Навечерия

Б у р к х а р д  М ю л е р

Трябва ли да се случи това, което се случва? Човечеството, изглежда, не вярва, иначе нямаше да си позволява никакви войни. Защото то го прави не сякаш извършва някакво велико дело, а като нещо, което може да си позволи, един допълнителен разкош. Две страни застават една срещу друга, а това означава: две взаимно изключващи се надежди. Естествено, има случаи, и то съвсем не редки, при които една превъзхождаща сила най-брутално смазва беззащитния; НАТО постъпи така, когато през 1999 г. нападна Сърбия, обеща и спази обещанието си да хвърли жертвата си на земята без нито един убит от своя страна. Това беше най-подлата война на всички времена. Но не за този вид война ще става дума тук, а за онази, която си спечелва слава благодарение на опасността; за, така да се каже, доброволната война между две приблизително равни по сила страни. А тъй като войните са комплицирани, протяжни исторически събития, често накъсани и от паузи, бих искал да се спра на тяхната кристална форма – битката.

Впрочем класическата битка също  не съществува вече. Онова, което от XX в. насам наричат “битка”, са трудно поддаващи се на локализиране в пространството и времето операции, при които цели набори и райони в продължение на дълги месеци биват унищожавани машинно – битките при Сома, Атлантическата битка, въздушните битки над Англия или Германия. Тук имам предвид старите битки, така както са се водили до XIX в., за които е имало ясно очертано бойно поле също като игрището на някой отборен спорт, които са продължавали един следобед, най-много до късна нощ, а ако са се проточели два или три дни, това вече е било паметно разхищение; духовете на убитите, така са казвали тогава, загатвайки за мащабите на изразходваните сили и степента на огорчението, продължавали да се бият във въздуха. (Естествено, такова нещо е можело да се каже само докато не е имало истински въздушни боеве.)

В действителност всичко е било регламентирано. Двете армии се доближават една до друга, известно време се дебнат и обикалят, после едната страна предлага започване на битката, като се престроява в бойна формация: няколко хиляди, обикновено няколко десетки хиляди души, разположени на фронт от два-три километра, рядко повече, обичайно по-малко, няколко редици в дълбочина, ездачи по фланговете, на възвишението – оръдия. Другата страна приема поканата или я отхвърля; в последния случай битката се отлага – също като на дансинга, когато дамата откаже да танцува. Всичко си има своя ред – като фигурите на шахматната дъска преди започването на играта. И всички стоят плътно един до друг, това е най-важната част на регламента: тъй като – предвид нищожния радиус на действие, слабата пробивна мощ и ниската скорост на презареждане на старите оръжия – постигането на удовлетворителен брой, тоест на критична маса от убити, е възможно само ако войниците и на двете страни стоят плътно не само до врага, но и до своите другари. Да останеш прав, когато съседът ти рухне: това е най-важното правило на тази игра, в това се състои честта на офицера и на тренираната с бой смелост на редника. Няколко часа само – докато частите се разгърнат и потънат в предвидения хаос, след което по-слабият започва да се олюлява и става известен победителят.

Този вид битки, тази днес почти носталгична картина на избиването имам предвид, когато казвам “навечерия”. В навечерието на битката двете армии вече са се разположили доста близо една до друга; войниците са в полезрението на вражеския лагер, понякога чуват виковете оттатък и също отвръщат с викове в нощта. Изолирани разузнавателни набези и снабдителни акции, това е всичко, иначе цари затишие. Двете армии са обвързани от неизреченото обещание, че докато не настъпи часът, няма да предприемат нищо (с изключение може би на някоя и друга дребна провокация), за да не нарушават почивката, от която се нуждаят.

Никога неизвестността на цялото бъдеще не е така осезаема, както в навечерието. Всеки ще се съгласи, че в бъдещето (независимо и от най-подробното планиране) е възможно всичко; ала рядко то е тъй ясно, тъй скорошно и само едно от две неща. Сякаш времето се събира малко преди разклонението, колебаейки се дали с рязък тласък, сега веднага, да завие надясно или пък наляво; защото едно от двете ще трябва да избере. След това често възниква впечатлението, че битката неизбежно е трябвало да приключи така, както е приключила, тъй като всичко от тогава нататък се подрежда в онова голямо историческо табло, което се разстила без никаква пролука от онзи ден чак до наше време. Аналогично впечатление, разбира се, би се породило и в обратния случай, тъй като светът винаги е пълен. Докато се стигне обаче дотам, никой не знае какво ще се случи. И дори когато победител е собствената ти страна, много от нейните войници ще са загинали, някои от един-единствен удар, други дълго след това от жажда или изядени от кучетата. Бойното поле на следващия ден е една от най-ужасяващите гледки, които историята познава. Вечерта преди битката е време на вглъбение и страх.

22222

Битката при Аженкур от 1415 г. е една от най-големите през Стогодишната война, която Англия и Франция водят за надмощие на френска земя. Смайваща е самата продължителност на тази война, три, дори четири пъти по-дълга от Трийсетгодишната. Подобно на кръстоносните походи и строежа на катедралите, тя, изглежда, е била плод по-скоро на определено състояние на духа, отколкото на някакъв план – под предлог за постигане на дадена цел да се ознаменува една авантюра. Битката при Аженкур изиграва голяма роля за възникването на представата, която британската нация има за себе си. Същественото за тази представа е, че въпреки неблагоприятните предпоставки англичаните, благодарение на твърдостта си, в крайна сметка побеждават. Шекспир й е предал останала паметна и до днес форма в своята кралска драма “Хенри V”. Непосредствено преди началото на сблъсъка кралят се обръща към своите войници с думи, които преобразяват съзнанието за отчайващо неизгодното им положение в дръзка решимост. Тук именно биват изречени думите за happy few[1] (оттогава неведнъж тълкувани наново), за тези, които в този съдбоносен час имат щастието да бъдат толкова малобройни, но да образуват навеки веков един изключителен кръг на смелите и гордите. Днес, заявява кралят, се раздават входните билети за този кръг – и никога повече; ще се разкайват онези, които са прекарали този решителен ден на топло в леглото у дома си.

По-новата историография се опита да прецизира численото съотношение на силите: англичаните все пак не са били чак толкова малко на брой. Дори на патриота Шекспир му е било трудно да замаскира подчертано агресивния характер на похода, който достига кулминацията си в Аженкур. Френският dauphin[2] изпратил на английския крал бъчва, пълна с перца за федербал, подигравайки го по този начин за лекомисления му начин на живот като престолонаследник – и това е било достатъчно като повод. И двете възражения обаче са безсилни пред твърдината на националния мит.

Към него принадлежи също и тревогата в нощта преди битката, проникнатата от страх несигурност. Шекспир приближава до нас тази ужасна нощ, която сякаш няма край, в речта на хора. Когато настъпва утрото, се разкрива бойното поле, което е истинско поле – голяма, прясно изорана нива, чиято пръст е силно размекната от продължителните дъждове. Никой не бърза да измине значителното разстояние до вражеските редици с повече от половин центнер[3] желязо по себе си през терен, който е истински кошмар от кал. Четири часа двата фронта стоят неподвижни и чакат кой пръв ще си изпусне нервите и ще нападне. Накрая град от стрели на английските дълги лъкове, който едва достига противниковия авангард, провокира французите да се юрнат напред. Това не е било умно от тяхна страна. Нивата, обрамчена и от двете страни с гори, е била твърде тясна, а напред се е стеснявала още повече. Тежковъоръжените бойци, които държат да се бият в първата редица, си пречат взаимно и падат в дълбоката кал, в която – докато над главите им мудно се точи тромавата атака на собствената им тежка конница – направо се издавят. Дълго време везните се накланят ту на едната, ту на другата страна, в един момент дори изглежда, че французите взимат надмощие, при което крал Хенри за всеки случай избива френските пленници, които е заловил междувременно – това ще остави незаличимо петно върху името му. В последна сметка френската армия понася тежко поражение, голяма част от френската аристокрация е избита, при незначителни загуби за англичаните.

Времето било виновно, калта, тясното бойно поле. Нима изходът от битката е бил случаен? Все пак изборът на мястото и времето, едно взето от разума решение, също е допринесъл за крайния завършек. Шекспир приписва известна роля и на заслепяващата арогантност на французите, които са вярвали, че победата им е в кърпа вързана; така в сметката се вписва и един морален фактор – най-трудно поддаващ се на проверка.

Възниква впрочем още една група въпроси, засягащи съдбата на подобна битка. Колко нашироко и колко надълбоко е въздействала тя върху бъдещето? Извън всяко съмнение е превръщането й в национален мит. Дори Чърчил в прословутата си реч за кръвта, потта и сълзите от 1940 г.[4] се позовава на духа на Аженкур; дори Тони Блеър прибягва до нея в борбата срещу тероризма; и дори романистът Иън Макюън разкрива литературната неосведоменост на иначе изтънчения герой в книгата си “Събота”, като показва как той не долавя един намек за Аженкур. Казано не толкова любезно, тази битка въздейства и във вид на лъжа. И тъй като става дума за лъжата на един Голиат, който се прави на Давид, тя предизвиква неприязън. Внимателният прочит разкрива признанието за лъжа още при самия Шекспир, в израза за happy few. Крал Хенри уверява, че който му остане верен днес, ще бъде негов брат за всички времена, без оглед на съсловните граници. Ала когато победените французи отиват при него, за да измолят за своите нотабили погребение, достойно за съсловието им, тъй че благородната им кръв да не се размеси с кръвта на убитите войници от простолюдието, той удовлетворява тяхната молба, сякаш става дума за жест на хуманно великодушие.

Като историческа дата обаче битката при Аженкур е много далеч от значението, което английският мит й приписва. Вярно е, че след Аженкур Англия с един удар става господар на половин Франция (не за пръв път в тази дълга и богата на превратности война) и най-важната държава в Западна Европа; през следващата година Хенри приема на посещение императора, френският крал е принуден да му даде дъщеря си за жена, синът им Хенри VI бива определен за престолонаследник на двете кралства. Ала само десетина години по-късно на сцената излиза Жана д’Арк, Орлеанската дева – въпреки краткотрайната й роля един за Франция още по-значителен мит, отколкото Аженкур за Англия; от там нататък английското превъзходство на континента е в отстъпление, въпреки че бойните действия продължават още дълги години. Хенри VI никога не поема управлението на Франция.

111111

Преди няколко години беше нашумяла много пеперудената хипотеза: комплексните обстоятелства и условия на метеорологическия и историческия свят били толкова лабилни, че пърхането на крилцата на една пеперуда било в състояние да предизвика буря на другия край на земята. Вярно ли е това?

Наистина ли монголците са щели да прегазят Европа, ако след победата си в битката при Лигниц в Шлезия бяха продължили устремния си щурм на запад, вместо да се забързат обратно към вътрешността на Азия, за да изберат нов Велик хан, след като, галопирайки в степта, конят на стария попаднал с копитото си в една миша дупка, паднал и счупил врата на ездача? Дали съдбата на Европа е зависела от тази мишка, или по-точно: дори не от нея, а просто от някаква си там дупчица, която самата мишка може би отдавна е била забравила, за да се заеме с по-важни за нея неща?

Или така не може да се разсъждава, защото без съмнение по съвсем същия начин като хана трябва да са загинали още много монголци, тъй че не мишката е виновна, а по-скоро монголският стил на езда и живот? И дали не трябва да си кажем, че тези две неща – безразсъдната ездаческа смелост и готовността да се откажеш от постигнатото заради някаква новопоявила се цел – са просто две фасети от все същия неспокоен характер на онзи завоевателен народ, тъй че неговите победи са били наистина смайващи, но без дълготрайни последствия?

Наполеон може би е загубил битката при Ватерло заради хемороидите си, които са го правели нетърпелив тъкмо когато това е било най-неуместно. Означава ли това, че тези артериални възелчета на едно невзрачно място са предопределили съдбините на Европа за следващия половин век? Или тук трябва да се възрази, че съвсем други и много по-пространни са били факторите, съдействали след уседналия XVIII в. за появата на човек, който не е бил в състояние да седи спокойно на едно място?

Римляните са обичали да казват, че понякога може да загубят битката, но никога войната. Дали това е вярно определение за пропорциите, в рамката на които хаосът и редът регулират хода на света? Ако сложим монета върху релсата, дали влакът ще я сплеска, или пък тя ще предизвика дерайлирането му? Може ли една по-голяма, тъй да се каже, по-добра причина да оправдае в известен смисъл една по-малка, тъй да се каже, неоснователна причина, така както огромната тежест на влака оправдава (или не) онази нищожна пречка, каквато е монетата върху релсата? Или пък трябва да го формулираме така: трябва да е налице една по-голяма причина, за да могат малки и дори съвсем малки причини да наклонят везните, толкова малки, че човек може да ги подритне с крак и да извика: Пфу! Случайност!?

Битките се решават, тъй или иначе; но какво решава една спечелена или изгубена битка, това се решава от друго. Аженкур довежда до временно надмощие на англичаните и дори до сключване на мир, което не може да се каже за повечето битки; въпреки всичко обаче Аженкур, както вече отбелязахме, не сочи в бъдещето. Бъдещето довежда до разделянето на Англия с Франция. Защо? Би могло да се приведат някои аргументи: за да затвърдят френските си владения, англичаните са принудени да пресекат Ла Манш, докато французите винаги са били на своя земя; тъй продължителната война допринася за постепенната подмяна на средновековната ленна система, на която се базират английските претенции, с идеята за национална лоялност, което се оказва в ущърб на Англия; след натрупания лош опит надменната и във висша степен индивидуалистична сган от аристократи, както Шекспир описва френската армия, започва най-сетне да се дисциплинира по английски образец; в крайна сметка всички тези фактори неминуемо допринасят за превеса на основното предимство на Франция – нейната относителна големина спрямо по-малката Англия. Когато и двете страни се оказват тотално изтощени и войната им идва до гуша, англичаните се отказват сравнително лесно от това, което за тях накрая е просто едно отвъдморско владение, докато французите са си у дома. Така понякога сърната избягва на вълка: дори да са еднакво добри бегачи, вълкът бяга само за едното ядене, докато сърната бяга за живота си.

Често един виц може да помогне за осветляване на проблема. Във вица се съдържа пропорционално повече дух, отколкото във всеки друг вид литература, а и повече скромност от страна на автора, който винаги остава анонимен. Замисляли ли сте се някога що за хора са онези, които измислят хубавите вицове? Вицът дарява вътрешно съпричастие, но и изисква от съпричастните повече, отколкото изисква обичайно литературата, с изключение на мита; защото подобно на мита, той приема форма едва в устата на онзи, който го разказва и който е в правото си да му придаде друг смислов оттенък. Един зле разказан виц е нещо по-лошо от една фалшиво изпята песен. От песента винаги остава нещо, което слушателят би могъл да изкопчи, самата мелодия, която трудно може да бъде осакатена до неузнаваемост; от вица – нищо. И така: Гостенин в един малък мюнхенски пансион вижда на стълбището своята хазяйка и казва: “Знаете ли, днес почти срещнах мъжа ви!”. „Почти? Как така почти?”, пита тя, разбираемо озадачена. “Ами нали вашият мъж е разносвач номер 87[5]”? “Да, така е.” “Е, днес срещнах на Мариенплац разносвача с номер 86.”

На човек направо му се завърта главата от това “почти”. В историческия свят ние стоим на твърд терен само когато се придържаме към тавтологичната постановка: случва се само онова, което се случва.  Дали обаче вместо това не би могло да се случи и нещо друго? Мнозина вероятно ще сбърчат чело, като чуят този въпрос, защото ще заподозрат, че това е началото на нещо, на което не му се вижда краят. Най-много да кажат начумерено: естествено, че би могло – ала защо да си блъскаме главите над нещо, което съвсем очевидно не се е случило? И с одобрение ще възприемат съдържанието на сентенцията на Йохан Нестрой: “Действителността винаги е най-доброто доказателство за възможното!” – но само съдържанието, забележете, и ще се опитат да пропъдят ироничния й тон, за да убият дълбокомисленото в нея. Сетне ще добавят: нещо друго е било възможно; но тъй като е пропуснало шанса си да се превърне в действителност, сега не е дори и това, а е просто едно нищо – освен може би тръпките, които ни полазват, или огорчението при мисълта за изгубената възможност. Впрочем тръпките и огорчението, дори и те се проявяват като действителност.

Това “почти” като измерение на отминалата друга възможност ни тласка незабавно в объркващо много негови посоки. Какво може да означава “почти” да срещнеш някого? Това може да означава, че една среща се е провалила; че двама души пътуват в един влак, но го разбират едва по-късно, смеейки се; че са посетили едно и също място, но с леко разминаване във времето или обратното: че по едно и също време са били само на няколко метра един от друг, без да забележат. Това “почти” се огъва с еднаква лекота във времето и пространството. Та дори може би и в други категории – както в нашия виц, чието обяснение е невъзможно, без да припомним отново средновековния спор за универсалиите: дали нещата съществуват наистина и понятията са само произволни, систематизиращи “имена” – поради което тази школа се нарича номинализъм, – или по-скоро понятията притежават собствено битие като идея, която само се въплъщава в предметите – тази школа се нарича реализъм. Гостенинът в мюнхенския пансион се показва като реалист; онзи, който му се смее – като номиналист. Един много философски виц.

Това “почти” обвързва възможното в неговата смущаваща безформеност с единствената друга категория, през която то става – може би – управляемо: вероятността. Вероятното представлява една изразима, тъй да се каже, в проценти частица от действителното, която е в постоянна връзка с него; по този начин то устоява на натиска, който иска да го изтласка в призрачното друго. Тогава формулата “почти в мишената пак е извън мишената” не важи, защото може все пак да се изрази в метри относителната точност на съдбата, пропуснала мишената. Ако по онова време в центъра на Мюнхен е имало, да речем, сто разносвачи и при своите разходки гостенинът от пансиона (нашият виц, това също е част от очарованието му, излъчва атмосферата на едно отминало време) е срещал средно по един от тях, то вероятността да срещне тъкмо съпруга на своята хазайка възлиза на един процент. Ако възприемем номерацията за съществен белег на разносвачите, тогава обаче степента на вероятност не се разпределя равномерно върху цялата им група; по-скоро числата се събират като на някое възвишение под кота 87; някои са по-нависоко, други по-наниско. Тогава, след като е срещнал номер 1, разхождащият се пансионер би могъл да каже на хазайката си, че се е случило най-невероятното, а именно, че той е бил максимално отдалечен от среща с мъжа й – обаче само в рамката на условието, че той непременно ще срещне някой разносвач, защото, ако не се стигне до подобно рандеву, тогава той трябва да е бил отдалечен от такава среща по начин, който не се поддава на квантифициране; ако не бъдат въведени допълнителни параметри, съюзът между възможно и вероятно се разпада. Ако обаче той срещне разносвач с номер от 80-те, тогава вероятността това да бъде мъжът на хазайката му се повишава на десет процента, като на двете непосредствено съседни числа, 86 и 88, се пада специална роля. Обединим ли ги в отделна група, тогава шансът един от тях действително да е споменатият съпруг, скача вече на 33 процента – осезаем прираст на частична действителност, който би могъл да даде на всеки разсъдлив човек повод за светски разговор. Ако обаче срещне само разносвач номер 89 или 84, тогава след доволно обмисляне на станалото той би трябвало да може би да си държи устата затворена. (Остава, разбира се, въпросът доколко смислено е образуването на тази отделна група).

Негодуванието от подобни повърхностно-нелепи мисловни експерименти на онези, които приемат съществуването само на една неоспорима, стопроцентова действителност, сигурно вече е неудържимо. Те не обичат условното наклонение. Тогава можем ли да им обърнем внимание на бъдещето? Все пак то съставлява половината от времето изобщо, ако приемем, че бъдещето, също като миналото, е приблизително безкрайно, а настоящето е равно почти на нула. Бъдещето дори е по-голямата, тоест по-важната, половина, доколкото миналото, тъй или иначе, не може да бъде променено. Бъдещето обаче изисква цялото ни внимание и изключителната ни активност, защото в него всичко изглежда възможно и нищо не изглежда реално – не само защото то все още не е настъпило, но защото може и изобщо да не настъпи. “Няма да е чак толкова зле”, ще си кажем, като имаме предвид не само настоящото отсъствие на злото, но и несигурността на неговата поява. Апологетите на фактите ще трябва да се съгласят с това дори ако те – каквито са прагматични и към което несъмнено ги подтиква също празнотата на този голям, девствен лист – добавят начумерено: ние планираме доколкото можем, за останалото няма смисъл да се кахърим.

Но явно има смисъл да го мислят – и често те го правят. Колко вероятно е да умра преди шейсетия си рожден ден? Някоя атомна електроцентрала да се окаже извън контрол? Един голям метеорит да се блъсне в Земята? От отговорите зависят цели икономически клонове и обществени проекти, нещо повече – съдбата на Земята.

Колко вероятно е било всичко да стане така, както е станало? Историографията не бива съвсем да заобикаля този въпрос. Дори ако бъде отхвърлен по принцип като чисто спекулативен, той все пак – като нещо, което винаги е вълнувало духовете – е и един исторически факт. По един или друг начин отговор на този въпрос дава всеки, който се наслаждава и слави своето настояще като върха на цялото минало; който му се присмива;  който възнамерява да се намеси в него чрез революция, а дори и онзи, на когото му е безразлично. Този въпрос се докосва до сферата на правото и е един от съществените фактори, определящи спокойствието или безпокойството на епохите.

Станислав Лем също се обръща веднъж към него, и то толкова сериозно, колкото е възможно само на игра. Такъв е смисълът, който той влага в двучленното понятие science fiction: фикцията – като игра, и науката – като сериозност, съединени в онази непоклатима жизнерадост, в която именно се състои величието на този автор. Следователно science fiction не означава обезателно космически кораби и далечни планети. Лем е автор например на цял един сборник с рецензии за несъществуващи книги. Една от рецензиите е за фиктивния двутомен труд от перото на фиктивния професор Бенедикт Куска, а томовете са озаглавени съответно De Impossibilitate Vitae и De Impossibilitate Prognoscendi (“За невъзможността на живота” и “За невъзможността да се узнае предварително”). Струва си да се запознаем подробно с мислите, развити в двете тясно преплетени едно в друго произведения.

“Той отстоява възгледи – казва Лем за професор Куска, – които несъмнено нямат нищо общо с научното правоверие, същевременно обаче не могат да бъдат взети и за чист абсурд. Те витаят по средата между двете, в онази гранична зона, където не цари нито ден, нито нощ, където разумът отпуска наистина юздите на логиката, но недотам, че да се получи нещо непонятно.”

Като най-близък и удобен пример Куска избира самия себе си. Колко голяма, пита той, е била вероятността да се пръкна на света? За да определи нейните мащаби, се налага да разкаже доста подробно ранната си биография, която води началото си от годините на Първата световна война, от заключителната фаза на Дунавската монархия[6].

Бъдещият баща на Куска работи като военен лекар и тъкмо е зает с една трудна операция, когато млада медицинска сестра, бъдещата майка на Куска, нахлува погрешка в операционната зала. Той я смъмря, за което отнася калая от шефа си, вижда се принуден да се реваншира, като заведе сестрата на сладкарница, и се влюбва в нея. Дотук добре, мисли си читателят, какво толкова невероятно? Та нали с подобни стартови анекдоти започват хиляди любовни истории!

Да, в общи линии – само че целта е да се разбере как точно се е стигнало до рождението на Бенедикт Куска. Текстът продължава:

На пръв поглед от описаното дотук може да се заключи, че вероятността професор Бенедикт Куска да зърне светлината на света е зависела от вероятността дали в един конкретен момент – с точност до година, месец, ден и час – уречената медицинска сестра е щяла да сбърка една врата с друга, или не. Ала това съвсем не е така. В споменатия ден младият хирург Куска изобщо не е трябвало да оперира, само че неговият колега д-р Попихал отишъл да прибере бельото на леля си от обществената пералня и в тамошния коридор, където бил изгорял бушонът и нямало осветление, се спънал и паднал от третото стъпало на стълбището. Той си изкълчил глезена и затова Куска трябвало да го замести в операционната зала. Ако бушонът не е бил изгорял, ако Попихал не си е бил изкълчил крака, той, а не Куска е щял да стои пред операционната маса и тъй като е бил широко известен като голям донжуан, в никакъв случай не би употребил силни думи срещу случайно попадналата в залата медицинска сестра, не би я обидил, тъй че не би имал повод да търси рандеву с нея. Но дори да не е сторил това, няма, естествено, абсолютно никакво съмнение, че от виртуалното съчетаване между д-р Попихал и самаритянката изобщо нямаше да произлезе Бенедикт Куска, а евентуално някакво съвсем друго същество, чийто шанс да зърне светлината на света обаче не е предмет на настоящия труд.

Отново  получаваме световъртеж. Все пак едно е ясно: първо трябва да се изясни колко голяма или колко малка е била вероятността тези двама души да се срещнат. Степента на вероятност изтънява с много десетични потенции в хода на разсъжденията около момента на нахлуването на бъдещата майка в операционната зала и по по-неравномерен, по-трудно поддаващ се на изчисляване порядък от страна на бъдещия баща. Това прилича на доста безутешна статистика. Стоп! – извиквам аз на това място и преминавам към метарецензията. Щом двамата са работели в една и съща болница, не са ли били тогава много по-големи изгледите пътищата им да се кръстосат неизбежно рано или късно? Както показва по-нататъшното развитие на нещата, те явно са изпитвали известни взаимни симпатии, които може би са щели да се проявят и без тези драматични обстоятелства или пък при някакви други; може би лекарят, вместо да навика сестрата, е можело да залее с кафе снежнобялата й сестринска униформа… Когато двама са предопределени един за друг – по изключение тук няма да се стряскаме от този кич, – тогава няма значение при какви обстоятелства са се запознали. Дали пък не би могло да извадим от сметката малката вероятност на първата им среща, вероятност, която, тъй да се каже, няма никакво значение за рождението на Бенедикт Куска, и да я причислим съвсем неутрално към рубриката “разни случайности”? Впрочем вероятността за срещата не може да бъде произволно занижавана; тя има своите регулативни стойности в броя на изобщо наличните индивиди и във факта, че доста повече от половината от хората в света се женят и размножават.

Това трябва да се помни, като се има предвид планомерното разширяване на статистическото поле от страна на Куска/Лем. Лазаретът, естествено, не е някаква затворена система, а е свързан с хода на света. Трябва да избухне Световната война, за да се окажат госпожицата от Олмюц и хирургът от Моравска Острава в една и съща болница (при което обаче бих искал да добавя, че тези два града са отдалечени на не повече от сто километра един от друг; още от самото начало общият чешки произход държи двамата по-близо един до друг, отколкото би могло да се заключи от остроумията на Куска). Какво обаче предизвика Световната война? Изстрелите срещу престолонаследника Франц Фердинанд.

Следователно трябва да се отчете общата балистика при стрелбата срещу ерцхерцога, освен това (тъй като точността е обусловена от движението на ерцхерцогската кола) – кинематиката на автомобилните модели през 1914 г. и не на последно място психологията на атентатора, тъй като не всеки на мястото на онзи сърбин би стрелял по ерцхерцог, а дори и да беше така, може би нямаше да улучи, защото му треперят ръцете. Тъй че здравата ръка и сигурното око на един сърбин също са допринесли за разпределението на вероятността, че професор Куска ще се появи на света.

Общата балистика е наука, която досега не е получила своя отделна катедра, а и в дадения случай е много съмнително какво бихме могли да изкопчим от нея. Впрочем дали убийството на ерцхерцога е зависело единствено от тези изстрели? Та нали, тъй като ерцхерцогът, пренебрегвайки всички предупреждения, е имал лекомислието да стъпи на изключително опасния сараевски терен, в същия ден вече е бил осуетен един атентат срещу него; той обаче безстрашно отказва да прекъсне държавното си посещение. Готовност са имали още няколко атентатори освен прочулия се по-късно Принцип, който несъмнено е бил избран и защото се е знаело, че ръцете му не треперят. А и сараевската криза от лятото на 1914 г. в действителност не е била първата, която е конфронтирала европейските сили с перспективата за една по-голяма война: налице са били кризата около анексирането на Босна, първата и втората Мароканска криза, първата и втората Балканска война (като при последната към общата несигурност се добавя и рискованата солова акция на Черна гора), за да споменем само няколко. Ако фиксираме най-общо на 20 процента потенциала на всяка от тези пет кризи да предизвика война, тогава вероятността между 1908 и 1914 г. да не избухне Световна война възлиза на около 33 процента (пет пъти по 80 процента за съответно оставащата наличност). Ако обаче фиксираме 30-процентов шанс за война при всяка отделна криза, тогава вероятността мирът да се запази и след 1914 г. възлиза на около 16 процента; ако прибавим при същите условия още Бурската война, Руско-японската война и Италианско-турската война, тогава слизаме до 5½ процента. И дори ако в случая с убития ерцхерцог се беше стигнало до някаква спогодба, като имаме предвид как са стояли нещата по онова време, следващата криза нямаше да се забави много.

Можем ли да сложим в сметката и активизиращите се по същото време мирни усилия? А какво да кажем за учредената тогава Нобелова награда за мир? А за конференциите за разоръжаване в Хага и другаде? А за Берта фон Зутнер[7] и нейната предизвикала голям интерес книга “Долу оръжията!”, от която царят е бил така впечатлен? Дали това са истински, самостойни агенти, които натежават на везните, спирачни ракети, които противодействат със самостоятелна сила на слепия устрем към война? Или трябва да ги регистрираме сред симптомите, не като фактори по собствено право, а като светкавици на хоризонта, сигнализиращи надвисналата заплаха от война, просто като топлинно излъчване от загряващия военно-политически механизъм, нещо като страничен ефект, без потенциала сам да стане причина?

Вероятно е било по-вероятно Първата световна война да се състои, вместо да не се стига дотам. Щеше ли обаче да бъде “същата” война? Щяха да бъдат същите оръжия и същите политици, същите блокове щяха да се изправят един срещу друг (макар че Италия…). Дали изстрелът срещу един ерцхерцог, или пък скокът на пантерата в Агадир[8] ще се окаже добре дошлият повод, това, подобно на погрешка отворената врата на операционната зала, можем да причислим към аломорфите: така се наричат в лингвистиката и биохимията нищожни отклонения в структурата, които са неутрални относно значението и въздействието на съответния фактор. Аломорфите могат да бъдат пренебрегнати при анализа на вероятността.

Може би, ако все пак не беше довела до война, последната голяма криза, сръбската криза от лятото на 1914 г., щеше да отвори очите на замесените страни, за да проумеят докъде ще ги отведе пътят, по който са поели, и да ги подтикне към стабилно мирно уреждане, което би свело до нула шансовете за световна война тъкмо защото преди това са се били покачили толкова много? Че подобен сценарий е бил напълно възможен, показва кризата във Фашода от 1898 г., която именно защото докарва нещата до самия ръб на войната, в последна сметка довежда до трайно споразумение между съперничещите колониални сили Франция и Великобритания.[9]

Това щеше да е следствието от ужаса, който изведнъж щеше да доведе до съзнанието за реалността на заплахата. Само че ужасът има своята противотежест в глупостта, която в нашия контекст трябва да дефинираме като неспособността да се ужасиш. Ужасът и глупостта са двете посоки, между които волята може да избира в една кризисна ситуация. Глупава, така изглежда днес, е била реакцията на Австро-Унгария, която не предвижда, че няма да оцелее като държава след тази война. Глупава е била неумолимата твърдост на ултиматума, който диктува на Сърбия (обвинена от Виена за сараевския атентат), глупаво е било и коварството, с което торпилира международните посреднически усилия – казват, че австрийският външен министър граф Берхтолд скрил английското предложение между програмите за едно конно надбягване и го държал там, докато настъпилите междувременно събития го направили безпредметно. Може ли да бъде глупава една държава? Толкова глупава, че да започне една агресивна война, за която не е била подготвена, както казва австрийският сатирик Карл Краус? Несъмнено такива могат да бъдат индивидите, които действат от нейно име; те и държавата си разменят физиономиите, тъй че държавата се крие зад маската на индивида, а индивидът зад маската на държавата. Такъв е отговорът на Карл Краус на въпроса за причините за Световната война.

Аз май се отдалечих от Лем и Куска; всъщност просто продължих да следвам нишката на техните разсъждения, в които една лична съдба придобива политико-исторически измерения, доколкото се оказва следствие от изстрелите срещу Франц Фердинанд. В тази не съвсем къса рецензия, която в действителност е един преразказ, става дума и за доста други работи, например за бурната конкуренция, която се разгаря за ръката на красивата госпожица и като победител от която, макар и доста късно, излиза Куска-баща. Тук не е необходимо да навлизаме подробно във всичко това предвид споменатите две регулативни стойности, а именно – абсолютния брой на индивидите във всеки исторически момент и универсалната склонност на хората да се чифтосват и размножават. Наративният ход на мисълта на Куска получава нов тласък, когато той напуска поколението на родителите си и по този начин навлиза в главозамайващи сфери на непредвидимото. Сега вече става дума за това колко голяма е била вероятността за появата на света на самите родители.

Трябвало е да настъпят билиони, трилиони от обстоятелства, за да се стигне дотам, също както аналогично стълпотворение от предпоставки предопределя раждането на техните родители, прародители и прапрародители. Едва ли е нужно да обясняваме надълго, че ако шивачът Властимил Куска не се беше родил през 1673 г., нямаше да ги има нито синът, нито внукът, нито правнукът, съответно нито прадядото на хирурга Куска, нито него самият, нито, разбира се, и професор Бенедикт Куска.

И не само това; Куска/Лем се потапят в предисторията на човешкия вид и доста произволно се спират при срещата с една предисторическа двойка маймуни.

Това става под едно евкалиптово дърво, на мястото, където днес се намира пражката „Мала страна”. (Както се вижда от казаното, сънародническата лоялност на чехите явно е способна да надхвърли дори границите на човешкия род.) От сместа от хромозомите на този похотлив палеопитек и неговата лапеста компаньонка се получава онова деление и съединение на гени, което след трийсет хиляди поколения ще предизвика върху устните на медицинската сестра усмивката, която прилича на усмивката на Леонардовата Мона Лиза и която омагьосва младия хирург Куска. Само че, ако евкалиптовото дърво се беше намирало само четири метра по-нататък и преследваната от палеопитека самка беше успяла да се спаси в клоните му, вместо да се спъне в един дебел корен и да бъде заплодена – тогава всичко щеше да се развие по малко по-друг начин, прехвърлянето на Алпите от Ханибал, кръстоносните походи, Стогодишната война, завладяването на Босна и Херцеговина от турците, походът на Наполеон в Русия и една дузина трилиона други събития, макар изложени и на най-незначителни колебания, биха довели до положение, изключващо напълно раждането на професор Бенедикт Куска.

Следва още един, а сетне още един кръг – дотам, че се поставя въпросът за вероятността от възникването от космическите мъгли на планета като Земята. В това отношение нещата не изглеждат съвсем зле. От космическата супа масово изпадат звезди и планети, но шансовете за появата специално на Земята са сравнително благоприятни, тъй като в случая никой не би могъл да каже или дори да си представи какво би се получило, ако вместо тази бе възникнала една “друга” Земя с благоприятни условия за живот в орбиталната система, да речем, на Бетелгейзе или на Алфа Кентавър.

Този проблем придобива релефни очертания едва когато стане дума за специфични, отделни живи същества, най-добре – тъй като отделните животни изглеждат доста неразличими за нашия нешколуван поглед – за хора. Едва сега започваме да разбираме какъв е смисълът в центъра на всички тези тълкувания да стои някой, който може да каже “Аз”. Щом сме стигнали до такъв порядък на вероятността, който, както се казва в текста, може да се изрази само с “терагигамегамултицентилиони”, неизбежно настъпва моментът, когато човек просто вдига рамене пред смразяващото величие на числата и казва: ако не беше това, значи щеше да бъде нещо друго, толкова нищожно различно, че не си струва да бъде споменавано; или пък съвсем различно, но светът, тъй или иначе, щеше да бъде пак цялостен. При калейдоскопа не е важно как изглеждат отделните пъстри картинки, които при най-леко разклащане се преобразуват в нещо съвсем друго; от значение са само следните три основни принципа: пълно покритие на наличната плоскост, пъстрота и симетрия, или казано най-общо – взаимодействие на частите, което позволява възприемането им като едно цяло. И тези три принципа винаги надделяват, тъй че изобщо не се притеснявайте!

Това пренебрежително облекчение се сблъсква с предупреждението: само че ти единствен си тази трепкаща картинка, при всеки друг резултат нямаше да бъдеш ти, не онова същество, на което му е вкусно, когато ти е вкусно на теб, и което го боли, когато те боли теб. Разбира се, че на твое място би могло да бъде някой друг, тук си напълно прав; само че наистина ли ще ти е безразлично дали те сърби твоята скъпоценна кожа, или нечия чужда кожа? Едва ли! Всеки друг случай би бил равнозначен на предрешаващото нещата убийство на твоята безценна личност. Затова не се опитвай да се отърсиш от всичко това, а гледай да издържиш чак до последното разклонение на тези растящи неудобства!

3333

След малкия екскурс в необятността на раждането на Вселената и нейните планетни системи следва и настъпление в обратната посока: дори ако оплождането бе извършено от същите родители, ти пак можеше да не се появиш на този свят, тъй като новият индивид представлява абсолютно нова и непредвидима предварително комбинация от бащините и майчините генетични съставки. А колко лесно би могло да се получи едно същество, което при напълно идентични външни условия се превръща в нещо, което е много подобно на теб и все пак между вас двамата зее непреодолима пропаст, е видно от съществуването на твоите братя и сестри.

“Ако майка ми – гласи формулировката, която Лем диктува на своя професор – беше заченала в друг ден и час, тогава щях да се родя не аз, а някой друг, което се вижда по това, че майка ми наистина е заченала и в друг ден и час и една година преди мен е родила едно момиче, именно моята сестра; да тръгна да доказвам, че аз не съм тя, ми се струва напълно излишно.”

Впрочем това е валидно дори за еднояйчните близнаци; и тук в аритметиката на вероятността, с която досега, макар и игриво, се боравеше съвсем научно, започва да надделява един непредвидим и предизвикващ ужас чужд елемент.

Естествено, професор Куска не стига повече дотам, а се задоволява със следната констатация: вероятността, че мен може да не ме е имало, е шеметно голяма. При по-внимателно проучване обаче мисълта, че в случая изобщо не става дума за вероятности, а за това, че Вселената е гигантска, много прецизна машина, чиито чаркове още от самото начало са били програмирани да произведат накрая професор Куска, се оказва абсурдна. Защо тогава никой не се учудва, че него го има? Затова защото никой, така да се каже, не е присъствал при тегленето на числата от лотарията и не е могъл да види многото разочаровани лица (или по-скоро не-лица, защото да загубиш при това теглене, означава никога да не се появиш) и защото едва приносителят на парите разкрива какво е станало, когато връчва главната печалба на нищо неподозиращия, сякаш не би могло да бъде другояче. “Непечелившите номера в лотарията на битието са невидими”, даскали професор Куска, след което обобщава размишленията си:

Следователно от гледна точка на термодинамичната физика съществуването на всеки отделен човек е космически невъзможен феномен, съвсем невероятен, защото е абсолютно непредвидим. Като изхожда от предпоставката за вече съществуващите хора, физиката може да прогнозира, че от тези хора ще се родят други хора; що се отнася обаче до въпроса кои конкретни личности ще се появят на света, тя трябва или да мълчи, или да се оплете тотално в абсурди. Следователно физиката или греши, като провъзгласява универсалната валидност на своята теория на вероятността, или пък хора не съществуват – както не съществуват кучета, акули, мъхове, лишеи, тении, прилепи и плавуни, тъй като казаното се отнася за всичко, което живее. Ex physicali positione vita impossibilis est, quod erat demonstrandum – от физическа гледна точка животът е невъзможен, което именно трябваше да се докаже.

С други думи, целта на Куска е да удари шамар на монистичната наука за природата и нейните тотални претенции. Той с кеф нацепва колата в стената, измъква се с усмивка от развалините и си отива. След всичко това Лем обаче (и това е свидетелство за неговия ранг) дава думата на още един (естествено, също така фиктивен) професор – на име Бедржих Връждличка:

С проблема за преценката на собствените си шансове за раждане професор Куска вкарва себе си и читателя в задънена улица. Той е на мнение, че на въпроса: “Какви условия е трябвало да бъдат изпълнени, за да зърна аз, Куска, светлината на света?”, физиката ще отговори: “Трябвало е да бъдат изпълнени условия, които във физическо отношение са крайно невероятни”. Само че това не е така. По същество въпросът гласи: “Както виждам, аз съм един жив човек, един от много милиони други. Бих искал да знам с какво се отличавам физически от всички други хора, които са били, са и ще бъдат, така че аз не съм бил и не съм един от тях, а съществувам само като самия себе си и се наричам “Аз”?” В своя отговор физиката не се позовава на вероятности, а само обяснява, че от нейна гледна точка между питащия и всички други хора няма никаква физическа разлика. Тъй че изложението на Куска оставя теорията на вероятността напълно читава и непокътната – то няма нищо общо с нея! Така смята професор Връждличка.

За да уловим плодотворното в този дебат, трябва да опитаме някак си да се промушим между бойните редици на физиката и на философията. Професор Връждличка, явно самият той физик, казва, че онова, което не давало мира на Куска и било погрешно разбрано от него самия, било в действителност един вид “метафизическо изумление пред факта на съществуването”. Това не е погрешно; само че човек не бива да оставя така, без надзор, тези неща, иначе теологията веднага ще сложи ръка върху тях. Все пак Връждличка си позволява едно малко разяснение: “Защо съществувам тъкмо сега, тъкмо в това тяло и в този вид? Защо не съм бил някой от милионите хора, които са съществували преди – защо няма да бъда никой от онези, които ще се родят в бъдеще?”.

Тук може би няма да можем да дадем отговор, но пък бихме могли да опитаме да поставим правилно въпроса; във всеки случай едната половина на въпроса, не онази, която се отнася към “как”, а която се отнася към “кога”. Загадъчното в случая е неразрешимо, но то може да бъде препратено към по-голямата загадка за времето. Нека първо опитаме така: ти живееш сега, а не по някое друго време, защото единствено живеещите сега могат изобщо да поставят този въпрос, тъй като прахът запушва устата на предходните, на мъртвите сега, а околоплодната вода, или каквото там предшества раждането, запушва устата на все още неродените. Ала това все още прилича твърде много на невидимите празни билети на Куска от голямата лотария на съдбата. Затова да опитаме по друг начин: ти живееш сега, защото „сега” и „живот” са две формулировки на едно и също нещо, които не бива да се противопоставят. Ти виждаш мъртвите и предусещаш неродените; те също са имали своето сега или ще го имат един ден. Не че те ще бъдат лишени или пък са били лишени от това благо; просто не им е дошъл още редът. Не надценявай щастието, че сега е твоят ред, то също отминава. Предвид тази преходност дали нашето сега всъщност е реално? И дали минало и бъдеще са съвсем нереални? Може би що се отнася до степента им на реалност тези три форми на времето стоят много по-близо една до друга, отколкото ни се вярва на нас, които сме в плен на тленността. Къде може да се намира съкровищницата, в която се пазят каменната маска на миналото и янусовата глава на бъдещо-възможното? Това е единственото, но и достатъчно мистично преживяване, което очаквам или на което се надявам: че времето ще ми се открие.

В това отношение, както, мисля, не е излишно да добавя, не е необходимо посредничеството на какъвто и да бил бог. Човечеството няма нужда от бог нито като гарант на морала, нито като гарант на любовта, те биват съхранявани достатъчно добре в самите хора (както впрочем и в животните), и ако това може би все още не се е разчуло, то със сигурност вече се усеща. Ала представата за бог като големия попечител на времето, единствения, който може да гарантира смяната на фазите от време към вечност, тази представа все още битува в пространството. Аз я отричам, защото ми се струва грубо удвояване на нежната цялостна единност. Удвояване, защото вместо с една загадка сега трябва да се занимаваме с две такива: първо, какво представлява този бог и второ, защо е прогонил своите създания от рая, тоест защо е трябвало да ги лиши от вечността, размивайки я в неузнаваемостта на времето като някакво порно, за което зрителят не си е платил телевизионната такса. Това несъмнено е проява на брутално скъперничество. “Метафизическото изумление”, за което говори професор Връждличка, не се нуждае от този самонадеян, непочтен попечител; то може да си остане само със себе си, също както и етосът и любовта. Бог не предлага обяснение, още по-малко убежище. Затова – да се маха.

Без Станислав Лем, без този истински свободомислещ човек, този дезертьор от лагерите на всички дисциплини, без небрежната дързост, с която повдига въпроси, които иначе минават за несериозни, и без имплицитно изразената покана да последваме примера му нямаше да мога да доведа разсъжденията си дотук. Затова не искам да приключа тази част от работата ми, без да му изкажа моята благодарност.

4444444

Каква всъщност е целта на историографията? Тя се стреми да установи какво се е случило в миналото, “как е било в действителност”[10]; но като прави това, тя неволно – поради състоянието на източниците или избрания тематичен фокус – или преднамерено дава определено тълкуване. Тълкуване от своя страна означава: тя се опитва да открие как е станало това, което е станало; а когато е с много голямо самочувствие – да обясни защо е трябвало да стане така.

Спектърът на онова, което минава за “обяснение” или поне за “фактор” в историографията, е толкова широк, разнороден и мътен, че човек се съмнява дали отделните школи могат да се срещнат дори само в противоречията си. В книгата си „Рухването на Римската империя и краят на цивилизацията” Браян Уорд-Пъркинс предлага систематичен обзор на всички “фактори”, подредени в азбучен ред, които са били приведени някога за упадъка на Римската империя – общо двеста на брой. Повечето от тях са продукт на немската историография или са взети от немски източници и Уорд-Пъркинс ги е оставил в оригиналната им форма на немски, въпреки че мнозина от неговите английски колеги и читатели няма да могат да ги разберат. (Германският читател, от друга страна, получава поредното напомняне за това какъв зловещо-смехотворен ефект произвежда неговият език върху англосаксонците.) Списъкът започва с “Aberglaube”, “Absolutismus” и “Ackersklaverei”, и завършва с “Zentralismus”, “Zoelibat” и “Zweifrontenkrieg”[11]. Голяма част от понятията издават веднага един мисловно ленив, кисел и арогантен културконсерватизъм: “апатия”, “терми”, “безхарактерност”, “безотговорност”, “нервност”, “слободия”, “равноправие”, “хомосексуалност”, “интелектуализъм” и много други; преходът към националсоциалистическата наука е преливащ, от тази посока трябва да идват понятия като “дегенерация”, “депопулация”, “самоубийство на расата”, “разложение на кръвта”. За естетски духовноисторически метод загатват “културна невроза”, “душевно варварство” и трогателната в своята простота “печал”. Социалноисторическата школа участва с “привързаност към родното място”, “разделение на труда”, “демографски натиск”, “разоряване на средната класа”, марксистката – с “експлоатация”, “капитализъм”, “пауперизъм”, икономическоисторическата – с “отлив на златото”, “инфлация”, “изместване на търговските пътища”, християнската – с “ерес”, “гладиаторски боеве”, “политеизъм” (впрочем самото “християнство” също е включено сред причините), медицинскоисторическото – с “отравяне с олово”, “импотентност” и “епидемии”, геологоисторическата – със “земетресения”, метереологоисторическата – с “влошаване на климата”. Попадаме също на “упадък на градовете”, “нахлуването на хуните”, “стагнация”, макар че те са резултатът, който именно трябва да се обясни, и изобщо не стават за причини на самите себе си. В днешно време не бива да липсва “тероризъм”, докато също така [sic] анахроничното понятие “комунизъм” има вече доста годинки на гърбината. И: “нещастно стечение на обстоятелствата” – един красив израз, но с методическата стойност на кършене на ръцете. Това са само макрофакторите; по какъв начин фините зъбчати колелца на микропричините, като мишата дупка в степта и хемороидите на Наполеон, могат да се намесят в тях, за да се задейства часовниковият механизъм на събитията и тенденциите, остава напълно неясно. След този парад Уорд-Пъркинс се въздържа от всякакво по-нататъшно издирване на причините и отстоява само едно: по същото време, когато започнало нахлуването на германските племена, общото качество на живота рязко се влошило, тъй че тук явно трябвало да има някаква връзка. Въпреки това главата, в която той излива хладния си присмех върху изследователите на причинността, е озаглавена “Пътят към разгрома”; с други думи, той също се поддава на рефлекса, склонен да тълкува всяко късче изтекло време като път.

За да може въпросът за прословутото “защо?” в историята изобщо да придобие форма, в която би могъл да се обсъжда ползотворно от учени от различни направления, се налага разнобоят помежду им да бъде направляван. Очевидно хармонизирането на тази зеленчукова градина се смята днес от някои звена на историческата наука за толкова наложително, колкото е търсенето от естествените науки на ТОЕ, Theory of Everything[12], която да обедини най-сетне всички разнородни сили в природата. Само че историята – схващана не като дисциплина, а като нейния предмет – се противопоставя на този постулат със същата упоритост, с която се противопоставяше и царството на живота, преди да дойде Дарвин и с твърда ръка да подчини старата естествена история, която говореше като разказвач на приказки за неподдаващото се на редукция изобилие от видове и индивиди, на научния монизъм. Така възниква биологията, която днес се радва на висок престиж. Историческата наука смята, че подобно развитие е възможно и при нея; в много институти тя се стреми да се измъкне от старото сдружение на недооценяваните хуманитарни дисциплини и да придобие авторитета на истинска наука. Въпросът обаче е как може да се постигне това методически. Историческата наука все още търси своя Дарвин.

Какви са минималните изисквания, към които трябва да се придържа историкът? Първо, той не трябва да казва “ние”, нито дори да го мисли. Второ, трябва да има уважение към мъртвите – във всеки случай поне толкова, колкото има към колегите си; това ще е достатъчно. И трето (което фактически е правилникът за прилагане на второто), трябва да се въздържа от бъдещето. Преди всичко от онова относително бъдеще, на чиято привилегия в сравнение с миналото той самият се радва. Той не бива нито да твърди, че е съществувала дълбока историческа необходимост за победата на англичаните и за загубата на французите при Аженкур, сякаш актьорите, които са оставили живота си там, са били марионетки, още по-лошо – ръкавици за еднократна употреба на Световния дух[13]; нито че това е било просто случайност и така най-невъзмутимо да предаде безнадеждно бронираните войници на калта, в която се задушават; нито пък че е било глупаво от тяхна страна да сторят това, а не онова.

Но преди всичко не бива да смята, че онова, което знае за миналото, го упълномощава по какъвто и да било начин да хвърли поглед в абсолютното, неизвестното бъдеще, в нашето бъдеще. Тук ние всички сме лаици. Залогът на всеки от нас струва еднакво по отношение на бъдещето. Селският идиот има толкова шанс да е сложил кръстчето на вярното място, колкото и дипломираният футуролог. Футуролози! Отдавна бяха излезли от мода – което най-малко бяха предвидили, – но ето че напоследък пак започват да надигат глава.

Кой е казал, че историкът е пророк, който гледа в миналото? Футурологът едва ли ще си спечели слава, ако го нарекат историк, който гледа в бъдещето. В списание “Меркур” от август 2005 г. попадаме на един текст от Уолтър Лакър[14], озаглавен “Европа през XXI век”. Това, което авторът ни предлага, е чиста екстраполация: ако сегашните демографски тенденции се запазят, през 2100 г. Германия ще има само 32 вместо сегашните си 82 милиона жители, Италия 15 милиона вместо 57, Испания 11,9 вместо днешните 40. Този извод той преценява, също така линеарно, като загуба и упадък, правопропорционални на съответните числа. Но дали тези празнини няма да бъдат запълнени от мигранти? Естествено; те са вече тук и ще стават все повече, тоест един още по-голям проблем! На Лакър му липсва не само фантазия да измисли нещо друго, вместо да си въобразява, че всички актуални тенденции с привична ленивост ще продължат постъпателното си движение, като траекторията на куршума: той е неспособен да си представи, че след сто години тези числа, дори и да се сбъднат, може би няма да означават същото, каквото означават предшествениците им днес. Изобщо в мисълта му няма място за разрива, за внезапната поява на другото, за новото, което отдавна вече дреме в познатото, докато изведнъж отвори очи и застане пред нас.

Ако Лакър бе написал своя текст преди сто години и го бе назовал “Европа през XX век”, какво ли щеше да ни разкаже в него? Пред погледа му щеше да бъде провалилата се руска революция от 1905 г. Дали той, какъвто е екстраполатор, щеше да извлече от нея тенденцията на революцията, или на провала? В киното, новата медия, която по онова време все още е била само панаирджийско забавление, той щеше да види самолета, новото транспортно средство, което изобщо не е прикривало произхода си от бараката на двама велосипедни самоделци – какъв ли извод за бъдещето щеше да извлече оттук? Индустриалната производителна мощ на онова време ще трябва да му е била позната; дали щеше да има куража да прогнозира Първата световна война? Спомням си разговора, който водих през 1998 г. с един служител на Берлинския музей на пощите, в който той изрази дълбокото си съжаление от едно развитие, което смяташе за необратимо: писмото щяло да бъде изцяло изтласкано от факса, който щял да бъде толкова евтин, че на практика с него щяло да разполага всяко домакинство. Не вярвах в това; но нито той, нито аз предвидихме победния марш на имейла – въпреки че цялата необходима инфраструктура бе вече налице, – който започна малко по-късно и коренно промени комуникативното поведение на хората. Дори днес вече факсмашините водят полумузейно съществуване, едно листче на месец в едната посока и още едно обратно, общо взето, с това се изчерпва нуждата от тях; те изглеждат много по-абсурдни от писмото, което желязно отстоява своята ниша, колкото и малка да е тя.

Бъдещето вече започна! Така е било винаги. Ние сме не само бъдещето на всички хора, живели някога; така както го живеем сега, ние сме това бъдеще и по отношение на самите себе си, за целия ни досегашен живот. Навечерието е като нощ посред лято. Никога не става истински тъмно или светло, а тревожният здрач трае безкрайно.

Превод от немски С т о я н  Г я у р о в

Burkhard Müller. Vorabende. – In: Burkhard Müller. Die Tränen des Xerxes: Von der Geschichte der Lebendigen und der Toten. Zu Klampen Verlag, 2006.

Илюстрации: Нео Раух

[1] Малцината щастливци. (англ.) – Б.пр.

[2] Престолонаследник (фр.). – Б. пр.

[3] Според германската таблица за мерки и теглилки 1 центнер = 50 кг. – Б. пр.

[4] Пълното съдържание на фразата е “кръв, труд, сълзи и пот”. Тя фигурира в реч на Чърчил по повод поемането на премиерския пост (13.5.1940), с която той цели да повдигне духа на населението през първата година от войната. Според някои източници фразата е заимствана от реч на Гарибалди. – Б. пр.

[5] Човек, наеман за извършването на ограничени по време поръчки, предимно като носач на куфари, куриер или за различни домашни работи; всеки разносвач е имал личен номер. Този вид трудова дейност е бил разпространен чак до средата на XX в. най-вече в Австрия и Бавария. – Б. пр.

[6] Хабсбургската монархия. – Б. пр.

[7] Берта фон Зутнер (1843–1914) – австрийска пацифистка и писателка, първата жена, отличена с Нобелова награда за мир (1905). – Б. пр.

[8] Пристанищен град в Южно Мароко, символ на френско-германската криза от 1911 г. около подялбата на Мароко, известна като Втората мароканска криза, а също като Пантерския скок – по името на крайцера “Пантера”, който Германия изпраща в Агадир. – Б. пр.

[9] Прочитът на една студия за кризата от лятото на 1914 г. ме убеди, че в действителност картината е била много по-сложна. В продължение на седмици Европа се е олюлявала между войната и мира; кривата на вероятностите прилича не толкова на стръмен планински склон, колкото на кривата на силна треска. Изглежда, че даже в самия ден, когато започва, войната е можела и да бъде пресечена! – Б. а.

[10] Прочута формулировка на германския историк Леополд фон Ранке (1795–1886). – Б. пр.

[11] Суеверие, абсолютизъм, полско робство, централизъм, целибат, война на два фронта (нем.). – Б. пр.

[12] Теорията на всичко. – Б. пр.

[13] Термин от философията на Хегел. – Б. пр.

[14] Американски историк и политолог. – Б. пр.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s