Часът на булевардната литература

Л у и  М е н а н д

Навремето, когато хората трябваше да излязат от къщи, ако искаха да купят нещо, най-големият проблем на бизнеса с книги бяха книжарниците. Те бяха твърде малко. Книжарниците бяха съсредоточени в големите градове и в действителност бяха магазини за сувенири, където се предлагаха и по няколко подбрани тома. Издателите продаваха голяма част от продукцията си по пощата или през литературните клубове, системи, които на практика предлагат тъкмо обратното на онова, в което повечето хора виждат кефа от пазаруването – ровенето из стоката и импулсивното купуване.

По времето, за което говорим, книгоиздателите не винаги се интересуват особено от книгите като такива. Те са на първо място търговски експерти, които всяка година произвеждат известен брой заглавия, рекламират ги, продават колкото се може повече екземпляри – и на следващата година правят същото. Понякога една книга може да бъде препечатана и пусната отново в продажба. Тиражите са скромни, каквито са общо взето и печалбите.

Но ето че става истинска революция, когато на 19 юни 1939 един човек на име Робърт де Граф стартира “Покет Букс”. Това е първата американска линия за книги в джобен формат и тя променя из основи книгоиздателския бизнес. Дали променя също и страната е мъчителният въпрос, който Пола Рабиноуиц поставя в своята стимулираща книга “Американски пулп: как книгите с меки корици доведоха модернизма до средния американец”. Централната й теза, която тя подкрепя с подробно позоваване на най-нови изследвания, гласи, че литературата на 20 век е била формирана от бизнеса за производство и продажба на книги. Оказва се, че джобните книги, дори онези, които са само препечатки на класически текстове, играят важна роля в историята на модерната литература.

Нито теорията, нито практиката на производството на евтини джобни книги не води началото си от Де Граф. За родоначалник обикновено се смята англичанинът Алън Лейн, основателят на “Пингуин Букс”[1]. Според фирмената легенда, както обяснява Кенет Дейвис в своята насъщна история на книгата с меки корици “Второразредната култура”, Лейн изживява своята “еврика” на гарата в Девън, след гостуването си в дома на Агата Кристи и мъжа й. Той не можал да намери нищо интересно за четене във влака на път обратно към Лондон. И така, през лятото на 1935 Лейн стартира “Пингуин Букс” с десет заглавия, включително “Убийство на игрището за голф” от Агата Кристи. Книгите се продават добре още от самото начало. За това спомага фактът, че пазарът на “Пингуин” е цялата Британска общност, която през онези години покрива голяма част от глобуса.

Меките корици на джобните книги са почти на същата възраст като печатарството; те датират от 16 век. Във Франция например меките корици са обичайният начин на книгопроизводство още от векове. Книжното тяло на първото издание на “Одисей” от Джеймс Джойс, публикувано в Париж през 1922, е с меки корици. През 19 век в САЩ се предприемат поне два мащабни опита за издаване на книги с меки корици: първият, през 1840-те, е по линия на тъй наречената “Американска библиотека на полезните знания”, а вторият, след Гражданската война, когато американските издателства, без да ги е еня за международните споразумения за авторските права, пускат на пазара евтини издания на популярни европейски романи.

Ключът към иновацията на Лейн и Де Граф не е форматът, а методът на разпространение. През 1939, годината, в която Де Граф учредява “Покет Букс”, в САЩ са отпечатани над 180 милиона книги, но книжарниците, които ги продават, са едва 2800. В същото време има повече от 7000 вестникарски будки, 18 000 магазина за пури, 58 000 дрогерии, 62 000 закусвални и малки ресторанти – да не говорим за жп- и автобусни гари. Де Граф се досеща, че няма причина защо да не се продават книги на тези места.

Penguin

Неговата концепция предвижда новите книги за масовия пазар да бъдат излагани на метални рафтове, които могат да се монтират буквално навсякъде, където се продава нещо. Хора, които не разполагат с книжарница близо до дома си, и дори хора, които никога не биха влезли в книжарница, сега могат да се ровят из рафтовете, докато пазаруват в магазина или чакат влака, и да си купят импулсивно някоя книга.

Предлагането на книги на тези места не изисква да се изобретява наново колелото. Вместо да разчита на търговците на книги на едро, Де Граф започва да работи с разпространителите на списания. Те подхождат към книгите също както към списанията, като периодически изпразват рафтовете и зареждат с новите постъпления.

Първоначалната цена е 25 цента. Разправят, че Де Граф се спрял на тази цифра след като платил таксата от четвърт долар на магистралата и заключил, че това са никакви пари за средния американец. “Пингуин”-ите се продават за 6 пенса: Лейн бил убеден, че неговите книги не бива да струват повече от цената на пакет цигари.

Де Граф прави пробното изпитание на своята идея в Ню Йорк, като пуска книгите си на вестникарските будки в метрото и на други подобни места. Той разбира, че е ударил шестица, когато сто и десет книги се продават за ден и половина само на една лафка за пури. До средата на август, след осем седмици и с разширяване на разпространението към североизточния коридор, Де Граф успява да продаде 325 хиляди книги. Той е открил един нов пазар. Същия месец “Пингуин” отваря своя американски филиал. Не след дълго и други се юрват към новия пазарен сегмент: “Ейвън” стартира през 1941, “Попюлар Лайбръри” – 1942, “Дел” – 1943, “Бантам” – 1945, а след края на войната – още половин дузина, сред които, през 1948, “Ню Америкън Лайбръри” с нейните две поделения “Сигнет” (белетристика) и “Ментор” (небелетристика). Започва ерата на книгата с меки корици.

Новият формат разширява значително литературната вселена. Бизнесът надушва какви възможности се откриват по време на войната. Насърчени от успеха на “Покет” и “Пингуин”, издателите се обединяват във фабрикуването на популярни заглавия специално за въоръжените сили (Armed Services Editions) – текстът е в две колони, книжното тяло от хартия, а размерът позволява книгата лесно да бъде прибрана в джоба на униформата, а след туй изхвърлена. Книгите се разпространяват безплатно сред онези 16 милиона мъже и жени, служили през войната. (Издателите предлагат за продажба на военнослужещите и собствената си продукция). Според Рабиноуиц в Armed Services Editions са публикувани 1180 заглавия и разпространени 123 535 305 книги, една поразителна цифра; цената от малко над 6 цента за екземпляр плаща правителството.

Базираните в чужбина военнослужещи са публика по неволя, но мнозина се завръщат у дома, придобили навика да четат за удоволствие удобните книги с меки корици. През 1947, две години след края на войната, в САЩ са продадени 95 милиона джобни книги. Новият формат променя книжната индустрия по същия начин, по който плочите от 45 оборота (“сингъли”), пуснати през 1949, и транзисторното радио, в продажба от 1954, променят музикалната индустрия, както телевизията променя водевила и както интернет промени новинарския бизнес – евтина продукция за милионите.

Джобната книга променя и културата на четене. Де Граф започва, но не завършва университета (Лейн напуска училище още шестнайсетгодишен), и явно не е бил голям читател, нито пък е смятал книгите за нещо възвисяващо. “Тези нови Джобни Книги са предназначени както да отговарят на темпото на нашето време, така и на нуждите на нюйоркчани”, оповестява той в реклама на цяла страница в “Ню Йорк Таймс” в деня, когато стартира продажбата на своята продукция. “Те са удобни като молив, модерни и леки като преносимо радио – и също толкова красиви”. Книгите не са, да кажем, като класическата музика, изискано удоволствие за една котерийна публика. Книгите са като сладоледа; те са за всички. Хората обичат да им се разказва. В годините преди телевизията книгите за масовия пазар удовлетворяват тази основна необходимост.

Рабиноуиц смята, че книгите за масовия пазар са революционни и в друг смисъл. Тя подчертава, че те се оказват средство за социално и културно просвещение – че депровинциализират американците. По онова време това не е преобладаващото мнение. Редакторите в старите издателски фирми на книги с твърди корици гледат на джобните издания като на опортюнистично комерсиално явление, подобно на булевардните списания и комиксите, заедно с които се разпространяват. Критиците ги пренебрегват или ги нападат като непретенциозно и политически ретроградно развлечение. Религиозни и граждански групи настояват за ограничаването или забраната им.

Защото съвсем различно е да препечатваш произведения на литературната класика, като “Брулени хълмове” (голям бестселър за “Покет Букс”) или трагедиите на Шекспир (които Де Граф пуска под номиналната им стойност, за да привлече купувачи към други заглавия); продажбата на класически произведения и нашумели бестселъри за четвърт долар е импулс за демократизиране на културата, който присъства в живота на Америка още от времето на “Американската библиотека на полезните знания”, та и от по-рано.

Ала редом с класиката и препечатките на бестселъри с твърди корици, по рафтовете много бързо се установява несекващо изобилие от книги с пикантни заглавия и шарени корици: “Уличница на автостоп”, “Събуждам се с писък”, “Скандали в нудистката колония”, “Дъщерята на Фу Манчу”, на чиято корица се мъдри семантически оригиналното рекламно изречение: “Тя подцени една пагубна конспирация за власт и любов”.

Значителен е делът на кримките, като поредицата за Пери Мейсън от Ърл Станли Гарднър (огромен бестселър за “Покет Букс”) и безкрайните истории за закоравели детективи. Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет са издадени разбира се в джобен формат, но освен тях има още десетки и десетки заглавия като “Сбогом за една дама”, “Бени разиграва мускули”, “Отчет за един труп” или “Остави я в ада”. А с “Аз, журито” от Мики Спилейн през 1948 се полага началото на многомилионните продажби на детективските романи за Майк Хамър (“Сигнет”).

Всички тези заглавия нямат амбицията за сериозна литература. Това е един преднамерено евтин продукт, комикси за възрастни – булевардна литература. Рабиноуиц е много права като изтъква, че хвърляйки поглед назад към явлението джобна книга, е трудно да отделим Емили Бронте от Мики Спилейн. През годината, когато “Сигнет” публикува “Аз, журито”, същото издателство препечатва книги от Джеймс Джойс, Уилям Фокнър, Томас Улф и Артър Кьостлър. Издателите на евтини книги изобщо не си правят труд да разграничат класиката от кича. Напротив, кориците на книги като “Прекрасният нов свят” и “Спасителят в ръжта” са дело на същите художници, които оформят кориците на “Серенадата на удушвача” или “Случаят на лекомисленото котенце”.

“Ейвън”, едно от най-последователните издателства на пошла литература, използва за своя емблема портрет на Шекспир. “Милиони читатели смятат нашата запазена марка за върховен стандарт в четенето”, твърди текстът на задната корица на “Херцозите Амбой”. Тази книга, на чиято корица са изобразени момче и момиче, натискащи се в тревата, е едно от най-сензационните издания на булевардната литература. (Не че Шекспир би имал нещо против).

Рабиноуиц е професор по английска литература, а професорите по английска литература стават нервни, когато видят, че границите се размиват. Именно това размиване е една от причините, поради която е трудно да се разбере какво точно става във вселената на следвоенната продукция на джобни издания. На същия рафт, където намират “Роден син” (Ричард Райт), “Невидимият” (Ралф Елисън) или “Улицата” (Ан Петри), хората попадат и на книги като “Целуни ме смъртоносно”. Този факт едва ли подкрепя твърдението на Рабиноуиц, че “като свързва левичарски и чернокожи автори със Спилейн чрез стандартизирани формати и сходни корици, “Ню Америкън Лайбръри” антиципира новия следвоенен пейзаж на борбата за граждански права на чернокожото население”.

Редакторите на това издателство със сигурност не са имали подобни намерения. Те придават еднакъв вид на всички свои книги , защото искат да продават Ан Петри и Ралф Елисън на хората, чакащи на автогарата или търсещи нещо за четене във фризьорския салон. А книгите на Спилейн съдържат всичко друго, но не и намек за расово сближение.

И все пак Рабиноуиц е напипала нещо вярно. Пресилено е да се каже, че масовият пазар на меките книги е допринесъл за социално-политическата либерализация след 1945; също толкова вярно би било да се твърди, че меките корици са били една от спирачките на промяната. Булевардната литература за корави типове, расови стереотипи и вулгарен сексизъм далеч надвишава по обем и се продава много повече от препечатките на книги от прочути автори и маргинални имена. Но книгите с меки корици имат все пак известна роля за промяната на литературата през 20 век. Те са пазарни смутители. Те оказват натиск върху издателствата на книги с твърди корици, което на свой ред означава оказване на натиск върху законовата регулация на издателското дело. Онова, което може да се публикува в САЩ и Британия през 1965, е радикално различно от онова, което е могло да се публикува през 1945, и меките книги са една от причините за това развитие. В хода на този процес пулпената литература загуби влиянието си в издателския бизнес. Но тя умря така, че да могат да живеят Филип Рот и Ерика Джонг.

three-coffins-pulp-fiction-novel-cover

Книгата с меки корици изправя издателската индустрия пред дилема. Мнозина хора в този бизнес, без значение дали четат книги или не, смятат, че те трябва да се предлагат като качествена стока, културна продукция за онези, които търсят нещо повече от масови развлечения като холивудските филми или – след 1950 – телевизията. “Прочетете една хубава книга” е фраза, която звучи някак си престижно. Тя загатва, че онова, което в края на краищата е просто друга форма на занимание, е все пак нещо повече от това: откъсване от света и потапяне в един вид наслаждение и просвещение, което принадлежи към една древна и достойна традиция.

Тази пазарна философия е отразявала може би опасенията, че ако книгата се съревновава директно с киното, киното ще победи. Тъй или иначе “Покет Букс” и неговото потомство отправят предизвикателство срещу подобно мислене. Де Граф предлага книгите просто като различна форма на развлечение, напълно съвместима с всекидневния живот.

Не може да се съди за една книга по корицата й, но несъмнено корицата може да продава книгата. За да достигнат масовия пазар, издателите на джобни книги ги пакетират в съвсем различна обвивка. Към средата на века корицата на булевардната книга се превръща в специфичен художествен жанр и впоследствие става предмет на безчет илюстрирани издания, като “Великата американска книга с меки корици” от Ричард Лупоф или “През мъртвото ми тяло” от Лий Сървър, както и на много интернет страници.

Целта на художественото оформление разбира се е да улови погледа и да преодолее финансовите задръжки на хората, които не търсят обезателно книги. Ала придаването на пикантен характер на обложката поставя издателствата в остра взаимна конкуренция, която много бързо се изражда в надпревара, водеща към дъното. Оскъдно облечени жени и сцени с явен сексуален пълнеж, без значение дали авторът е Мери Шели или Джон Д. Макдоналд, стават почти задължително изискване за джобния формат. Става ли дума за брутален детективски роман или за криминална загадка, дежурният реквизит е жена в пеньоар и с пистолет в ръка.

Следователно в известно отношение книжната версия с меки корици е различен продукт от своя родител с твърди корици. Тя изглежда различно и има различна аура. “1984” от Джордж Оруел е един от най-продаваните романи от началото на 1950-те. Обвивката на изданието с твърди корици на “Харкорт, Брейс” (1949) е издържана изцяло в тъмносиньо, без никакви илюстрации, само с текст – едно стилно оформление, напълно в тон със сериозността на сюжета.

Корицата на препечатката на “Сигнет” (художник Алън Хармон) ни предлага един изненадващо моделиран Уинстън Смит, в дреха с неопределен характер, чиито къси ръкави разкриват прекрасно неговия трицепс, който хвърля крадешком поглед към една силно пристегната в талията Джулия, с червило и грим, и голяма значка на “Лигата за антисекс”, закачена на една блуза, чието деколте се спуска дълбоко между гърдите й. О´Браян, немезидата на Уинстън, е пресъздаден от художника като един вид садистичен треньор по плуване – застрашителен тип с черна, плътно прилепнала по черепа шапка, и трико на борец, разкриващо яки гръдни мускули, който държи в ръка нещо, което може да е само бич. “Забранена любов… Страх… Предателство”, гласи рекламният текст на червен фон над илюстрацията на главните герои. “Изцяло и без съкращения”.

Върху обложките на книгите с твърди корици рядко се среща “изцяло и без съкращения”. Практиката да се слага тази фраза върху кориците на джобните книги води началото си от Де Граф и опасенията му, че читателите свързват меките корици със съкращения, но постепенно тя се налага тотално сред издателите на препечатки с меки корици, убедени, че по този начин на купувача се внушава, че най-сетне разполага с оригиналния, несъкратен текст.

Както казва Дейвид Ърл в своето много информативно изследване на пулпената книжнина “Възстановяването на модернизма”, художественото оформление на масовата продукция успява да улови нецензурната и подривна аура на модернисткото писане. То връща тръпката от скандала обратно в книгите, дори в книги, известни от десетилетия. Може да е било смешно да си въобразяваш, че джобната книга, която си купил от щанда в някой от магазините на веригата “Сиърс”, представлява подмолна или самиздатска литература, но тъкмо това усещане цели да предизвика външният вид на книгите за масовия пазар.

Впрочем художественото оформление се оказва спорен въпрос. Алън Лейн го ненавижда. Кориците на “Пингуин” са известни със стандартизирания си дизайн – защото Лейн не желае да има нищо общо с булеварда. Казват, че той нахлул в един от собствените си складове и лично изгорил книгите, които смятал за безвкусни. Съпротивата му против изкуството на корицата е едно от нещата, които го принуждават да скъса с американския си филиал през 1948; това е годината, когато “Америкън Пингуин” става “Ню Америкън Лайбръри”, издателят на Мики Спилейн.

Кориците отблъсват и някои писатели. Когато “Спасителят в ръжта” излиза с твърди корици в “Литъл, Браун” през 1951, книгата се продава добре, но не е сред бестселърите на годината. През 1953 излиза изданието на “Сигнет”, от което до края на годината се продават 1 250 000 бройки. Корицата на “Сигнет” е илюстрирана от Джеймс Авати, известен като “Рембрант на пулпа”. На нея се вижда Холдън Колфийлд пред едно заведение, което прилича на стриптийз локал на “Таймс Скуеър”, а на заден фон – един мъж, който изглежда заговаря някаква проститутка. “Тази необикновена книга може да те шокира, да те разсмее и да ти скъса сърцето – но ти никога няма да я забравиш!”, предупреждава рекламният текст на корицата. Селинджър бил бесен, и когато правата на “Спасителят в ръжта” стават отново достъпни и “Бантам” се сдобива с тях, той сам оформя едноцветната виненочервена корица, съдържаща само заглавието и името на автора – вида, в който книгата се продава и до днес.

Опитите да се използва оформлението за проституиране на отделни заглавия довеждат до забавни аномалии. Класическият пример е тъй наречената корица с циците, дело на плодовития булеварден художник Рудолф Беларски. Тя се появява през 1948 на препечатката на един роман от 1925 със заглавие “Личният живот на Хубавата Елена”. Според Беларски винаги му били казвали, че няма никакво значение дали сцената, изобразена на корицата, фигурира в романа. “Редакторите ми казваха: “Не се притеснявай, ние ще я впишем вътре. Ти само гледай да ги направиш по-едри!”.

И той ги прави по-едри. Неговата Елена е блондинка, облечена в нещо, което трябва да е микенската версия на пеньоара, спретнато прищипнат в талията и под бюста, с небрежно заметната върху едното рамо елегантна аквамаринена тога, и нищо отдолу (освен ако онова, което се провижда леко, не е някаква древногръцка танга). А циците й наистина са навирени. Вижда се какво е привлякло вниманието на Парис. Рекламният текст обявява: “Изцяло и без цензура”.

Всъщност не е имало нищо за цензуриране. В романа няма никакво споменаване на гърди или други части на женското тяло, с едно-единствено изключение, където думата е “гръд”. По-голямата част от книгата е в диалогична форма; героите на Омир разговарят на днешния език и ефектът е определено комичен. Автор на книгата е професорът по английска литература от Колумбийския университет Джон Ърскин, който се оказва, че е бил учител на Лайънел Трилинг и инициатор на задължителния в същия университет предмет, известен като „Великите книги“, прераснал впоследствие в курс по литературна хуманитаристика. По-късно Ърскин става директор на консерваторията “Джулиард”.

Редакторите на “Попюлър Лайбръри” трябва да са знаели, че корицата с циците ще има успех, защото през 1941 “Покет Букс” използва подобна илюстрация за своето издание на “Нана” от Емил Зола: романът става един от най-големите бестселъри сред книгите, продадени на армията – общо тринайсет тиража и 586 374 продадени екземпляра.

pulps1

Тъй че бизнесът с меките книги е максимално похотлив и експлоататорски. От друга страна, кой може да спори с цифрите? С известно капиталовложение и малко реклама, индустрията е способна да изстреля едно заглавие в пазарната стратосфера, нерядко с важен домино-ефект за бранша. Ърл привежда като пример романа “Божията нивица” от Ърскин Колдуел, готическа история за едно бяло фермерско семейство в американския Юг, изобилстваща със забранен секс и забежки към кръвосмешение. Когато “Вайкинг” публикува книгата през 1933, от нея се продават малко повече от осем хиляди бройки. Това е достатъчно добро начало, за да бъде романът преиздаден от “Модърн Лайбръри” с продажба от шест хиляди бройки. Следва изданието на “Гросет & Дънлап”, от което са пласирани сто и петдесет хиляди. И тогава, през 1946, книгата бива публикувана от “Америкън Пингуин”; след осемнайсет месеца от нея са продадени три и половина милиона екземпляра.

От 1945 до 1951 Колдуел продава 25 милиона екземпляра от своите книги в джобен формат. Успехът му вдъхновява поджанра на южния готически пулп, със заглавия като “Мъжкараната от мочурището” от Джак Удуърд и Джон Б. Томпсън, и “Викачът от улицата с колибите” от Джон Фокнър, брата на Уилям Фокнър. Много вероятно популярността на Колдуел дава едно рамо и на книгите на Фокнър. Между 1947 и 1951 “Сигнет” публикува шест заглавия от Фокнър с обща продажба от 3,3 милиона екземпляра. (Съдейства и обстоятелството, че през 1950 той спечелва Нобеловата награда).

Един от големите бестселъри от края на 50-те и началото на 60-те, “Пейтън Плейс” от Грейс Металиъс, е по същество южна готика, трансплантирана в Ню Хампшър. “Пейтън Плейс” излиза през 1956; в продължение на петдесет и девет седмици е в челото на класацията на най-продаваните книги на “Ню Йорк Таймс”; по романа са направени филм и телевизионен сериал; към 1966 от него са продадени десет милиона екземпляра. Романът не предизвиква готическо възраждане на местна почва в Ню Хампшър.

Подобни обеми са безпрецедентни. След като си стъпва на краката, “Покет Букс” рядко печата книги в тираж под сто хиляди; “Сигнет” стартира от двеста хиляди, а при “Фосет”, инициатора на линията “Голд Медал Букс”, началният тираж е триста хиляди. Ърл привежда за сравнение две прочути заглавия от ерата на книгата с твърди корици: “Фиеста” и “Великият Гетсби” продават съответно малко над 5 000 и малко над 20 000 екземпляра от първото си издание.

Проблемът за издателите на книги с твърди корици е как да се докопат до къс от новия пазар, без да компрометират своята солидност или да нарушат закона. През 1933 федералният съдия Джон Улси постановява, че “Одисей” не е непристойна книга, само че романът е излязъл единайсет години преди това и вече има каноничен статут, а Джойс е един от най-известните писатели в света. След решението на Улси американските съдилища не са вече така либерални. През 1946 сборникът с взаимосвързани разкази от Едмънд Уилсън, “Спомени за окръг Хеката”, е обявен за непристоен от един нюйоркски съд и Върховният съд отказва да отмени присъдата.

Упражнява се и политически натиск. През 1952 към Камарата на представителите е сформирана Комисия за текущия порнографски материал, председателствана от конгресмена Е.К. Гатингс. Разследването на комисията се фокусира върху “ония мръсни секс книги, които се продават във всеки магазин и които покваряват нашата младеж”, както се изразява Гатингс. В прицела на критиката попада специално художественото оформление на кориците с “крещящи, предизвикателни изображения на пищни млади жени”.

Главното веществено доказателство е книгата, озаглавена “Женска казарма”, от Тереска Торес – романизирана версия на преживяванията на авторката, служила по време на войната в базираната в Лондон Свободна френска армия. Една от героините е лесбийка, а две други имат кратка връзка. Книгата е оригинално издание с меки корици на “Голд Медал Букс” и противно на намеренията на Торес става едно от първите заглавия в жанра на лесбийската булевардна литература.

На корицата е изобразена съблекалня и няколко жени, които свалят дрехите си под острия поглед на една друга жена в униформа. А най-задъхващият пасаж в текста е следният: “Колко трогателно, забавно и вълнуващо! Клод се осмели още повече в разучаването на детското тяло. В един момент, за да не уплаши малката, ръката й спря, докато тя й шептеше: “Урсула, скъпо дете, малкото ми момиченце, колко си хубава!”. Сетне ръката й отново се размърда”.

От “Женска казарма” вече са били продадени един милион бройки. Благодарение на шума, провокиран от разследването на Гатингс, “Фосет” продава още един милион. Смята се, че тоталната продажба е възлизала на четири милиона екземпляра.

Отчетът на комисията е обнародван през 1953. “Така наречените джобни книги, които бяха лансирани като евтини препечатки на стандартни произведения, в значителна степен са се изродили в медия за художествено стимулиране на чувственост, аморалност, мръсотия, перверзност и деградация”, заключава докладът. “Превъзнасянето на страстите над всякаква мярка и идентифицирането на похот и любов са така вездесъщи, че непредубеденият читател на подобна литература лесно би могъл да заключи, че всички женени хора са прелюбодейци, а всички юноши – напълно лишени от всякакви сексуални задръжки”.

Само че възможностите на закона са ограничени. Булевардните романи описват наистина сексуални действия, но описанията не са експлицитни, а езикът им не е нецензурен. Те не са порнография, те само се предлагат по този начин. Възраженията на комисията Гатингс против “Женска казарма” са просто възражения против хомосексуалността и други “отклонения”. Конгресът разумно пренебрегва призива за ограничително законодателство. Но на местно равнище усилията за забрана на булевардната литература продължават, изобщо цялата кампания има “смразяващ ефект” върху книжната индустрия.

А тя изживява затруднения и по други причини. Джобните издания за масовия пазар се оказват не особено стабилен бизнес модел. Проблемът е цената. Пласирането на няколкостотин хиляди бройки звучи внушително, ала когато цената на дребно е 25 цента, приходите не са толкова внушителни. Де Граф плаща на своите писатели хонорар от 4 процента. Като се добави делът на търговците на дребно (достигащ до 50 процента), разходите за хартия и разпространението, накрая остава много малко, често около половин цент на книга.

Целта е да се възстанови стойността колкото се може по-бързо, само че котата на покритие на разходите е извънредно висока. Затова тиражите са така огромни. За рентабилност може да се говори едва някъде над сто хиляди бройки. В резултат пазарът се оказва задръстен. През 1950 в САЩ са произведени 214 милиона книги с меки корици, което донася на издателствата печалба от 46 милиона долара. Само че милиони книги остават непродадени. Залежалите книги биват изпращани обратно на издателствата, които могат или да ги оставят на склад, или да ги шкартират. Смята се, че към 1953 в целия бранш са били инвентаризирани 175 милиона непродадени книги.

Има и други развития. Списанията започват да предлагат абонаменти с намаления, което понижава човешкия трафик пред вестникарските будки, а “Америкън Нюз Къмпани”, главният дистрибутор на списания, изгубва едно важно антитръстово дело и впоследствие отпада от бизнеса. Издателите продължават да произвеждат книги за магазинните рафтове, но не заливат повече пазара с пулпена литература.

Междувременно на арената е излязъл нов играч. Джейсън Епстайн е продукт на Колумбийския университет. “Издателският бизнес”, казва по-късно той в мемоарите си, “беше продължение на студентските ми години”. След като завършва през 1949, той става рецензент в “Дабълдей”, издателството, от което стартира Де Граф. По онова време главният източник на приходи за “Дабълдей” все още са фирмените литературни клубове, на първо място “Литературната гилдия”.

Епстайн е човек на книгата. Той живее в нюйоркския квартал Гринич Вилидж и обича да кисне в легендарната “Книжарница на Осма улица”. Той копнее за новите книги с твърди корици, които разглежда там, но не може да си позволи със заплатата си от 45 долара на седмица. Постепенно в главата му укрепва идеята за евтини издания с меки корици на класически и сериозни произведения, идея, която той споделя със собствениците на книжарницата, Тед и Ели Уиленц. През 1953 той стартира – за “Дабълдей” – поредицата от джобни книги, която нарича “Анкър Букс”.

Първата серия на Епстайн включва “Студии върху класическата американска литература” от Д.Х. Лорънс, както и произведения от Конрад, Жид и Стендал. Едно от ранните му заглавия е “Либералното въображение” на Трилинг. Цените на книгите – от 65 цента до 1, 25 долара – са разчетени така, че разходите да се покриват при продажбата на 20 000 бройки. Те са предназначени за студенти и за малко по-състоятелни и образовани читатели. Кориците са претенциозни, но не и кичозни.

Новият продукт става известен като “качествена мека книга” – за да се разграничи от другия сорт. Но и тези книги са с размери и предназначение за магазинния рафт, фактически претенциозен пулп. (Дори Епстайн ги смята за малко безвкусни. След като “Книжарницата на Осма улица” започва ги зарежда, той намира гледката им, както се изразява по-късно, за “обида на сдържаното достойнство на книжарницата”).

pulp_fiction_cover

През 1954 “Анкър” продава шестстотин хиляди книги – слаба работа за Мики Спилейн, но все пак перспективен бизнес модел. Същата година “Кнопф” стартира своята качествена мека линия “Винтидж Букс”, последвана не след дълго от “Бийкън” и “Меридиан”.

Скоро в бизнеса на джобните книги със сериозно съдържание се включват двама души от богати семейства, за които печалбата не е главната цел: Барни Росет, собственикът на “Гроув”, и Джеймс Лафлин, основателят на “Ню Дирекшънс”. От издателите на продукция за масовия пазар двамата прекопират и формата на антологии с произведения на модерни автори. “Ментор” публикува поредицата “Ню Уърлд Райтинг”, където излизат автори като У.Х. Одън, Хорхе Луис Борхес, Хайнрих Бьол, а “Гроув” започва да издава литературното списание “Евъргрийн Ревю”, форум за най-авангардните автори в света.

Росет и Лафлин издават в мек формат произведения от Бекет, Паунд, Карлос Уилямс, Хесе, Йонеско, битническа литература, поетите от Блак Маунтън[2], Тенеси Уилямс, Натаниъл Уест. Те слагат европейския и американския модернизъм в ръцете на студенти, професори и дори на хора, чакащи влака.

“Гроув” публикува и популярна порнографска линия, която изглежда някак си съвместима с ангажимента на издателството към литературния модернизъм. Защото между мръсотиите и модернисткото писане съществува стара връзка. Преди ерата на меката книга, онова, което средният човек знае за Джойс или Лорънс, е, че са мръсни писатели; оттам и представата, че това, което прави авангардната литература авангардна, е потапянето й в неприличното. Мисля, че Рабиноуиц – която отдава дължимото и се придържа към аргументацията на Ърл – е права в твърдението си, че булевардната литература сближава публиката с идеята, че една книга може да съдържа писане, което гъделичка и възбужда едни, а други кара да се срамуват и изчервяват. Булевардът допринася светът на книгата да се отвори не само за секса, но и за скандалното, шокиращото и трансгресивното. От един момент нататък именно тези неща, а не потапянето в една по-извисяваща сфера, стават онова, което хората започват да очакват от четенето.

Както обяснява Лорън Глас в “Емблемата на контракултурата”, Росет е една от движещите сили на кампанията за отмяна на цензурата. Той няма роля в процеса от 1957 срещу “Вой и други стихотворения” на Алън Гинсбърг, джобно издание на “Сити Лайтс Букс”, което съдията обявява за съвместимо с нормите на общественото приличие и морал. Но именно той стои зад съдебните решения, довели до вдигане на забраната върху “Любовникът на лейди Чатърли” през 1959 и върху “Тропикът на рака” от Хенри Милър през 1964. И в двата случая книгите са били публикувани вече от “Гроув” и са имали огромен читателски успех. Често това явно оказва въздействие върху позицията на съдиите.

Тези успехи позволяват на издателствата на книги с твърди корици да започнат да публикуват онова, което сега те с право могат да твърдят, че се търси от читателите: откровени описания на сексуалността от нашумели и утвърдени автори. Така книги като “Американска мечта”, “Двойки”, “Майра Брекънридж”, “Синдромът Портной”, “Страх от летене” стигат до книжарниците, а оттам – в домовете на американците от средната класа. Традиционните издателства най-сетне влизат в крак със света.

Превод от английски С т о я н  Г я у р о в

Louis Menand, Pulp´s Big Moment. “The New Yorker” (2015).

Л у и  М е н а н д  е американски писател и университетски преподавател, с фокус върху културната история на САЩ. Награда “Пулицър” за книгата “The Metaphysical Club: A Story of Ideas in America” (2001). Менанд е щатен автор на списание “Ню Йоркър”.

[1] Други източници сочат за основоположник на модерното производство на джобни книги германското издателство “Албатрос Ферлаг”, 1932. – Бел. пр.

[2] Група авангардни американски поети, центрирани около Колежа Блак Маунтън в Северна Каролина.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s