, абстрактна теория, а морален призив към всеки отделен човек да преосмисли личния си живот”. На този призив, изразяващ същността на туй, което германците по онова време обикновено смятат за индивидуализъм, може да се отговори най-добре чрез стремежа към култура, чрез литературна и естетическа образованост. Идеализмът от втората половина на XIX в. въплъщава един изключителен пиетет към учеността, към култивирането на аза. Този пиетет намира върховен израз във всеотдайната работа на германските учени; на другия полюс обаче той дегенерира в един вид културно филистерство, което допринася за задълбочаване на съществуващата вече бездна между образованите и необразованите слоеве.

Този идеализъм, който поставя акцента върху културата и култивирането на личността, не довежда до политическа ангажираност, нещо повече, не довежда дори до политическа заинтересуваност. За това не допринася и полуавторитарният политически ред, установен от Бисмарк през 1871. Отблъснат от действителността и – верен на убежденията си – ориентиран към вътрешния си свят, германският елит се отчуждава от действителността и започва да я презира. Той се оказва неспособен да третира практическите проблеми на практическо равнище; много години по-късно Фридрих Майнеке формулира това по следния начин: “Склонността, нещо по същество практическо да се издига до равнището на нещо мирогледно – това беше специфично германското… и същевременно с пагубни последствия за бъдещето”.

Бисмарк създава една държава, която няма конституционна теория; според него съществуването на тази държава се оправдавало от това, че функционира. Едва прикрита авторитарна власт, от една страна, и напълно откъсната от действителността духовност, от друга – това са двете страни на имперска Германия. Връзката между двете сфери се осъществява чрез идеализирането на властта; средната класа “етизира”, както се изразява Макс Вебер, властовото творение на Бисмарк. По този начин се поощрява и известно преклонение пред идеализма в политиката. Практически идеи и програми биват отхвърляни, защото се предпочита пълна

Габриеле Д Анунцио
Габриеле Д Анунцио

дистанцираност и правилно “поведение”. Ето как Теодор Ешенбург охарактеризира Ернст Басерман, дългогодишния водач на национал-либералите през вилхелминската епоха: “В заключение може да се каже, че неговите политически възгледи не бяха продукт на дълги размишления, а по-скоро съответстваха на отношението му към живота и емоционалната му настройка, на неговата почтителност и традициите, с които бе израснал”. По същата причина на аутсайдерите Лагард, Лангбен и Мьолер ван ден Брук се гледа като на идеалисти; никой не пита дали техните идеи са дори минимално осъществими на практика.

И накрая, тези трима критици импонират на широки кръгове от германското общество, защото са не само идеалисти, но и защото са религиозни. Академичните протестантски кръгове сливат християнството и германския идеализъм в една Kulturreligion, която наистина съвсем благочестиво се позовава на Гьоте, Шилер и Библията, но по същество е изцяло светска. Религиозният тон се запазва дори след като религиозната вяра и религиозните принципи изчезват. Така тримата критици на културата, за които става дума тук – както и консервативните критици изобщо, – срещат отклик не само сред хората, които симпатизират на религията, но също и сред онези, които изпитват истински дълбок копнеж по нея.

Национализмът е съставна част от тази културна религия, която поставя знак за равенство между германския идеализъм и германския национализъм; същината на германската нация намирала израз в германския дух, разкривала се в работата на художниците и мислителите на Германия, а от време на време се проявявала все още и в живота на простия, непокварен народ. В имперска Германия културният национализъм се усилва още повече, за да кулминира по време на Първата световна война в твърденията на мнозина германски интелектуалци, че в културно отношение били независими от Запада и че Германският райх в тогавашния му вид бил изразител на върховните културни ценности на германския народ.

На фона на този вид идеализъм не е чудно, че германската интелигенция се оказва особено благосклонна към аргументите на Лагард, Лангбен и Мьолер ван ден Брук. Оказва се, че техните чувства се споделят от мнозина хора. Често се забравя, че след 1871 много мислещи германци се обзети от едно настроение, в което гордостта и разочарованието са поделени поравно: гордост от мощта и обединението на райха[15], разочарование от културата на този райх, от факта, че под тънката черупка на една успешна политика е в ход разпадът на стара Германия, раздирана от модерността – от либерализма, секуларизацията и индустриализацията. Множат се оплакванията против западането на германския дух, против изтласкването на идеализма от реализма в политиката и от материализма в икономическия живот. Мнозина споделят мнението, израз на което дава Ницше в един свой афоризъм от 1888: “Германски дух”: от осемнайсет години contradictio in adjecto[16]”. От поколения насам образованият германец – висшистът, държавният служител, интелектуалецът – е заемал почетно място непосредствено под аристокрацията, и сега се чувства объркан и обезпокоен от възхода на едно общество, което цени също толкова или дори повече хората, издигнали на пиедестал материализма. Изумлението от тази промяна намира място и в лекциите на професор Теодор Момзен, който неведнъж се спира на “духовното развитие на нашия народ под слънцето на сполуката… Така както войникът по-лесно устоява на опасностите и лишенията на войната, отколкото на опиянението от победата, така и ние сме изправени пред и живеем в условията на едно спонтанно възраждане на стари, на едно спонтанно възникване на нови морални зарази, които се разпространяват със силата на епидемии и разклащат основите на нашето общество”. Страхът от “моралната развала”, за която говори Момзен, е дълбоко вкоренен, и Лагард, Лангбен и Мьолер ван ден Брук не само фучат срещу тази развала, но и правят предложения за отстраняване на недъзите – предложения, които поколения от не-политични германци смятат за благородни и осъществими.

Обръщайки поглед назад към Германия през имперската епоха, едва ли трябва да се учудваме, че огромният културен обрат е предизвиквал такова безпокойство. Изненадващ обаче и обясним само като се има предвид идеалистическата изолация на образованите германци е фактът, че те бъркат промяната с развала и в съответствие със схващането си за историята приписват тази развала на моралния провал. Несъмнено възгледите им върху културата не са по-реалистични от политическите им възгледи. Самопознанието сред нациите е също такава рядкост, както и сред хората; ала в модерния свят е имало много малко народи, които са били толкова откъснати от действителността, колкото германците през годините на империята.

Реалната ситуация е достатъчно лоша и оправдава част от опасенията. С безподобно темпо индустриалната революция променя облика и характера на германското общество. Историята на този обрат е известна; по принцип най-големите ужаси на индустриалната революция – с право – се свързват с Англия, а не с Германия. Крещящата мизерия, предизвикана там от индустриализацията към края на XVIII в., няма паралел в Германия. Пренебрегва се обаче душевната цена на индустриализацията. А историята на Германия от 1871 до 1945 разказва не само за екстремни икономически и социални противоречия, характерни за всяко индустриално общество, но и за дълбока антипатия към новия индустриализъм, която избива на повърхността по различни начини през този период.

Внезапното израстване на чудовищно големи и грозни метрополии причинява болка на един народ, който страстно обича природата и е силно привързан към своите стари градове. И в това отношение германците не правят работите наполовина: през 1910 в Германия има почти толкова големи градове, колкото във всички останали страни на европейския материк, взети заедно. В тези нови градове цари един друг живот. Спокойствието и установеният от векове ред на прединдустриалното общество биват прогонени от шума и неспирната промяна. Влиянието на комерсиализацията става потискащо; обвиненията, че изкуствата и

Макс Вебер
Макс Вебер

възпитанието са в упадък, не са съвсем безпочвени; протестантската църква изгубва могъщата си виталност. Не на последно място, в тази драматично променяща се Германия бързо се издигат едва наскоро еманципираните евреи. Те са принудени да избират между запазването на древното си наследство и перспективата за нова асимилация. Те придобиват значително влияние върху културния живот на нацията и в този смисъл биха могли да бъдат винени за някои недостатъци в тази област. Много германци са искрено убедени, че в същността си това ново общество е не-германско и че истинският характер на германския живот е бил насилствено фалшифициран.

Още по-смътно от страха от културния упадък е безпокойството за политическото бъдеще на Германия. В това отношение индустриалната революция също предизвиква огромни промени. Бисмарк успява да обедини германските държави, но споменатата революция разрушава отново единството на германския народ. Все по-разрастващата се индустриализация под станалото много скоро потискащо и анахронично управление на Бисмарк задълбочава старите и създава нови класови противоречия. В никоя друга държава не съществува такава непосредствена конфронтация между аристокрация и пролетариат, тъй като в никоя друга индустриална страна буржоазията не играе такава незначителна роля в политиката. Тревожните симптоми на тези нови разделения се проявяват особено силно в борбата на Бисмарк срещу католиците и социалистите, при която той пуска в действие цялата мощ на държавата. Ала само малцина са германците, които вникват в дълбоките причини на тези нови противоречия, и оправданото безпокойство често се размива в ненавистно бръщолевене. Щом има политически конфликти, щом системата на Бисмарк не функционира, тогава вината трябва да се търси в новия политически апарат: парламента, политическите партии, цялата система на формиращата се демокрация. В тези обвинения, които Лагард отправя с много жар и с много успех, има изглежда известна доза истина, тъй като Бисмарк предоставя крайно малко власт и отговорност на парламентарните органи, и те изглеждат като излишни придатъци към едно иначе добре функциониращо правителство. Партиите не управляват наистина, но са в състояние да утежнят извънредно много управленската работа и затова не се ползват с уважение. А липсата на една истинска консервативна партия, тоест партия, която да е нещо повече от представителство на тесногръди интереси, е още един удар за политическото възпитание на германците.

Така самозаблудата се задълбочава все повече, като намира най-ясен израз във всеобщия повик за нов Цезар, за нов върховен авторитет, който да преодолее всички противоречия и да осъществи заветната цел на всички германци от горните слоеве: великото национално бъдеще. В имперска Германия доминацията на интересите се замаскира чрез политическа сантименталност; едва бистрият поглед на Макс Вебер успява да прозре заблудата и да види истинското положение на Германия. Още през 1895 той заявява във встъпителната си лекция: “Опасно и в перспектива несъвместимо с интереса на нацията е, когато една икономически потъваща класа държи политическата власт в ръката си”. Вебер допълва обаче, че буржоазията е твърде незряла в политическо отношение, за да поеме властта, копнее твърде много за един нов Цезар и е твърде склонна да подмени политическите идеали с “етически”. Пролетариатът също не притежавал политическите способности, необходими за упражняване на властта. Повечето германци не могат наистина като Вебер да видят политическата истина, но са изпълнени със смътни предчувствия за задаваща се катастрофа.

Културно разочарование, копнеж по един “нов Цезар” и националистически пориви – това са преобладаващите чувства у много германци преди Първата световна война. Тези чувства намират израз в голямото въодушевление от август 1914, когато най-сетне се слага край на културната скука, политиката бива суспендирана, а германците вярват, че застрашената нация в скоро време ще стане триумфиращата нация. Въодушевлението постепенно стихва, но в първия му пристъп редица германски интелектуалци, с открояващото се участие на Томас Ман, обобщават цялата идеалистическа и не-политична традиция на своята страна, като противопоставят два вида свобода: вътрешната свобода на “германския” човек и външната свобода на “западния” либерален човек.

Ваймарската република, още преди установяването й, е дискредитирана и морално банкрутирала в очите на много образовани германци. Четири години германците се бият срещу западните сили и много от тях, убедени, че германството и характерът на Запада са непримирими, въздигат и тази битка в сферите на метафизиката. Когато републиката става действителност, тя се оказва едва ли не пародия на техните пророкувания. Ваймарската република е либералната държава, от която те се ужасяват – разделена, беззащитна и победена, жертва на себелюбиви интереси вътре и извън страната. А що се отнася до културата на тази република, нима е възможен по-голям дисонанс в триумфа на модерността? Колкото и големи да са културното отчаяние, волята за диктатура и националистическите надежди преди войната – слабостите на Ваймарската република подклаждат и усилват тези чувства още повече.

По време на републиката консервативната революция достига върха на своето влияние. Третият райх от Мьолер ван ден Брук, едно последно обобщение на неприязънта и аспирациите на псевдоконсерваторите, оставя дълбоко впечатление у много образовани германци. Томас Ман и някои други напразно апелират за възстановяване на политическия разум и предупреждават колко опасен е “сантименталният примитивизъм”, ширещ се сред германските десни[17]. Десетилетията на политическа самоизмама са свършили своята работа и не един германски консерватор, макар и с тръпка на ужас, се възхищава от терористическия идеализъм на Хитлеровото движение. Националсоциалистите сплотиха милионите недоволни, за чието съществуване консервативните революционери говореха от толкова отдавна и за които те бяха предначертали толкова мъгляви и опасни идеали.

Превод от английски С т о я н  Г я у р о в

Увод на книгата: Fritz Stern, The Politics of Cultural Despair: A Study in the Rise of the Germanic Ideology (1961).

[1] Времето на управление на последния германски кайзер Вилхелм II (1888-1918).

[2] Германските територии под чуждо управление.

[3] “Дехристиянизирането на Европа в наше време е също така незавършено, както е било християнизирането през ранното Средновековие. Само че докато за нашите предци в общи линии цялата история се дели на два периода, предхристиянския и християнския, и само на тях двата, за нас тя се дели на три: предхристиянския, християнския и онзи период, който логично трябва да наречем следхристиянски. Това несъмнено е една фундаментална разлика. Тук не разглеждам християнизирането и дехристиянизирането от теологическа гледна точка, а просто като културни промени. В тази светлина ми се струва, че втората промяна е още по-радикална от първата”. C.S. Lewis, De Descriptione Temporum. An Inaugural Lecture, р. 7 (1955). – Б. авт. [К.С. Луис (1898-1963), британски автор, литературен критик, медиевист и християнски апологет. – Б. пр.]

[4] Джон Хенри Нюман (1801-90), важна фигура в религиозната история на Англия; конвертира от англиканската в католическата вяра.

[5] Американски литературен критик, автор и виден интелектуалец (1905-75).

[6] 1846-78.

[7] В това отношение е показателна следната забележка на Макс Вебер: “В европейските страни църквата спада към консервативните сили; на първо място римско-католическата църква…, но също и протестантската. Тези две църкви помагат на селянина да отстоява своя консервативен начин на живот спрямо градската рационалистична култура… В цивилизованите страни днес – един странен и в много отношения тревожен факт – сме свидетели как представителите на най-високите културни интереси обръщат поглед назад и, хранейки дълбока антипатия към неизбежното разгръщане на капитализма, отказват да участват в издигането на сградата на бъдещето”. Max Weber, “Capitalism and Rural Society in Germany” in From Max Weber: Essays in Sociology, OUP 1946, p. 370 ff. – Б. авт.

[8] Laissezfaire (фр.), класическата формула на либерализма, постулираща ненамеса на държавата в икономиката.

[9] И все пак това движение и разпространението му в целия западен свят не бе забелязано от повечето критици в наше време. В един стандартен труд върху модерните идеологии намираме единствено следната неудовлетворителна формулировка: “В идеологическо отношение връзката между корпоративизма и маниакалния национализъм е равнозначна на фашизъм”. (Eugene Golob, The Isms. A History and Evaluation, 1954, p. 560). Тъкмо обратно, тук става дума при анализа на това явление да се откажем от твърде удобния етикет “фашизъм” и да разкрием психологическите и политически корени на този вид недоволство. Причината, поради която много историци не забелязват този проблем или се обръщат към него едва когато приема формата на националсоциализма, се дължи на това, че те са били подготвени да се занимават с идеи и събития, а не с едно явление като недоволството, проявяващо се в ирационалността и фантазията. – Б. авт.

[10] По името на Пиер Пужад (1920-2003), който в 1953 инициира политическо движение за защита на интересите на дребния бизнес.

[11] Имам предвид надигането на това, което Ричард Хофстадър окачествява като “псевдоконсервативен бунт” и за чиито последователи пише: “Те имат малко общо с умерения, готов на компромиси дух на истинския консерватизъм в класическия смисъл на думата, и съвсем не са доволни от доминиращия практически консерватизъм на нашето време, представляван от администрацията на Айзенхауър. Политическите им реакции издават една дълбоко вкоренена, макар и преобладаващо подсъзнателна омраза срещу нашето общество и неговото състояние – омраза, каквато човек би се поколебал да им припише, ако не бяха налице достатъчно убедителни доказателства”. Richard Hofstadter, “The Pseudo-Conservative Revolt” in The New American Right, ed. by Daniel Bell, 1955, p. 35. – Б. авт.

[12] Кардинал Спелман, цитиран от Ню Йорк Таймс на 14.6.1955, и Уилям С. Карлсън, ректор на Университета на щата Ню Йорк, цитиран от Ню Йорк Таймс на 22.10.1956. – Б. авт.

[13] Група британски писатели и драматурзи, спечелили си шумна слава през 1950-те.

[14] Автор (1931-2013) на нашумялата книга The Outsider (1956), която му донася разсеялата се впоследствие слава на интелектуална звезда, дори пророк.

[15] Германски райх (Deutsches Reich) е официалното име на германската национална държава от 1871 до 1943. Навсякъде в текста, където се говори за империя или имперска епоха, Ф. С. има предвид само отрязъка от обединението на Германия в 1871 до капитулацията й в 1918, когато райхът се управлява от кайзер (император).

[16] Противоречие в определението: изразът обозначава наличието на логическо противоречие между съществителното и неговото определение.

[17] През последните години на Ваймарската република Томас Ман прави за смях претенциите и политическите изводи на консервативната революция. Той говори често пред академически кръгове, за да заяви ясно позицията си и категорично да се дистанцира от някогашните си възгледи. “Обскурантизмът, наричан в политиката реакция, е примитивизъм – сантиментален примитивизъм, доколкото, мамейки самия себе си, той се мъчи да прикрие своята брутална и неразумна физиономия “под импозантната маска” на душевността, или пък на верността към Германия”. Thomas Mann, “Von Deutscher Republik“ in Bemühungen, 1925, p. 151.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s