Играта на д-р Стрейнджлъв

П о л  С т р а т ъ р н

Д-р Стрейнджлъв е с изкуствена ръка, облечена в черна ръкавица; парализираното му тяло е приковано в инвалидна количка. Тъмни очила прикриват изкривените черти на лицето му, а пискливият му глас притежава заплашителен централноевропейски акцент. Това е злият дух на War Room, съветникът по стратегически въпроси на американския президент в един свят на ръба на атомната катастрофа от филма на Стенли Кубрик  Д-р Стрейнджлъв, или как свикнах да не се тревожа и заобичах Бомбата.

Един американски бомбардировач е надхитрил съветската система за зенитна отбрана, но не може да бъде върнат повече. Ужасеният съветски посланик описва на президента и на неговия съветник кошмарните последствия: ако бомбардировачът достигне целта си, това автоматично ще задейства най-страшното оръжие на СССР, машината за унищожение на света. Тя ще предизвика гигантски радиоактивен облак, който ще обвие цялото земно кълбо и ще го направи необитаемо за хора и животни през следващите сто години. Президентът изгубва ума и дума, а д-р Стрейнджлъв гневно крещи на съветския посланик: „Целият виц на вашата машина за унищожение на света отива на кино, щом я пазите в тайна. Защо не информирахте света за нея?“.

Това именно е логиката на теорията на игрите – и за пръв път в един игрален филм става дума изрично за този нов метод на стратегическо мислене. Цялата концепция на ядреното сдържане почиваше върху теорията на игрите.

Д-р Стрейнджлъв, превъплътен доста пресилено от Питър Селърс, проявява симптоми на растящо умопомрачение, докато действието върви към атомната катастрофа. Той бързо успява да разработи един гениален план за оцеляване на човечеството, изкуствената му ръка става неконтролируема и се опитва да го удуши, а той трескаво сочи към един „ком-пю-та“. Злият гений дегенерира в пародия на лудия учен.

Зрителите възприеха д-р Стрейнджлъв като неправдоподобна фигура и карикатурна художествена измислица. Истината е друга. В средата на 1950-те един тайнствен мъж, говорещ английски с унгарски акцент, чието парализирано тяло е приковано в инвалидна количка, редовно бива вдиган от болничното му легло във вашингтонската болница „Уолтър Рийд“, натоварван в специална лимузина и откарван в Белия дом. Там го очаква президентът Айзенхауър, бившият командващ съюзническите войски в Европа през Втората световна война, който внимателно изслушва препоръките на своя таен съветник по стратегическите въпроси, един човек, който никога не е служил в армията. След срещата мъжът в инвалидната количка веднага бива връщан обратно в болничната си стая. Ден и нощ пред вратата му стои въоръжена охрана. Той е обслужван изключително от армейски медицински сестри, които са получили одобрението на тайните служби. Пациентът, измъчван от явно изострящо се умопомрачение, често се стряска в съня си, крещи и бръщолеви несвързано. Задачата на неговите военни надзиратели е да не допуснат евентуални държавни тайни, които биха могли да шурнат от устата му, да станат достояние на чуждестранни сили.

john222

Мъжът, лежащ в болницата „Уолтър Рийд“, се казва Джон фон Нойман, произхожда от Унгария и е автор на революционни постижения в различни научни области – математика, физика, информатика, икономика, статистика, метеорология. През 1944 той стига до убеждението, че е намерил метод за решаване на научно-икономическите проблеми; оттук нататък „умното“ икономическо решение било само въпрос на математическо изчисление. Целият процес на намиране на съответното икономическо решение бил работа на компютъра (за чието изобретяване той също има фундаментален принос), тъй че учените-икономисти ставали просто излишни. Новият радикален метод на този може би най-голям математик на 20 век, когото някои апострофират и като най-големия интелект на века, се нарича теория на игрите. Впрочем нейният автор смята, че тя има универсално приложение – включително и за постигането на световно господство чрез ядрена заплаха.

Нойман Янош Лайош се ражда през 1903 в Будапеща, като син на богат банкер. Много скоро семейството му разбира, че невръстният Янош е вундеркинд, в буквалния смисъл на думата. На шест години той може да прочете една страница от телефонния указател на Будапеща и да я възпроизведе без грешка. На седем той и баща му си разказват вицове на старогръцки и се заливат от смях. На осем той може да раздели наум две осемцифрени числа. (Опитайте се да разделите, например, 97 572 915 на 18 835 769 – писмено). Детето-чудо скоро израства в истински гений. Осемнайсетгодишният Нойман следва едновременно в три различни университета: химия в Берлин и Цюрих, и математика в Будапеща, където написва докторската си работа. Още преди да е навършил трийсет години Нойман става автор на един признат по-късно за основополагащ труд в областта на квантовата механика. Но в тази си работа той допуска съществена грешка – едно невярно доказателство. Междувременно той се ползва вече с такова име, че малцината, които улавят тази грешка, решават, че те самите трябва да са пропуснали нещо. (Сбърканото „доказателство“ на Нойман спъва в продължение на петдесет години напредъка в една определена област на квантовата механика).

През 1928 Нойман обнародва една теория, която ще промени из основи старата дисциплина на вероятностната математика. Развитата от Нойман теория на игрите свежда всяка конфликтна ситуация между две страни до математически точна игра, позволяваща, например, да бъдат изчислени възможните резултати от различните ходове на един играч на покер. Теорията на игрите обаче е валидна не само за играта в прекия смисъл на думата – тя е приложима към всички сфери на действителността. По думите на Нойман: „Реалният живот се състои от блъфове, от различни ходове за заблуда на противника, както и в това, че всеки се пита какво ли си мисли другият, че възнамерявам да предприема. Тъкмо за това става дума в моята теория“. Теорията на игрите анализира конфликта между двама високоинтелигентни, коварни партньори, които са обвързани от определени правила на игра. Главното обаче е, че никой от двамата не може да бъде сигурен дали другият не играе двойна игра.

По онова време водещите математически умове са разяждани от силни съмнения. Как може да се докаже, че математиката е абсолютно сигурна наука? Как може да се докаже, че математиката е една напълно логична система, която се опира на определен брой прости, основополагащи аксиоми? С тези въпроси се занимава задълбочено още от седемнадесетата си година и Нойман; той написва няколко текста, целящи да „аксиоматизират“ математиката и да покажат как биха могли да изглеждат тези аксиоми. Седем години по-късно целта изглежда постигната. Големите математици на времето са въодушевени. Най-сетне е налице доказателството за абсолютната сигурност на математическата истина. Нойман триумфира там, където всички други се бяха провалили.

Ала триумфът му се оказва краткотраен. През 1931 австрийският математик Курт Гьодел излага своето прословуто доказателство за непълнотата на математиката, според което доказването на всички математически теореми е невъзможно. Гьодел постановява, че в рамката на една аксиоматична система винаги ще има математически теореми, които нито могат да бъдат доказани, нито опровергани в рамката на същата система, без въвеждането на нова аксиома. Тази нова аксиома обаче води към нови теореми, чиято вярност в рамката на системата също е недоказуема. И така до безкрай. По този начин Гьодел дава неопровержимо доказателство за това, че математиката не е затворена система.

Провалил се в стремежа си към математическо безсмъртие, Нойман насочва вниманието си към квантовата физика. По онова време той живее в Берлин, където се намира Пруската академия на науките, работното място на Айнщайн и Планк. Двеста километра на югозапад, в Гьотингенския университет, е концентрирана друга силна група от физици, начело с Вернер Хайзенберг, но Гьотинген си остава на първо място люлката на великите математици от Гаус до Хилберт. По покана на Хилберт, Нойман често взима влака за Гьотинген. (Според легендата по време на тричасовото пътуване от Берлин до Гьотинген били решавани повече математически проблеми, отколкото където и да било другаде по света).

Квантовата физика също е навлязла в нова фаза на своето развитие. Експериментите са показали, че електронът може да се проявява и като вълна, и като частица – две взаимно несъвместими състояния, тъй като вълната е движение, а частицата обект. Хайзенберг се опитва да преодолее дилемата с твърдението, че на субатомарно равнище поведението на частиците не се поддава на „изобразяване“. На това равнище е невъзможно съставянето на модел на електрона. Поведението на електрона може да бъде описано единствено като матрица, на базата на експериментални наблюдения. Тази теория среща несъгласието на австрийския физик Ервин Шрьодингер. Той показва, че противно на очевидната липса на логика, електроните и поведението им могат да бъдат математически адекватно описани като вълнообразни частици – без да се прибягва до „матрицата“ на Хайзенберг.

Макар и новак в областта на квантовата механика, младият Нойман стига до прозрението, че тези два диаметрално противоположни метода водят в крайна сметка до един и същ резултат! Така че те формулират на практика едно и също състояние на нещата. Като напряга цялото си математическо умение, Нойман успява да открие формула, която привежда в хармония двата подхода – удивително постижение, сравнимо единствено с работата на английския физик Пол Дирак, който по същото време стига до математическа формула с аналогичен резултат. Елегантността на формулата на Нойман допада на гьотингенските математици, функционалните предимства на формулата на Дирак пък допадат на физиците. А именно физиците тласкат напред изследователската работа, тъй че накрая се налага формулата на Дирак и Нойман отново се оказва изпреварен при едно така важно откритие.

Двойният неуспех обаче не променя слънчевия характер на Фон Нойман – въпреки филмовата му карикатура като д-р Стрейнджлъв. Още като младеж той притежава светските обноски и култивираност, характерни за австро-унгарската епоха; той носи копринени ризи и шити по поръчка костюми, както би могло да се очаква от един достолепен син на банкер. Само че Нойман не е някакъв задръстен тип, напротив – той е чест гост на разгулните кабарета и дивите купони в Берлин през 1920-те, а слабостта му към силните коктейли е направо легендарна. Ала нищо, нито дори алкохолът не е в състояние да накърни култивираното излъчване на този човек. Впрочем всички, с които влиза в контакт, много бързо усещат, че в главата му върви някаква друга програма. От време на време той се изгубва от погледа на останалите гости и тогава го откриват, обикновено седнал в някой тих ъгъл и зает с решаване на математически задачи. Математиката присъства дори в съня му. Както първата, така и втората му жена разказват, че имал изнервящия навик преди лягане да си припомня проблемните точки в актуалната математическа задача, която го занимава, и как след това ставал посред нощ, за да си запише решението.

По време на една лятна ваканция Нойман се среща в Унгария с приятеля си Миклош (по-късно Николас) Калдор, един друг представител на поколението на унгарските деца-чудо. Двамата разговарят за икономика – една чужда за Нойман тема, която обаче веднага го завладява. Той помолва Калдор за някоя книга, описваща математически теорията на икономиката, и Калдор му препоръчва труда на Леон Валрас Éléments d’économie politique pure. В нея Нойман попада на теорията за общото икономическо равновесие, според която предлагането и търсенето винаги се уравновесяват, тъй че на пазарите няма нито излишък, нито липса. Нойман бързо открива две грешки в уравненията на швейцарския икономист. Първо, за да се постигне равновесие, цените трябва понякога да падат до нула, та дори да навлизат и в негативния сектор. Второ – и тази грешка е още по-сериозна, – Валрас, както и всички други математически анализатори на пазара след него разглеждат ситуацията съвсем механистично. За тях икономиката е огромен, изключително сложен мотор. Ако натиснеш един лост, това оказва въздействие върху цялата система. Нойман с право възразява, че икономиката не е механична система, а система, която се влияе от хората, а тяхното взаимодействие е социален феномен. Икономика, базираща се на свободната търговия, се състои по същество от конкуренти, действащи на един открит пазар. Никой от участниците не може да знае как ще реагират конкурентите му. Но всяко от действащите лица знае, че резултатът зависи от решенията и действията на всички. Тъй че решението на всеки индивид неизбежно съдържа преценка за начина, по който ще действат конкурентите му. Това, а не някакво си теоретично математическо равновесие, е за Нойман ключът към разбиране на икономическата ситуация, която той описва в рамката на своята теория на игрите.

Нойман разработва формула, изразяваща оптималната стратегия във всяка конкурентна ситуация – в хазарта, както и на пазара: това е неговата минимакс-теорема. Участникът в конкурентната надпревара трябва предварително да анализира всяка стъпка, която прави, за да изчисли максималната загуба, която би могла да възникне за него, ако се реши на тази стъпка. До това най-лошо възможно развитие вероятно никога няма да се стигне, но, ако все пак това се случи, вредата би могла поне да се ограничи. Правилото на Нойман гласи: „Поражението е неизбежно, ако се стремиш да спечелиш, вместо да избегнеш поражението“. Тук говори опитът на един човек, изгубил два пъти – срещу Гьодел и срещу Дирак, при това в една игра, по-голяма от която няма за него. Този път обаче победата, респективно избягването на поражението е сигурна: Нойман казва последната дума на математическата вероятностна теория. От Пачоли до Дьо Моавър, от Гаус до Кейнс всички големи математици и икономисти се опират само на смътни предположения. Теорията на игрите предлага окончателното решение.

1111

В началото на 30-те започват редовните гостувания на Нойман в Америка. Той получава високи хонорари за лекциите си в Принстън, като същевременно е на заплата в Берлинския, а по-късно в Хамбургския университет. През 1933, заедно с Айнщайн, той е назначен като един от първите професори в новосъздадения Институт за авангардни изследвания; няколко години по-късно тук пристига и Гьодел, който получава обаче по-ниско назначение. Джони фон Нойман, както го наричат американските му приятели и колеги, бързо се нагажда към новата обстановка и придава на ИАИ, тази крепост на теоретичното знание, известен европейски колорит. Неговите елегантни костюми и пъстри вратовръзки са в ярък контраст с развлачените пуловери и сандалите на Айнщайн. Джони се е оженил междувременно за Мариет, една искряща от живот издънка на будапещенското висше общество. Домът на Нойманови скоро се прочува с коктейлните партита, които закръгленият, засмян Джони организира в края на седмицата. Той обича тежки ястия и виенски торти, и неизбежно започва да надебелява. Както казва веднъж жена му: „Джони може да изчисли всичко, освен калориите“.

Един ден през 1939 в ИАИ пристига претенциозният и амбициозен икономист Оскар Моргенщерн, „потомъкът на кайзера“[1], който се обръща към Нойман с предложение, което последният не може да откаже: да напишат разгърнат анализ на теорията на игрите и приложението й в икономиката. Заплануваното съчинение набъбва постепенно на цял том от 600 страници, който излиза през 1944. Така се ражда Теория на игрите и икономическото поведение, фундаменталният и до днес труд, обосноваващ математически вероятностите в полето на икономическата дейност.

Теорията на игрите изхожда от съществуването на два основни вида игри – с нулев резултат и с не-нулев резултат. При играта с нулев резултат победата на единия играч означава винаги загуба за другия (ако Сампрас спечели един сет, това означава, че Агаси е загубил този сет). При играта с не-нулев резултат обаче е възможно да спечелят и двамата играчи: това е тъй наречената winwinsituation, до която може да се стигне чрез взаимодействие (Сампрас и Агаси се съюзяват, за да постигнат смяна на съдията). Ала този вид игра може да доведе и до loselosesituation (съдията дисквалифицира Сампрас и Агаси). Тези стратегии са приложими както за икономическото поведение на предприятията, конкуриращи се на свободния пазар, така и за поведението на потребителите.

По този начин икономическата дейност се превръща в една голяма игра, в която участват определен брой актьори. Някои предприятия се съюзяват, за да изтласкат други предприятия от пазара, стремейки се към winwinsituation (намесата на Картелната комисия обаче може да доведе до loselosesituation). Работниците се обединяват в профсъюзи и също се стремят към winwinsituation (евентуална стачка обаче, която вкарва фирмата в банкрут, би могла да предизвика loselosesituation). Теорията на игрите се оказва дефиницията на онова, което се разиграва в едно свободно пазарно стопанство.

Нойман е бил остро критичен към съществуващата икономическа теория; задачата, която той и Моргенщерн си поставят, е да я реформират „в съответствие със строгите правила на науката“. Те са убедени, че теорията на игрите може да даде неопровержимо доказателство за всичко, което дотогава се е опирало само на предположения. Досегашната икономическа теория, пишат те, „беше една безнадеждно ненаучна дисциплина“, а никоя теория, която не борави с точни доказателства, не може да претендира за научност. Означава ли това, че традиционното икономическо учение е погрешно? Не, но то дава произволно описание на икономическия механизъм, без никакво по-задълбочено разбиране на нещата. „Движението на планетите беше известно дълго преди теорията на Нютон да позволи изчислението и обяснението на техните траектории“, пишат двамата автори, уверени, че теорията на игрите, подобно на Нютоновия закон за гравитацията, ще промени всичко. От нея се очаква да направи за икономиката онова, което Нойман за малко не успява да постигне в областта на математиката: да формулира основополагащи аксиоми, върху които да бъде изградена една система на неоспоримата истина. По този начин икономиката ще се превърне в абсолютна и неопровержима наука, и няма да бъде принудена да зависи от предположения, като например онези на Кейнс. Големият икономист се отнася критично към теорията на игрите, като основният му аргумент е, че математиката може да бъде само началото на една калкулация, която задължително трябва да отчита и ролята на човешкия фактор.

Биографът на Нойман смята, че обсебването му от теорията на игрите би могло да е свързано с неговия натрапчив сексуален нагон. „Не един и двама от колегите му – пише Стийв Дж. Хаймс – стават свидетели как, когато влезе в стая, където работи някоя хубавичка секретарка, Нойман се прави, че е изпуснал нещо на пода, за да се наведе и да се опита да надникне под роклята й“. Той си остава женкар и като женен. И двете му съпруги са били силни и интелигентни личности, притежаващи достатъчно фантазия, за да си представят на какво е способен един гений в свободното си време. След като веднъж бива заловен в такова провинение от втората си жена, Нойман й пише писмо, в което формулира своята mea culpa по следния уклончиво-игрив начин: „Надявам се, че си ми простила моя нескопосан опит за двойна игра“. В светлината на това поведение не е изненадващо, че авторът на теорията на игрите се отнася много резервирано към междуличностните игри и конфликти.

След няколкогодишното си занимание с икономика, Нойман започва постепенно да се вживява в ролята на д-р Стрейнджлъв. Той пророкува, че ще настъпи денят, когато теорията на игрите ще стане приложима и в политиката – а това означава, и по отношение на ядрената стратегия. През 1943 Нойман е включен в проекта „Манхатън“ за създаването на първата атомна бомба. Като правителствен съветник, той упражнява и политическо влияние. Нойман е член на специалния комитет, който определя целите на атомните бомбардировки над Япония. А след Хирошима и Нагазаки учените съзнават, че е възможно създаването на още по-страшно оръжие – водородната бомба. Нойман, който е един от малцината, имащи ясна представа за техническото осъществяване на проекта, е сред най-убедените му привърженици. Той се застъпва енергично за създаването на водородната бомба и бива назначен за ръководител на Комисията за атомна енергия. Студената война е в разгара си, а КАЕ се води за острието на борбата срещу Съветския Съюз. Печатът възторжено приветства назначението на Нойман, описван като един симпатичен, култивиран човек и „най-големия гений на света“. Ядреният физик и бъдещ Нобелов лауреат Ханс Бете се пита дали „Нойман не принадлежи към някакъв вид, който превъзхожда човека“.

Ученият се захваща за работа с обичайния си ентусиазъм, още повече, че след успешното първо изпитание на водородната бомба се открива уникален шанс да приложи на практика теорията на игрите. Тук е налице една двустранна игра, която засенчва всички други подобни игри. За Нойман прилагането на неговата теория към дадената стратегическа ситуация допуска само един извод: нанасянето на пръв ядрен удар. Той описва на президента Айзенхауър логиката на своята теория и настоява за незабавното хвърляне на водородна бомба над някоя необитавана част от огромната територия на СССР. Единственият начин Америка да излезе победител в тази игра е като се наложи над руснаците още преди да са създали собствена водородна бомба.

Въпреки логичните аргументи на Нойман и неговите увещания („преди да е станало късно“), въпреки че от тях е убеден и външният министър Джон Фостър Дълес – Айзенхауър се колебае. Той не е в състояние да обори доводите на тези двама магове на глобалната стратегия, ала въпреки туй има чувството, че това не може да бъде единствената вярна позиция в случая. Междувременно Москва известява, че също разполага с водородна бомба. Във Вашингтон здравият разум надделява, макар и да е в противоречие със стратегическата логика.

Дали филмът на Стенли Кубрик е наистина една преиначена карикатура? Д-р Стрейнджлъв е готов да пожертва милиони хора, за да сбъдне мечтата си; неслучайно подзаглавието на филма гласи … или как свикнах да не се тревожа и заобичах Бомбата. До края на живота си Нойман остава верен на създанията на собствения си гений. Но има хора, които се противопоставят на маниакалните му амбиции: Гьодел, Дирак, Кейнс, а накрая и Айзенхауър.

Впрочем Нойман си блъска главата не само над въпроса как да унищожи света, но и как да го спаси. Така в полезрението на неговия неуморен дух влиза метеорологията. Според Нойман тази наука, подобно на икономиката, е безнадеждно ненаучно структурирана. Необходимо е прилагането на принципите на научната строгост, допълнени с щипка фантазия. Така например енергията на Земята се влияе отрицателно от ледовете, сковаващи двата полюса. Решението на Нойман? Полярните ледникови полета да бъдат напръскани с тъмна боя, например калиев перманганат, тъй че снегът да не отразява повече слънчевата светлина; така ледовете ще се разтопят и цялата планета ще разцъфти от промяната на климата – в Исландия ще стане топло като във Флорида. „Най-големият гений на света“ изглежда изобщо не се е досетил, че разтапянето на вечните ледове ще потопи под вода Флорида и всички крайбрежни градове в света.

33333

Освен това Нойман обмисля да превърне климата във „върховното оръжие“. Той обяснява най-сериозно на шефовете в Пентагона, че с помощта на новата научна метеорология американците могат да насадят в Русия нова ледникова епоха. Вярно е, че за тази цел било необходимо да се събере огромно количество данни и да се извършат сложни изчисления. Но това не било непреодолим проблем, уверяваха Нойман зяпналите от удивление генерали. Той тъкмо работел върху създаването на необходимия за целта инструментариум.

В Института за авангардни изследвания са събрани най-големите умове на човечеството. Те са много добре платени и единственото, което се очаква от тях, е да мислят. ИАИ е чисто интелектуална институция, тук няма лаборатории и машини, всякакви опити и изобщо практически дейности са забранени. Въпреки това Нойман успява да монтира в парното помещение на института прототипа на един компютър, ранна версия на Математическия анализатор, нумератор, интегратор и калкулатор, наречен накратко МАНИАК. Апаратът принадлежи към първото поколение от изчислителни машини. В чест на Нойман, компютърът, който специалистите на Корпорация РАНД развиват в условия на строга секретност в Калифорния, е наречен JOHNNIAC.

Ала както обикновено, мисълта на Нойман се движи с няколко крачки пред времето си. В поредица от лекции в Принстънския университет той очертава бъдещето на компютъра, като подчертава пред слушателите си, че компютърът не е просто една свръх бърза изчислителна машина, а инструмент, който ще доведе до възникването на „изкуствен теоретичен мозък“. Този мозък ще притежава не само памет, но и специална функция за стимулиране на вериги от случайности, които ще работят като човешкото въображение. А това означава, че машината ще има собствен интелект. Тя ще може да работи със самовъзпроизвеждаща се програма, така че изчислителният й капацитет постоянно ще се разширява. С помощта на допълнителни функции компютрите от следващото поколение ще се оптимизират самостоятелно и ще се превърнат в една бързо усъвършенстваща се форма на интелигентност.

Нойман не успява обаче да осъществи амбициозните си планове. По един едновременно банален и трагичен начин, човешката природа напомня, че все още нищо и никой не е в състояние да я лиши от господството й над човека и неговата съдба. През лятото на 1955 Нойман се спъва в коридора на едно учреждение и се удря силно с рамото в стената. Тъй като болката не отслабва, той отива на лекар, след това на други лекари и накрая се оказва, че има рак на костите, и то в напреднал стадий.

Тази диагноза, която му идва като удар от ясно небе, притежава своя собствена ирония. Нойман винаги е отричал, че атомните опити могат да предизвикат рак у участващите в тях водещи учени, към които принадлежи и той. Факт е обаче, че няколко от учените, участвали в първите атомни опити, умират вследствие на заболяване от непознати видове рак, включително Робърт Опънхаймър, който работи в Лос Аламос; Енрико Ферми, който извършва първата верижна ядрена реакция; квантовият физик Ричард Файнман, чиято научна блицкариера е свързана с атомния проект „Манхатън“.

Нойман започва да работи на още по-високи обороти, пришпорван от мисълта за амбициозните проекти, които иска да осъществи. Три месеца след установяването му обаче, раковото заболяване на Нойман бива диагностицирано като неизлечимо. Остават му още няколко месеца живот и не след дълго той се оказва прикован към инвалидната количка. Ако телесните последствия са катастрофални за Нойман, то душевните се оказват унищожителни. Светската фасада на учения се разпада и под нея става видимо страданието на един измъчван от страх човек. Стийв Дж. Хаймс говори за „тотален психически срив, паника, неконтролируеми панически крясъци всяка нощ“. Духът на Нойман не издържа на вътрешното напрежение, на страха, несбъднатите амбиции и рака. Някои от неговите колеги са били убедени, че Джони фон Нойман не може да умре. През целия си живот той е бил един безгрижен агностик, но ето че сега, обхванат от панически страх, той се завръща в лоното на католическата църква. Един бенедиктински монах го посещава редовно в частната му стая във военната болница „Уолтър Рийд“, за да го наставлява в християнската вяра.

Въпреки всичко Нойман започва да пише една нова книга, озаглавена Компютърът и мозъкът, която обаче остава недовършена и излиза едва след смъртта му. Междувременно сгърчената фигура в инвалидната количка продължава да бъде карана с кола на заседанията на различни правителствени комисии, обсъждащи ядреното сдържане, външнополитическата стратегия, междуконтиненталните ракети или атомната енергия; от ден на ден расте и приликата с д-р Стрейнджлъв. Последният от споменатите органи, прословутата Комисия за атомна енергия, бива наричан неофициално „Комисията Нойман“. Айзенхауър, самият президент, все така обича да го изслушва. Но ракът продължава безмилостно да разяжда тялото му. От лятото на 1956 Нойман не може повече да напуска леглото си. Тогава Комисията започва да идва при него.

Въпреки силните дози морфин, нощем го измъчват болки; чуват се викове, несвързан брътвеж, сетне заклинателни нареждания или умолителни молби, нерядко изричани на унгарски. Нойман е поставен под надзора на един полковник от ВВС, който командва екипа от медицински сестри – специално обучени служителки на ЦРУ, – и бди болният да не избълва нещо, което „би могло да бъде от полза на някоя чужда сила“. Словесните изблици се влошават все повече, макар да има и фази на успокоение – тогава за кратко отново се долавят проблясъци от някогашния вундеркинд. За да се отклони вниманието на Нойман от неговите кошмари, лекарите препоръчват на пациента да бъде четена някоя книга, като на малко дете. Започват да му четат Фауст на немски. Един следобед четецът спира за малко – и живият труп в леглото дава последно доказателство за свръхчовешката си памет, като изрецитирва следващите стихове.

Джон фон Нойман умира на 8 февруари 1957, едва 53-годишен. През една мразовита утрин той е погребан в Принстън. Видимо развълнуваният бенедиктински монах, неговият изповедник, извършва кратка католическа церемония пред отворения гроб и произнася кратко слово в присъствието на траурната общност, съставена от председатели на различни правителствени комисии и на учени, които проследяват погребението с мрачни, вкаменени физиономии. Като се извръща към съседа си, ръководителят на лабораторията в Лос Аламос казва: „Ако Джони е там, където се надяваше, че ще попадне, мога да си представя какви интересни разговори се водят сега на онова място“.

Превод от английски С т о я н  Г я у р о в

The Game to End all Games, in: Paul Strathern, „Dr. Strangelove´s Game“ (2001).

[1] Според семейната легенда майката на Моргенщерн била извънбрачно дете на император Фридрих III.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s