С т о я н Г я у р о в
От книгите, които прочетох през миналата година, най-много ме впечатли „Подчинение“ на Мишел Уелбек – „книгата на нашата духовна нищета и малодушие“, както убедено заявих в новогодишната литературна анкета на „Литературен вестник“. За мен е очевидно, че ислямизмът изправя нашата, традиционната европейска култура пред предизвикателство, с което не знам как и дали изобщо ще успее да се справи. Тези дни обаче попаднах на eдно есе, което изведнъж преобърна оптиката ми, защото ми напомни, че е възможен и друг прочит на „Подчинение“ – прочит, който авторът впрочем е извел съвсем на преден план: дали ислямът, с акцента, който поставя върху общността, семейството и образованието, няма в крайна сметка да се окаже по-привлекателната алтернатива за мнозина?; дали Уелбековото подчинение не е просто един рационален избор, а свободата – само една от стоките на силно инфлационния пазар на ценности?
Есето, за което става дума, е озаглавено „Забрадката, модерна Турция и аз“, и е публикувано в списание „Ню Йоркър“[1]. Авторката, Елиф Батюман, разказва за една своя командировка в турския град Урфа, за грубостта, пренебрежението, дори презрението, които среща навсякъде. Докато един ден, след посещението си в едно свято място, тя излиза навън и с почуда установява, че всички са започнали да й се усмихват, мъжете й дават път, шофьорът на автобуса дори я нарича „сестро“. Тя много бързо разбира на какво се дължи промяната – на забрадката, която обикновено държи в чантата си и е забравила да свали от главата си след посещението в пещерата на Авраам, където носенето на забрадка е задължително. „Вървях и чувствах усилващо се чувство на свобода…, тъй че не свалих забрадката“, пише Батюман и продължава: „Чудех се защо не съм се сетила по-рано. Защо да не си покривам главата, щом така е добре за местните хора? Защо да причинявам излишни неудобства на тях и на себе си? Заради принципа? Какъв принцип? Принципът, че жените са равни на мъжете? На кого тук се опитвам да внуша този принцип?“
И Батюман се сеща за обувките с висок ток. Казва, че не си пада по тях, защото ги намира за неудобни, но често в Ню Йорк била принудена да се качва на висок ток, особено когато смята, че по този начин ще се отнасят с повече уважение към нея. Защо тогава да не носи забрадка, която явно повишава социалната изгода за нея, при това „без да ми пречи да стоя на едно място или да ходя“?
В този момент й идва една друга мисъл: ами, ако взема да нося забрадка не наужким, а съвсем съзнателно? След което авторката изповядва самотата и съмненията си в стойността на своя живот, на избрания от нея път на писателка. Ето че сега в Турция изведнъж пред нея се открива една съвсем друга перспектива – човек не е сам, има деца, „социалната ти стойност не е неразривно свързана със сексуалната ти стойност“. И: „Човек има по-малко свобода, така е. Но какво му е толкова страхотно на свободата“? А писането, литературата? „Каква литература“? – възкликва Батюман и в този ред на мисли стига до Уелбек и „Подчинение“.
Батюман казва, че „разумната и последователна“ риторика на Мохамед Бен Абес, ислямисткия водач, когото французите избират за президент във фарса на Уелбек, има известни сходства с платформата на турския президент Ердоган и й помогнала да проумее „както никога досега“ логиката в политиката на управляващата в Турция партия. „Как е възможно да си против феминизма и същевременно да подкрепяш демокрацията? Как е възможно една демократична конституция да не е секуларна? Никога не бях разбрала какво свързва, как изобщо могат да бъдат съвместени тези цели“? Едва прочитът на „Подчинение“ помага на Батюман да види логическата нишка в „умерената ислямистка“ програма. Демокрацията, също като капитализма, е игра на цифри, пише Батюман, а „семейните ценности“ са просто машина за прираст на населението. След което цитира един от героите в „Подчинение“: „Двойките, които изповядват една от трите монотеистични религии и следват патриархалните ценности, имат повече деца от атеистите или агностиците. При жените се среща по-малко образование, по-малко хедонизъм и индивидуализъм. До голяма степен вярата в отвъдното се предава генетично“. И героят на Улбек заключава: „Ето защо атеистичният хуманизъм – основата на „плуралистичното общество“ – е обречен“.
Тук може би е време да кажа нещо за авторката на есето, от което цитирам. Елиф Батюман е млада и много талантлива американска писателка и журналистка, редовен сътрудник на „Ню Йоркър“[2], с диплома от Харвард и докторат от Станфорд; на 38 години тя вече принадлежи към интелектуалния елит на своята страна. Батюман е американка, но с турски корени; родителите й, които емигрират в САЩ през 1970-те, са лекари и заклети атеисти, тъй че Батюман е израснала в една секуларна, просветена среда.
Но да се върнем към „Подчинение“ и прочита на романа от нашата авторка. Франсоа, главната фигура в „Подчинение“, е професор по френска литература, специалист по творчеството на Жорис-Карл Юсманс. Паралелите между двамата са очевидни: Юсманс търси щастието в естетизма и декадентството, но не го намира и приема католицизма; Франсоа също не намира повече удовлетворение в литературата, телевизията и секса, и приема исляма. В хода на подготовката на ново издание на произведенията на Юсманс, поръчано му от новото ислямско правителство, Франсоа за пръв път проумява, че истинската цел на неговия любим автор е била не друга, а постигането на буржоазното щастие, „щастие, болезнено непостижимо за един ерген“ (по думите на Улбек). Това всъщност е единственото, което Юсманс е искал, пише Батюман. Не претенциозни вечери, а някакво просто ядене в компанията на приятели, придружено от обикновено вино, сливова ракия и тютюн, „всички насядали около печката, докато вятърът шиба кулите на Сен-Сюлпис“. Ала това щастие е непостижимо за един ерген, дори за богат ерген с прислуга – „защото за това е необходима съпруга, която умее да готви и да забавлява, която знае как да превърне къщата в дом“. Батюман подчертава, че буржоазното щастие в ислямската утопия на Уелбек може да бъде постигнато само с цената на подчинението на жената. За Франсоа радостите на кариерата и на независимостта трудно могат да компенсират душевните поражения от самотата, които са още по-големи за жената, отколкото за мъжа. От друга страна, пише Батюман, Франсоа проумява, че при новия ислямски режим жените живеят във вечно детство, първо като деца, после като майки, изживявайки само няколко години с „еротично бельо“, вместени между двете фази – и цитира Уелбек: „Очевидно те не са автономни, но както се казва на английски, fuck autonomy“.
За авторката представата на Уелбек за ислямската държава, „въпреки цялата й карикатурност, притежава известно приказно великодушие“. Той не портретира исляма като „деперсонализирана пълзяща заплаха, или като последно убежище, което може да се окаже изкушаващо за обезправените от Запада, а като система от вярвания, която е страхотно атрактивна за много хора, много от които имат и други възможности за избор“. Това е констатацията, до която стига и Батюман в Урфа. „Няма пълно щастие; за да получиш нещо, трябва да се откажеш от друго нещо“.
Толкова ли е уморен вече западният човек? От безкрайните възможности на демокрацията и либерализма, от това да иска всичко, от свободата си? Толкова ли е объркан и обезсилен от неспособността си да се спре, да избере, да вярва? Нима Улбек е прав и ислямът би могъл да се окаже не заплаха, а шанс, както загатва и американската авторка след премеждията си в Урфа?
Впрочем след онзи следобед Елиф Батюман не слага повече забрадката. „Не мога да го обясня рационално, но някак си не ми се струваше уместно“, казва тя и се връща към старата си стратегия да се усмихва и да игнорира социалните сигнали – „the American way“. Засега.
[1] (http://www.newyorker.com/magazine/2016/02/08/cover-story-personal-history-elif-batuman).
[2] Нейната преведена и на български книга „Изстъпления. Приключения с руските книги и с хората, които ги четат“ показва Батюман на висотата на майсторството й като есеист.
Illustration by Anna Parini, „The New Yorker“
Императорът на сладоледа 
Есето на Елиф ме остави с противоречиви мисли. Тя започва с описание на прогреса – Ататюрк и отхвърлянето на Отоманския хлаифат, нейното абсолютно светско възпитание – а завършва сякаш с примирение пред възможността този прогрес да бъде спрян в името на спокойствието и, добавям от мен, сигурността. Тълкуването на очевидната САТИРА на Уелбек – за която аз писах неотдавна http://www.antipropaganda.net/bg/2015/10/%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%82%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0/ – като че ли в подкрепа на „умората“ от западните ценности, е, меко казано неуместна. Прочитът на „Подчинение“ води до съвсем други изводи. Фактически Елиф се опитва да примири основния конфликт на всички съвременни западни общности, този между свободата и сигурността. Ако избере свободата, светът започва да й изглежда несигурен – поредицата реторични въпроси за смисъла на живота, литературата и т.н. Ако избере сигурността, тя де факто проповядва спиране на прогреса. Разбира се, опростявам съзнателно. Нейната задача е да пише за Турция, страната, от която родителите й са я извадили/избавили (навреме), така както и аз се самоизбавих от България, но на 46 години. За кого пише тя? Дали за американците или за бившите „свои“? Не е ясно, въпреки че по-вероятният отговор е за американската публика. Ала всъщност дъбокото й послание е към хората от нейния оригинален произход. Понеже е умна и много добра писателка, очаквах, че ще бъде много по-категорична в посланието си в името на прогреса и свободата, основната ценност на запаната цивилизация. Разочарованието си ще изразя в личен имейл до нея и с любопитство очаквам нойния отговор.
Използвам повода, за да изразя усещането си, че съм интелектуално ощастливен и често предизвикан от статиите в този сайт, и съм отворен за по-тясно общуване.
ХаресвамLiked by 2 people
Аз се почувствах обезпокоен от посланието, което прочетох в есето на Елиф. По същество тя е една светски възпитана издънка на турци, израсли с идеалите на Ататюрк, следователно еволюцията (като постоянен процес на прогрес от по-несъвършени форми към по-съвършени, включително и в мисленето) и свободата на личността са нейни ценности. Такива са и моите. Тълкуването й на романа на Уелбек „Подчинение“, структурно поставено в есето след случката в Урфа със забрадката, за мен е някакъв вид примирение с нещо, което не е прогрес, а е ограничаване на свободата на личността в името на житейска сигурност, която произтича от локални ценности. Реторичните й въпроси за основни дейности и ценности, които са съдържанието на нейния живот в западната цивилизация, са разбираеми съмнения в смисъла на нейната философия, но те биха могли да се задават в личен разговор и в моменти на слабост и откровение, но не и като платформа за защита на един живот, в който свободата не е ценност. Тя се е опитала да вплете в едно есе своето имигранство от Турция – но въпреки това е писала и за турската аудитория – и екзистенциалните и морални проблеми, възникващи от това на лично ниво, обратните на Кемализма тенденции на ислюмизиране на Турция под Ердоган, както и предложението да се приеме като неизбежна мъжката доминация (забрадката е символ именно на тази доминация), която в един неизвестен, но скорошен, ден може да прелее и в цападната цивилизация по напълно умерен, демократичен начин. Опитът и, според мен, е неудачен.
ХаресвамХаресвам
Съгласен съм с коментара на г-н Златко Ангелов с уговорката, че всеки има право на мнение, и Елиф Батюман има правото да се колебае и да не дава категорични отговори. Разбирам дилемата между свободата и сигурността, която вероятно ще съществува винаги. Но свободата не дава гаранции за нищо – нито за благополучие, нито за щастие, нито за богатство, нито за здраве, нито за изобилие, нито за сигурност. Свободата се състои единствено в правото на самостоятелен и независим избор, т.е. в правото ние сами да вземаме решения и да носим отговорност за тях, ако са грешни. Казано с други думи, свободата е индивидуалната отговорност на всеки от нас за собствените му решения пред него самия и пред обществото.
По-лесният и неангажиращ (безотговорен) избор е да се скриеш в привидната сигурност на груповите очаквания, когато следваш всеобщото течение и не се съпротивляваш. Според тази логика, която силно подчертава и самата Елиф Батюман, човек може да се чувства сигурен дори и сред Ислямска държава, ако следва нейните правила. Тоест човек може да чувства лична сигурност, даже ако самият той крещящо нарушава правата на други индивиди, стига това да е в съгласие с нормите на господстващия фактор. Това е по-скоро стаден инстинкт, което не означава непременно, че всички характеристики, които сме наследили от дивите си прародители, са ненужни и дори вредни.
От друга страна, доминиращите в съвременните развити общества културен релативизъм, войнстващ атеизъм, морален декаданс и прекалена представителност на маргинални елементи предизвикват естественото желание за „затягане на правилата” и носталгия по „доброто старо време”, когато нравствените норми са имали значение (дори и да е привидно). Колкото и да е банално, истината вероятно е някъде по средата, където моралът е значим фактор, но не защото нарушаването му води до пребиване с камъни и отсичане на ръце, а понеже свободният индивид осъзнава неговата важност за сплотяването и благоденствието на колектива.
ХаресвамLiked by 1 person