Императорът на сладоледа

Д ж о р д ж  С т а й н ъ р

Когато към края на 1970-те ученият и литературен критик професор Франк Кърмоуд ме покани да напиша една монография за редактираната от него поредица Modern Masters[1], аз предложих името Джоузеф Нийдам. Тъй като не съм нито биолог, нито синолог и не разбирам нито от химия, нито от ориенталистика, моята липса на квалификация и наглостта на предложението ми бяха очевидни. От дълго време обаче бях заинтригуван от титаничното начинание на Нийдам и от неговата калейдоскопична личност. Имало ли е след Лайбниц човек с по-голяма ерудиция, с по-всеобхватен ум и целеустременост? Така че това, което си бях наумил, беше може би безотговорен подход както към човека, така и към неговия труд.

Като новак в редакционния екип на лондонското списание Economist, бях получил задачата да отразя едно публично събрание в пещероподобната зала на градския съвет в Сейнт Панкрас. Събранието беше в протест срещу англо-американската намеса в Корейската война. Арената беше препълнена. Председателят, един добре известен левичарски публицист и комунистически симпатизант, представи Джоузеф Нийдам. Белокосата, някак си лъвоподобна фигура се изправи. Нийдам се препоръча като Уилям-Дън-професор[2] по микробиология в Кеймбриджкия университет и като пряк свидетел на положението в Китай и Северна Корея. Той подчерта, че за него, като учен с висок международен престиж, емпиричните и експериментални доказателства са просто свещени. След което вдигна в ръка една празна артилерийска гилза. Той ни увери, че този зловещ предмет представлява неопровержимо доказателство за употребата на бактериологично оръжие от американската армия. Нийдам и китайските епидемолози били проверили многократно фактите. После председателят призова събралите се да огласят протестна телеграма до президента Труман, изразяваща тяхното пламенно отвращение. Но той подкани онези сред присъстващите, които не приемат аргументите на д-р Нийдам, също да изкажат своите възражения. В такъв случай посланието до Белия дом нямало да бъде единодушно.

Нямаше физическа заплаха, каквато би се долавяла, да кажем, на някой фашистки митинг. Предложението на председателя беше образец на британския феърплей. Бях убеден, че Нийдам се самозаблуждава или че лъже с пропагандна цел. Но аз продължавах да седя неподвижен, безмълвен. Не от страх, а под физическото въздействие на смущението, вцепенен от мисълта, че мога да се изложа. Така “единодушният” протест беше изпратен и предаден на печата. Напуснах събранието напълно отвратен и потиснат. От малодушието си и от липсата на кураж (немската дума е Zivilcourage[3]). Този епизод отпреди повече от половин век не само продължава да ми тежи; той определи цялостното ми отношение към онези, които клинчат пред тоталитарното изнудване, било то националсоциалистическо, сталинистко или макартистко; идващо от анархиста-хулиган, маоиста или фашиста. Онази вечер аз разбрах колко лесно мога да се окажа подтикнат към падение.

Кърмоуд сондира Нийдам относно моя (нагъл) проект. За моя изненада Нийдам реагира с незабавна покана и ме прие в ректорския си кабинет в колежа Кийз. Стаята беше великолепно препълнена с книги, коли с негови статии, коректури, очакващи да бъдат прегледани, и разни дребни китайски предмети. Ако не ме лъже паметта, в ъгъла висяха неговият академичен талар и стихара, който носеше, когато проповядваше в една нетрадиционна църква извън Кеймбридж (мисия, известна само на хората от непосредственото му обкръжение и вдъхновявана от един неимоверно комплициран, екстравагантен екуменизъм). Това, което веднага ми направи впечатление, бе осезаемата възбуда, която обзе Нийдам, предвид перспективата да попадне в отбрания кръг на Modern Masters. Неговите “антични блестящи очи” бяха наистина “ведри”, като очите на ориенталските мъдреци, възпети от Йейтс. Удоволствието му освети стаята. Аз се опитах да разясня моята некомпетентност, да се извиня за аматьорското си нахлуване в неговата всеобхватна, но и тайнствена орбита. Нийдам не обърна внимание на съображенията ми. Той щял да ме информира подробно и да подпомогне усилията ми да го портретирам. Бил готов за продължителни интервюта. Трябвало да стартираме проекта едва ли не на часа.

Тогава го запитах за изявлението му относно биологическата война, американските бактериологични оръжия и употребата им в Корея. Бях на мнение, че не мога да се заема с планираното въведение към делото му, колкото и несъвършено да е то, без да знам дали той е убеден, че е казал истината при това обвинение, дали продължава да отстоява претенциите си за научна обективност. Температурата в стаята рязко се понижи. Раздразнението, гневът на Джоузеф Нийдам бяха съвсем осезаеми. Още повече фалшът вътре в този гняв. Той не ми даде пряк отговор. Казват, че който има обучен слух може да открие и най-дребния дефект в една стъклена чаша, като прокара пръстите си по ръба й. Аз долових безпогрешно дисонанса в гласа на Нийдам. Усетих го в поведението му. От този момент нататък не можеше да има реалистична перспектива за взаимно доверие. Ние не се срещнахме повече.

Аз така и не написах проектираната малка книга. Ала желанието ми за това никога не ме е напускало.

*

Доколкото знам, не съществува дефинитивна библиография на opera omnia на Нийдам. Каталогът на неговите лекции, статии, монографии и книги наброява далеч над триста заглавия. Обхватът им вдъхва страхопочитание. Тук влизат технически публикации по биохимия, биология, сравнителна морфология, кристалография, написани от един от видните членове на Royal Society[4]. От неговото перо са излезли обемисти изследвания, както монографични, така и обзорни, върху историята на естествените науки в теоретичен и приложен план, върху историята на инструментите и технологията от античността до наши дни. Подобно на Бърнал[5], който имаше донякъде сходен обхват, Нийдам пишеше ангажирано за мястото на науките в обществото, за опасностите, произтичащи от неконтролируемия научен прогрес и експлоатирането му за идеологически и финансови цели. Гласът на пазача, на проповедника ехтеше с пълна сила.

Нийдам се застъпваше специално за насърчаването на интелектуалните и политически връзки между Изтока и Запада. Той изтъкваше императивната нужда от “общност за световно взаимодействие, която да обхваща всички народи, така както водата покрива морето”. В безчетни текстове той анализира историята и същността на философията на науката, със специално внимание към Дарвиновите модели на еволюцията от една страна и школите на “витализма” от друга. Силно го интригуваше въпросът за възможните сходства между термодинамиката и химията на живите организми. Сроден дух с Коулридж, Нийдам се противопоставяше не по-малко от него на всякакви догматични разделения между органичното и неорганичното. Той изглежда възприемаше действителността като одухотворено цяло, в което материя и дух се преплитат (кое е онова в Кеймбридж, едно често сиво, подгизнало от вода селище в равнините на Източна Англия, което век след век вдъхновява такива всеобхватни визии?).

Периодически Нийдам се връща към сложните, но дълбоко креативни конфликти между наука и религия. Той разглежда тяхната диалектика в светлината на социалистически и комунитаристки идеали. Ислямът, всеки клон на будизма, християнството и историята на съмнението, на позитивния секуларизъм участват в този дебат. Един много наситен текст за “Недостатъците на оптическите стъкла” е отпечатан заедно с размишления върху “Аспекти на световния разум във времето и пространството” и статия за “Човекът и неговото положение” (отново взаимопреплитане ала Коулридж). Под псевдоним и незабелязано от повечето си академични колеги, Нийдам публикуваше исторически романи, пресъздаващи в драматична светлина съдбата и доктрините на разни радикални секти по времето на Оливър Кромуел. Ала дори този инвентар, този omnium gatherum[6], ако си позволим да използваме кухненския латински на Коулридж, бледнее пред подвига, вграден в Наука и цивилизация в Китай (Science and Civilisation in China) – начинание, което води началото си от 1937 и което продължава и след смъртта на Джоузеф Нийдам през март 1995.

Никоя библиография обаче не е в състояние да възпроизведе безкрайно многостранната интензивност на интелекта на Нийдам. Поезията – било Тесимонд или Блейк, Дей-Луис или Гьоте, латински химни или Одън, плюс певците и мъдреците на Ориента – фигурира на видно място. Психологията на религиозния опит е илюстрирана с примера на Св. Тереза и Юлияна от Норич, но също на Бъниан и Уилям Джеймс. Нийдам е виртуозен цитатор. Един цитат от “проблясъка на интуиция” на Томас Браун окръгля анализа на схващанията на Шрьодингер и Макс Планк по въпроса за метаболизма и необратимостта. У Нийдам се долавя една, да я наречем, поезия на техничността, която трудно може да бъде дефинирана. Историкът на ислямската наука Саид Хюсеин Надр е запрегнат заедно със Сантиляна в осветляването на характерното за модерността “десакрализиране на природата”, което доминира на Запад след Галилей. Премахването на човека от К. С. Луис, “един християнски обитател на това, което е останало от християнството”, е поставено редом с педагогическия хуманизъм на Конфуций.

Вездесъщо е присъствието на Маркс, марксисткия анализ и Енгелсовата диалектика на природата. Заедно с Холдейн, Блакет и Бърнал, Нийдам влизаше в онази група от видни британски учени, които изповядваха марксистки, на моменти дори сталинистки убеждения. Икономическата криза в капиталистическия строй, наличието на крещяща социална несправедливост, възходът на фашизма и нацизма в Европа, както и победата на Франко в Испания предизвикаха въодушевление по СССР. Освен това ставаше дума и за един фундаментален проблем. Теоретичните и приложните науки бяха във фаза на стремглав растеж; много скоро тяхното развитие щеше да промени всички аспекти на индивидуалния и обществения живот. И все пак пукнатината между науката и общото й разбиране, между самочувствието на мандарините на научния елит и политическото съзнание тревожно се задълбочаваше. За Бърнал и Нийдам изглежда беше очевидно, че само една комунистическа система като тази на ленинизма и сталинизма може да приведе науките в динамично взаимодействие с интелектуалните, икономическите и политическите сили на цялото общество. Дори убийствените глупости на растителната биология на Лисенко би трябвало може би да бъдат толерирани по пътя към утопията. Изглежда, че марксизмът беше вдъхновената кулминация на тройната еманципация и рационализма, генерирани от идеалистическата немска философия, английската политикономия и Френската революция.

Уникалната черта на Нийдам беше неговият синкретизъм. Диалектическият материализъм “се базира на еволюционната прогресия, описана така прецизно от Спенсър”. Може да бъде показано, твърдеше Нийдам, че “марксизмът има китайски, както и християнски корени (от неоконфуцианския органицизъм през Лайбниц до Хегел)”. Удивително е, че тук Нийдам пропуска далеч по-очевидния импулс на месианския юдаизъм, който е от централно значение за гневния гений на Маркс и неговата апокалиптична реторика. Дали това е едно (рядко срещащо се) слабо място в неговия всепоглъщащ интелект? Във всеки случай няма съмнение, че марксисткият прочит на човешката история е залегнал в основата на непоклатимото кредо на Нийдам: “Колкото и крепки да са силите на въоръжената реакция, в крайна сметка прогресивното човечество винаги е успявало да надделее и да запази и доразвие постиженията на човешкия дух”. Това убеждение придаваше вътрешна логика на разгръщането на науките, така както го виждаше Нийдам. Но то се опираше също на радикалната политическа мисъл, както и на визионерските “бъдещности”, характерни за поезията. Блейк и Шели са за Нийдам толкова жизненоважни, колкото са Коперник, Кеплер и Дарвин. Гласовете на одухотворените покойници – поети, философи, теолози, икономисти и социолози, представители на чистите и приложните науки, архитекти и инженери – населяват страниците на Нийдам. Неговите бележки под линия са summa на историята на духа. По адрес на Джоузеф Нийдам човек се пита същото, което са питали някога за Лайбниц или Хумболт: “Има ли нещо, което този човек не е чел, и то без да осмисли прочетеното?”

*

И в най-невероятния контекст – металургията на дулата на пушките, изнамирането на макароните, дизайна на винкелите на диференциалните уреди за измерване на налягането във вентилационната система на мините – критерият на Нийдам си остава красотата, ефикасната атрактивност. Стремежът му е насочен към симетрия, към хармонична пропорционалност, към взаимодействието между логическите приоритети и структурните вариации. Именно този стремеж тласна ума му към задълбоченото изучаване на китайските идеали и хармоничната динамика на таоизма. Да вземем студията му “Най-ранни наблюдения върху снежните кристали”, публикувана през 1961 съвместно с Лу Гуйджен.

Както в толкова много други случаи, твърди Нийдам, и тук приоритетът на научното наблюдение принадлежи не на класическата западна античност, а съвсем определено на Източна Азия; този приоритет е свързан с китайските изследвания на слънчевите сияния и пархелии. Така че китайските прозрения в шестоъгълния и систематичен строеж на кристалите на снежинките предшестват с повече от едно хилядолетие погрешните догадки на Алберт Велики. На Запад истинско разбиране на проблема се очертава едва в един кратък трактат на латински от Йохан Кеплер, публикуван през 1611. Освен това така важните предположения на Кеплер за съществуването на хармонични съотношения между орбитите на планетите са по своя си неопитагорейски начин близки до китайските възприятия.

В класическите китайски текстове числото шест представлява символичното съответствие на елемента вода. Шестоъгълната структура на снежинката е забелязана от Хан Ян още през 135 пр. н. е. Нийдам, типично за него, се пита с що за леща е разполагал този китайски наблюдател и какъв е бил мащабът на увеличение. Философът-мъдрец Джу Си, “може би най-великият в цялата китайска история”, е онзи, който свързва шестовърхите снежни цветя с фасетите на някои минерали. Минералът, за който става дума тук, е селенит – прозирни шестоъгълни кристали от гипс, тоест калциев сулфат. При Нийдам, както винаги, лъчи “светостта на дребния детайл” (Блейк). Свързването на селенита със снежинките е “изключително интересно, защото антиципира разработената в наше време техника за изкуствено предизвикване на дъжд”.

Така на преден план излиза въпросът, който ще доминира дните и нощите, нещо повече, ще се превърне в обсесията на Джоузеф Нийдам. Щом китайците са стигнали до тези блестящи емпирични наблюдения и междудисциплинарни познания далеч преди Запада, защо не са ги доразвили по-нататък? Вместо това тези ненадминати наблюдатели и създатели на взаимно преплитащи се модели се задоволяват да приемат явленията като “природни дадености”, обяснявайки ги “в съответствие с нумерологията на символичните съответствия”. В Европа, след Декарт и микроскопическите наблюдения на Робърт Хук, публикувани в книгата му Микрография (1665), напредъкът е много бърз. Той довежда така да се каже неизбежно до систематичната класификация на формите на снежните кристали, извършена от Уилям Скорсби след пътешествията му до Арктика малко преди 1820. Защо тази разлика? Усилията на Нийдам да отговори на този въпрос ще бъдат монументални и героични. Китайците са разполагали с необходимите увеличителни инструменти, но решават да не се задълбочават повече. Въпреки това ранните, революционни познания на китайците в областта на шестоъгълната симетрия на всички снежни кристали “трябва да бъдат увенчани с лаврите, които заслужават”. Тези донякъде архаични, едва ли не литургични думи за сбогом са характерни за езика на Нийдам.

Или да се спрем на лекцията му от цикъла Хобхаус[7], която той произнася в Лондон през 1951. В нея става дума за “човешкия закон и законите на природата”. Мащабната аргументация на Нийдам започва с lex legale и jus gentium, така както са развити в римското право. Той се спира на тропа за небесното законодателство във вавилонския епос за създаването на света и разглежда “най-ясната формулировка за съществуването на закони в нечовешкия свят”, която открива във възхвалата на Овидий към учението на Питагор. Показателно е, че Нийдам се позовава на вдъхновения превод на Драйдън. На свой ред философията на правото, развита от Улпиан и Юстиниан, го подтиква към оригинално сравнение с доктрините на Конфуций, така както са ни завещани от Менций. Категорията на природните закони, разпоредени в последна сметка от едно свръхличностно, свръхрационално божество, е залегнала в основата на постиженията на Кеплер, Декарт и Бойл. Нейният връх е божествено устроената космология на Нютоновата Principia. Китайската мисъл, от друга страна, схваща “законите” в “организмичния смисъл на Уайтхед”. Цялата природа е прорязана наистина от нормативни йерархии и законодателни форми, но те си остават по същество непроницаеми и не притежават “никакво юридическо съдържание”. Това, признава Нийдам, има определени недостатъци, що се отнася до развитието на една модерна наука. По този начин обаче биват избягнати онези безчовечни действия и истерията, които се проявяват в Европа под формата на процесите за магьосничество и смъртните присъди срещу животни. Обзорът на Нийдам продължава след туй към Мах и Едингтън и актуалните теории за статута, експериментален и онтологичен, на научните закони. Заключителният въпрос е чиста проба Нийдам. “Дали умствената настройка, според която, ако един петел снесе яйце, той подлежи на съдебно преследване, не е била може би необходима в една култура, която по-късно ще се окаже в състояние да роди един Кеплер?”

Подобни обобщения впрочем не дават представа за изкуството на изложението на Нийдам. Строги технически подробности се редуват с широки хоризонти. Проблясва ирония. Основният тон обаче е доминиран от раздразнение и тъга. От вечната човешка жестокост и неразумност, от късогледствата, възпрепятствали толерантното взаимодействие между различни изповедания и култури. Аз обърнах вече внимание на големия архипелаг от бележки под линия на Нийдам, които се явяват като контрапункт на главния наратив. Те си имат собствен континуум, който отпраща аргументацията назад или напред, а понякога я подкопава с по-нататъшни квалификации и имплицитни възражения. Нийдам съчетава един вид барокова изчерпателност на слога, по примера на Бъртън, на Браун или на теолозите от 17 век, чиято витиевата реторика отлично познава, с “простоватата църковна мелодика” и прямотата на модерния научен език. Неговият стил има може би само един съперник, а именно класическата студия на Д´Арси Уентуърт Томпсън За растежа и формата (където приносът на Нийдам към химическата ембриология се изтъква неведнъж). Нека видим какво казва Томпсън за формата на една водна пръска и за формите на растеж при китовете и костенурките: “По-любопитно и още по-неясно е влиянието на Луната върху растежа, да кажем върху растежа и узряването на яйцата на стридите, морските таралежи и раците. Вярата в този вид лунно влияние е стара колкото Египет; днес то намира потвърждение и оправдание в отделни случаи, но начинът, по който се осъществява това влияние, си остава напълно непознат”. Това би могъл да бъде гласът на Нийдам.

*

Семето, от което поникват трийсетте тома на Наука и цивилизация в Китай, е засято през 1937. По това време Джозеф Нийдам е изследовател-биохимик, специализирал се в проучването на ембрионалното развитие. Знае се, че политическите му симпатии са били на страната на радикалната левица, която през онези години воюва в Испания. И тогава в Кеймбридж пристига Лу Гуйджен. Нийдам се оженва за нея през 1989, две години след смъртта на първата си жена, Дороти Нийдам, самата тя изтъкнат учен в полето на мускулната биохимия. Заедно с Лу Гуйджен идват още двама китайски биохимици. “Установих, че мозъците им работят точно като моя”. Това сходство повдига въпроса защо модерната наука не е “дръпнала” в Китай. Нийдам, който до трийсет и седмата си година не е знаел нито един китайски йероглиф, се отдава на езика и го усвоява удивително добре. Това е впечатляващо постижение за един извънредно зает учен теоретик и експериментатор, владеещ вече редица трудни езици, включително класически гръцки и латински. Последвалите му посещения в Китай и гостуванията на китайски учени в Кеймбридж затвърдяват донякъде легендарното реноме на Нийдам.

През почивките от работата му като научен съветник във военновременен Китай у Нийдам се заражда идеята за еднотомно представяне на една тема, която много скоро се превръща в хипнотично предизвикателство. Към 1948 той е нахвърлял вече плана за седем тома. Те обхващат китайския принос към физиката и машиностроенето и стигат чак до китайската наука за лечебните растения, навигацията и физиологическата алхимия. Не след дълго проектът SCC, както става известен по света, се разраства до десет монументални части (някои от тях двутомни). В скоро време дори този многостранен план е задминат от изобилието от нови материали и въпроси. Осемнайсетте тома, които Нийдам възнамерява да напише сам – при едновременна работа върху няколко различни части, – биха отнели шейсет години на непрекъснат труд плюс огромните усилия по предварителните проучвания и библиографията. Трябва да се преровят буквално стотици източници, много от тях недостъпни или трудно откриваеми. Нийдам е вече на четирийсет и седем години, когато започва да пише първия том. Неговият фантастично продуктивен живот не достигна сто и седемте години, необходими според собствените му изчисления, за да доведе до край цялата работа. Той продължаваше все още да работи върху SCC два дни преди смъртта си на деветдесет и четири години. Библиографията на Грегъри Блу изброява триста осемдесет и пет заглавия, включително повече от сто и петдесет студии, значителна част от които са доста обемисти и с новаторско значение. Производителността на  Нийдам не секна в хода на работата върху SCC. По отношение на своя обхват и плодотворност, той стои на едно стъпало с Волтер и Гьоте. Освен това, подобно на Гьоте, той водеше активен обществен, политически и академичен живот докато твореше своя magnum opus.

От 1949 нататък Нийдам започва да делегира отделни специализирани дялове на един растящ екип от сътрудници. В течение на следващите години петнайсет експерти, повечето от тях наети от Китай, завършват шестнайсет масивни тома. Неизбежно между застаряващия маг и неговите млади помощници започва да се отваря нещо като пукнатина. Появяват се идеологически и технически различия, някои от които заплашват да се окажат фундаментални. Те засягат специфичните ограничения и “дълбочинните структури” на китайския език/-ци по отношение на научния мироглед. Някои от колегите на Нийдам се питат дали изобщо е оправдано самото понятие “наука” в западния му смисъл да се прилага към китайския контекст. Нийдам смята, че е най-справедливо да обсъжда тези щекотливи въпроси със своя екип подробно и с разумни аргументи. Както изтъква К. Г. Робинсън, става дума за сеизмични размествания в историята и социологията на науките – развития, които подкопават кардиналния идеал на Нийдам за “световна наука”. Това е причината за двата обобщаващи, ретроспективни и методологически раздела в том 7. От време на време търкания възникват дори в Изследователския институт Нийдам, който беше основан в Кеймбридж и бе от централно значение за енциклопедическото начинание. Редица проектирани рубрики трябваше да бъдат изоставени. Нийдам, който се бореше с паркинсона и можеше да бъде разбиран само от близките си, искаше да стигне до една обобщаваща формулировка, до summa на своите изводи и убеждения. Той не доживя да се справи с тази задача. Но студиите, събрани във втората част на том 7, се доближават много до поставената цел. Те са непоколебими. За последен път ястребът или, както Нийдам би предпочел, хвърчилото – едно китайско изобретение – кръжи над един безкраен пейзаж от наблюдения, научни анализи, философски учения и социални размисли.

Бих искал да имам необходимата компетентност, за да отдам дължимото на оформителите и словослагателите на издателство Cambridge University Press. Това е сама по себе си една друга сага. Експертите твърдят, че никой друг печатар и издател не би могъл да удовлетвори изискванията на Нийдам. На безброй страници срещаме половин дузина езици и азбуки, които се кръстосват с алгебрични и химически символи. Чисто визуално, въздействието е като на някаква тайнствена магия. Изобилстват китайските йероглифи. Никнещи като гъби бележки под линия навлизат в химията на восъка за печати и производството на червено стъкло във Вавилония на Нимруд или асирийските смеси от оловен оксид. Те на свой ред препращат читателя към технически трактати от двама западни монаси, Ираклий през късния 10 век и Теофил през късния 11 век. Старогръцки букви и транскрипции от арабски и корейски стоят начело на една учена процесия. Всеки том съдържа библиографии и индекси, боравещи с една дузина езици. Безкрайно е изобилието от карти, астрономически скици, геометрически диаграми, статистически таблици, снимки на китайски обекти и репродукции на китайско изкуство. Използват се руски източници, дават се препратки към индийската математика и средновековната алхимия. Светове в световете се пробуждат за нов живот. Заедно с трите тома на Principia Mathematica на Ръсъл и Уайтхед, SCC въплъщава един от върховете в историята на типографията, лейаута и издателската работа. И двата труда са издадени от Cambridge University Press и – това си струва да бъде отбелязано – предшестват компютърната ера.

*

Нийдам изпитва явно удоволствие да изтъква считаното от него за китайско първенство в редица области. Най-известните примери включват барута, производството на хартия, печатането с подвижни букви, спирачните механизми на часовника, магнитния компас, порцелана, изобретяването на стремето и на водното колело. Ала изброяването, което запълва повече от седем страници, обхваща и по-неизвестни нововъведения и открития: сметалото, ветрилото, сгъваемия чадър, сгъваемия стол, фойерверките, моксибустията (едно малко мистериозно перо в каталога на Нийдам), четката за зъби, рибарската макара, нашите ветропоказатели и десетки други неща. В областта на астрономическите наблюдения и звездните карти, металургията, корабната техника, включваща например ахтерщевния рул, хигиената и превантивната медицина китайците са били с векове, може би дори с хилядолетия пред Запада. Същото се отнася за китайската анатомия, картографията и конския хамут, с неоценимото значение на последното приспособление за транспорта. Дълго преди на Запад изобщо да се замислят за подобни устройства, китайците използват шарнирни бутала в своите ковачници, а зърното пресяват с механични приспособления. Тяхната изпитна система за подбор и поощрение на високо образованите чиновници, занимаващи се с управлението на земеделието, преработвателните индустрии, мините и кариерите, търговията по пътищата и реките през огромната територия и регионалните особености на Поднебесната империя изпреварва с повече от хиляда години всякакви подобни методи за набиране и квалификация на кадри в Европа. Китайски парни машини, твърди Нийдам, са бълвали пушек дълго преди да се роди Джеймс Уот. Китайски астрономи откриват нови и свръхнови още в 1400 пр. н. е. Към всичко това се добавят метафизически и космологически построения с огромна проницателност, целящи да формулират един логичен, уравновесен наглед върху нашата Вселена и мястото на човека в нея. И всичко това по време, когато западните култури по същество все още са в пелени и в плен на ирационалността.

И все пак именно те “пробиват”. Тъкмо западната наука и техника, западната физика и инженерно майсторство произведоха глобалния строй, в който ние, включително и китайците, живеем нашия модерен личен и обществен живот. Магистралният път води от Галилей и Кеплер към Нютон, Дарвин, Ръдърфорд и Айнщайн. Няма и едно китайско име в този пантеон. Картезианският рационализъм, кантианската критика, хегелианските и марксистките сценарии на историята са гарантите за мащабното разгръщане на западното разумяване и господство над природата. Сякаш китайската наука, така поразителна в зората си, изпада в състояние на вцепенение, от което, благодарение на force majeure, успява да се отърси и да влезе в крак със западните модели и практики. На какво се дължи този парадоксален дисконтинуитет? Какво би могло да бъде обяснението за тази “мозъчна стагнация” (впрочем, никога тотална)? Обладан от тая загадка, Нийдам не спира да тормози с този въпрос китайските си колеги и сътрудници, но най-вече самия себе си. Това е нещо повече от idée fixe. Тя стимулира есета, монографии, книги с все по-голям обем. По душевност полихистор, човек, който възприема цялото поле на знанието и теорията като свой периметър, и политическо-интелектуален стършел в постоянно движение, Нийдам се оказва занитен към една централна ос. Коя е тази поддаваща се на обяснение фаталност, ако наистина става дума за такава, която парализира първоначалните, така богати достойнства на китайското научно и техническо преимущество?

“Пътешествието през моретата на мисълта”, подобно на всяка сага, може да изобилства с борби. Нийдам се бори с всеки наличен теоретически и интерпретационен модел. За известно време надделяват анализите в марксистки тон, аналогични на парадигмата на Карл Витфогел за “ориенталския деспотизъм”. Китайските исторически и социални елементи се спояват в един “бюрократичен феодализъм”. Първоначално тази система импулсира проучването на природата, философията на природата и използването на техниката в полза на обществото. Не след дълго обаче тя започва да спъва възхода на модерния капитализъм и на свързания с него научен подем, особено на стимулиращите конкуренцията инвестиции. От друга страна упадъкът на европейския феодализъм поражда новия ред на меркантилизма. Така, въпреки превъзходството на рационализма и социалната справедливост на средновековния китайски ред, Западът постига през Ренесанса много бърз растеж както в теоретичните, така и в приложните науки. Този доминантен импулс процъфтява дори в условията на абсолютистката власт и религиозната цензура. “С една дума, може би социализмът е духът на недеспотична справедливост, заключен в черупката на китайския средновековен бюрократизъм”. Вярно е, че китайската цивилизация започва да тъпче на място в миналото, но самите елементи, предизвикали тази стагнация, може да се окажат безценни за бъдещето. Китайският етос, смята Нийдам, присъщото му недоверие към необузданото печалбарство и предприемаческата експлоатация “биха могли да се окажат по в тон със световната научна общност за взаимодействие”, която Нийдам си представя като истинското бъдеще на човечеството, бъдеще, което нито европейският, нито северноамериканският капитализъм на масовото потребление биха могли да постигнат.

Ала колкото и логична да е тази диагноза, тя не удовлетворява Нийдам (нито пък китайските му колеги). Той се чувства подтикнат да се вгледа още по-надълбоко. Европейското историческо и философско умонастроение може фактически да бъде дефинирано през уповаването му на основополагащото, уникално “чудо” на гения на антична Гърция. Хусерл и – по един по-сдържан, ревизионистичен начин – Хайдегер изпълват тази аксиома с нов живот. Заслугата на класическата гръцка мисъл е, че дава приоритет на стремежа към обективни истини, към аналитично-логически критерии в научния диспут, че интуитивно долавя феноменологическия примат на математиката. Никоя друга цивилизация не преминава този праг. Къде другаде има един Аристотел или един Евклид? Джозеф Нийдам не е готов да приеме тази безапелационна, европоцентристка теза. Въпреки това той се заема с проучването на противоположности в манталитета – френската дума mentalité е по-прецизна, – които биха могли да се окажат така радикални, че да имат повече тежест от контингентните социални или икономически фактори. Докато Бейкън апелира за извличане на експериментални доказателства от природните явления – призив, в който Нийдам съзира основополагащия аналог на изтезанието и злощастието на личностното насилие, – китайският органицизъм се стреми да ситуира човека в рамките на отзивчиви хармонии, безкрайно по-големи от него самия, хармонии, които не бива да бъдат “насилвани” или подлагани на дисекция. Това отношение може да се предаде най-добре с повика на Уърдсуърт към “мъдра пасивност”. Самата идея за господство над природата, която съпътства западната наука и индустрия, е чужда на китайското чувство за хармонията и единението на света. Тази хипотеза доведе Нийдам до твърдения от крайно съмнително естество.

За него деспотичният примат на политическото в Китай на Мао означаваше приоритет на “човешките морални ценности”. Маоисткият диктат имал за цел да осигури приложението на тези ценности в името на “здравето и благополучието на твоите брат и сестра в завода, на полето, в магазина, както и около теб в службата или на масата за конференции”. Тази квакерска идилия предпочиташе да игнорира или дори да отрича доказателствата за зверствата на Културната революция, за влудяващия глад и злините, които Мао донесе на своя народ – факти, за които Нийдам е бил отлично информиран, – но също и за широкия поток от жестокости, преди всичко към животни и инвалиди, който пресича цялата социална история на Китай. Когато повдигаха тази тема пред него, Нийдам отговаряше уклончиво или заклеймяваше самия въпрос. Отново се проявяваше слепотата или самозалъгването, които бе демонстрирал навремето във връзка с обвиненията за бактериологическа война в Корея. Неизбежно се стигна дотам, че Нийдам скъса с някои от колегите и приятелите си, затваряйки се все повече в своята синологическа крепост.

Оглеждайки делото на своя живот, Нийдам признава, че не е успял да стигне до непоклатимо, да не говорим до решаващо заключение. Въпреки изчерпателността на проучванията му, релевантните фактори се оказват твърде многостранни и комплексни. Дори всеобхватен поглед като неговия се оказва неспособен да ги овладее или да им придаде доказателствен статут. Той преглежда отново наличните данни. Китай не преживява нито Просвещение от европейски тип, нито буржоазна промишлена революция. Тези освобождаващи, макар и противоречиви движения срещат съпротивата на една уважавана, космологически подсигурена централизирана бюрокрация, както и стабилността (инерцията?) на официалните и семейните задръжки. Нийдам установява в китайското съзнание наличието на фундаментална съпротива против меркантилистките идеали, което на свой ред осуетява възникването на една “математически управляема” икономика. Той допуска, че без Евклид и Архимед Западът може би нямаше да развие своята научна методика. Или пък, че буржоазията нямаше да овладее така трайно властта, ако не бяха демографските и икономически последствия от Черната смърт. “Това са стимулиращи въпроси, които понякога дават свеж подтик на мисълта, но те нямат окончателни отговори”. От този царствен послепис струи онази специфична прямота, която върви ръка за ръка с поражението. Освен това за Джоузеф Нийдам най-важното в последна сметка беше създаването на една глобална мрежа, насърчаваща сътрудничеството в научния и техническия прогрес, в която възроден Китай би играл несъмнено централна роля. Въпреки “американизацията” и опустошенията, нанесени от свободното предприемачество, Нийдам би приветствал редица основни аспекти на глобализацията и планетарните телекомуникации.

С траурна церемония, която силно напомняше на китайските ритуали (но също и на стихотворението на Браунинг “Погребението на граматика”), ковчегът на Нийдам бе пренесен през двора на колежа Кийз, който беше оглавявал като ректор. Членовете на преподавателското тяло, двама по двама, пристъпваха след ковчега, придружавайки го до Портала на честта. Nunc dimittis[8]. В чест и прослава на едно дело, нямащо равно на себе си, останало по един подобаващ, но също и величествен начин недовършено.

*

Подчертавам отново, че липсва компетентност на усилията ми да вникна в този левиатан. Оттук моят може би “непозволен” подход.

Струва ми се, че най-доброто сравнение на труда на Нийдам не е с други енциклопедични истории на науката и техниката, а с романа на Пруст По следите на изгубеното време. По мое мнение SCC и Recherche са двата най-важни акта на паметта, на тоталната реконструкция в мисълта, въображението и реализираната форма на модерността. Те са двете най-всеобхватни “архитектури във времето”, които възкресяват едно наситено и заплетено по фантастичен начин минало. Те възраждат това минало от деформациите и несправедливостта на забравата. Никога не е имало по-усърдни археолози на съзнанието. Стотиците personae, които те възвръщат към живот от плът и кръв, тяхната градска и извънградска среда, многочислените взаимодействия между лични, социални и природни фактори, които те осветляват, придават реалност на едно вътрешно царство, което е така истинско, така осезаемо за нашите представи, както е възможно само в историческия и литературния наратив. (Както Recherche, така и SCC могат да бъдат “триангулирани” по отношение на Дантевата Commedia). Пруст и Нийдам конструират епоси на времето, така детайлирани и плътни, с толкова вътрешни препратки, че образуват един тандем. Тази организирана солидност, тази концентрация на вътрешно ехо и “кристалографическа” структура трудно се поддава на абстрактна дефиниция. Може би най-голямо доближение постига Манделщам в написаното от него за Данте. Но откъдето и да влезете в света на Пруст или Нийдам, вътрешната логика на отношенията, на пункт и контрапункт се долавя веднага.

Всяка частица, всеки сноп в многообразната реколта на това съживяване притежава “местно обиталище и име”, но също така и разклонения, които са толкова жизнени и широки, че влизат във взаимодействие със заобикалящото ги изобилие. Текстът се превръща точно в това, за което се смята Китай: “поднебесна империя”. Освен това и в двата случая – както в мозайката на Пруст, така и в гоблена на Нийдам – условностите на разпознаването и препратките израстват един вид органично от съзидателния процес (и при двата шедьовъра крайният обем и вложеният труд са били непредвидими). Всяко сериозно произведение на изкуството и литературата цели създаването на специфична форма. То се стреми със спираловидни движения да се завърне към първоизточника си. В Recherche тази стратегия е очевидна. Чисто и просто това е сюжетът на творбата. В течение на дългите години, посветени на SCC, процесът на разгръщаща се стилизация, на извайване на отличителен тон е по-постепенен (при което крайният резултат прераства в съвместно начинание), но не по-малко динамичен. “Ефектът на Нийдам” се усилва от том на том.

Влезте в сградата буквално през която и да било от безбройните й порти, и ще добиете впечатлението за тесен унисон, за хармонични взаимовръзки. През 1086 Шен Куо дефинира ясно явлението на приливите и отливите и изчислява градуса им, тоест константния интервал между теоретичното време на прилива и фактическото време, в което той настъпва на кое да е място. На стените на павильона Шъдзян, издигнат на брега на река Циентан, е била гравирана таблица на приливите. Нийдам ни приканва да сравним този документ с таблицата на приливите за London Bridge, направена през 13 век. Тя се намира в един ръкопис, който се съхранява днес в Британския музей (Cotton MSS, Julius D, 7). През септември 1124 Сю Цин съчинява предговора към отчета си за една имперска мисия в Корея. Въпреки че е отпечатан едва през 1167, този текст стига до Корея. Съдържащата се в него систематична информация по въпроса за приливите и отливите ще срещнем отново в богатия контекст около създаването на магнитния компас от китайците (един виртуозен показен урок на Нийдам). Впрочем най-ранната западна формулировка на лунното влияние предшества китайската. Нийдам е обективен. Едно от най-ранните упоменавания се среща у Херодот. По времето, когато “Дзоу Йен разказва за околните морета, на другия край на Стария свят Питий от Масалия изследва приливите край Ламанша (ок. 320 пр. н. е.). Приблизително по същото време и мореплаватели на Александър Велики достигат устието на Инд край днешния Карачи” (този “панорамен кадър” е характерен за техниката на Нийдам). Там те са изненадани не само от приливите, но и “от нещо, което прилича на приливна вълна”. Подобно на Гъ Хун по-късно, Дикеарх от Месина, един ученик на Аристотел, изказва предположението, че слънцето е факторът, който по някакъв начин предизвиква приливния ефект. Такива съвпадения или почти съвпадения през огромни географски пространства очароват Нийдам, дори когато става дума за прибързани или дори за погрешни догадки.

Също както по време на някое соаре при Пруст, на сцената излизат personae; често след това ги срещаме на други места в разказа. Актьорският състав е легион. Антигон от Каристия, поетът Мей Чън, Селевк Халдееца, Посейдон от Апамея, който е бил съвременник на Лусия Хун. Алхимици, майстори на бронзови отливки, адмирали на далечни експедиции край бреговете на Африка, агрономи, мандарини или усамотени мъдреци в планинските си убежища. Беда Достопочтения прави забележителни наблюдения. Леонардо да Винчи бърка сериозно. Метеорологията и хидрологията са един от лайтмотивите. Никой китайски метеоролог не би отхвърлил, както прави Галилей,  вярната интуиция на Кеплер с обосновката, че “Луната не може да има  въздействие върху земните събития – подобно виждане би било в противоречие с целия свят на органичния натурализъм”. Нека не забравяме също, че в Китай, на река Циентан, или Фучун, близо до Ханджоу, се образува една от двете единствени големи приливни вълни в света (другата е при северното устие на Амазонка). “Дълго преди идването на приливната вълна се чува гръмотевичен шум, а след като тя отмине джонките се отправят нагоре срещу течението, като едва се поддават на управление”. Техните скокливи движения са много точно уловени в старите гравюри.

Пруст ни отвежда на екскурзия с влак из провинцията, от селце на селце, всяко от които притежава своя собствена поезия. Нийдам обзира китайска карта на света от 1402. На нея ясно се виждат широките завои на Жълтата река, маркирани с бяло, както и назъбената черна линия на Великата китайска стена. Голямото езеро в Синдзян може би е изобразявало Лоп Нор. Централно място в арабско-китайските контакти заемат пътешественици, картографи, езиковеди. Един свят, колкото наука, толкова и приказка, изплува от мъглявината на времето – също като планините и отшелниците в китайските картини върху коприна. Около 1150 Абу Абдалах аш-Шериф ал-Идриси съставя карта на света за Роджер II, краля на Сицилия. Нито ислямските картографи, нито китайските им съвременници са взимали под внимание извитостта на Земята. За Ал-Идриси и норманските му патрони Китай все още е неизвестна величина отвъд нанесената върху картата Стена на Гог и Магог. Но Индия и земите източно от нея, а също и “приличащите на амеба” Британски острови, фигурират в картата. Някъде вляво от Британия е разположен остров Расланда. Чувствителното въображение на Нийдам припалва. Може би зад тези очертания се крият Фарьорските острови; може би това именно е произходът на митичния остров Фризландия в бурния Северен Атлантик. Почти незабележимо китайската картография и размерването на земните маси налагат отпечатък върху религиозната космография. Те пронизват Шен И Цин (“Книгата на духовното и необичайното”, едно подходящо алтернативно заглавие за SCC). Според религиозните учения планината Кунлун е центърът на орбиса. Тази материя е пропита с митове и легенди, но тя произтича от откриването на прецесията на равноденствието от Ю Сун в неговото Съчинение за безкрая на небето, което специалистите датират в 265 сл. н. е. А Уан Чун отстоява мнението, че залезът на слънцето е само илюзорен, “също като изчезването на светлината на факла, носена от човек, отдалечаващ се по равна плоскост от наблюдателя”. Бележитият  Гъ Хун ще го опровергае. Пруст се опитва да метафоризира релативността.

Или пък да се спрем на описанието на сексуалните техники в таоизма. Източниците, цитирани от Нийдам, включват Книгата на проникващия в мистерията майстор, Канонът на непорочната девойка, Секретните инструкции за нефритената стая, някои от които все още “циркулират в заемните библиотеки на амбулантните търговци” (пояснение, зад което би могъл да се крие цял роман). Китайската еротология е била прочута. Разработени са били сложни практики, целящи “съхраняването на силата на семето”. Мъдри жени като Гъ Хън и Дзай Ню са играели важна дидактична роля. Нийдам открива следи от влиянието и ученията на едно сборище от вещици. Похватите за задържане при коитуса насочват към една важна доктрина в таоистката физиология. “Пълзящото радиално надолу захранващо влияние (на гръбначния мозък) е било оприличавано на Жълтата река”. Всичко това е описано с намеци, но съвсем точно в Превъзходната нефритена класика на Жълтия двор. Най-удивителното е, че тези техники се отнасят не само до дискретната сфера на съпружеските отношения и личната инициация, но включват и публични церемонии. Нашият осведомител и свидетел е Чен Луан “математикът”. На светлината на новата или на пълната луна се изпълнява ритуален танц, който имитира “свиването на кълбо на дракона и играта на тигъра”. След което експерти възпроизвеждат  различни любовни ритуали в стаите околовръст храмовия двор. Аналогии от западното наследство напират в калейдоскопичната памет на Нийдам. Той насочва вниманието към Дафнис и Хлоя от Лонг, към голямата философска поема на Лукреций, посветена на Венера. Бележките под линия плъзват като пипала, аналогично на добавките и преработките у Пруст. Те са винетки, едновременно натрапчиви и ерудитски сами по себе си.

Астрологията – “хороскопна, планетарна или генетлиакална[9]” (речникът на Нийдам е едно самостойно царство) – процъфтява. Тясно свързани с тази псевдонаука са били опитите за определяне на добрите и лошите дни. Тази стратегия е била разпространена не само в Китай. Нийдам цитира Вавилония и древен Египет, откъдето идва фигуриращият в римския календар израз dies Aegyptiaci[10]. Същата мисъл се среща и у Хезиод. “До съвсем скоро в календарите, правени в по-малките градове, винаги се посочваха добрите и лошите дни, а преди немного години дори Китайската академия започна да издава календари за селяните с цел да порицава суеверието и да разпространява елементарни астрономически познания”. Бележка под линия информира колко трудно им е било на първите приятели на йезуитските мисионери да се откъснат от това дълбоко вкоренено суеверие. Фактът за просъществуването му, със смътен китайски отглас, сред зависимите от New Age и glitterati[11] в Манхатан на 21 век сигурно би забавлявал Нийдам.

Той често се завръща към първата си любов: “Когато започнах да изучавам мисълта на великия викторианец Хенри Дръмонд[12], аз установих колко живи са все още тези идеи; според него любовта може да се смята за социалния аналог на физическите връзки, които обединяват частиците на молекулярно равнище. И действително в историята на химията сексуалната аналогия улеснява началното разбиране на химическите реакции”. Ерос, влиянието на небето, молекулярната биология – всичко е взаимосвързано, също както при шестоъгълната симетрия на снежинката.

Нека разгледаме портрета на Уан Дзие от “сребърната епоха на алхимията”, една друга завладяваща глава. Той бил хипнотизатор и потаен човек, който умеел да събира слюнката на лисиците. Преди всичко обаче той бил един “уравновесен металургически химик”, способен да произвежда сплави от рода на томбак и позлатено желязо. Въпреки че Уан Дзие гледал да не борави с таоистки елексири, той бил принуден да прибягва до мистификация и харизма, за да постигне и запази високото си положение в имперския лабиринт. Един век по-късно попадаме на Лу Ю, автора на Записки от Залата на учената стара епоха. Императорът благоволявал да възнаграждава своите заслужили приближени със златната Мандала на Нуминозния небосклон. Металът се трансформирал чрез некромантски техники, а предназначението му било да пази от война, глад и други бедствия. Само че тъкмо, когато Дворът на императорските жертвоприношения изготвя съответния указ, варварите предприемат нападение отвъд Жълтата река. Това бележи края на Северната династия Сун. Сравнете с оръдейната канонада при приближаването до Прустовия Париж. Конфуцианска строгост помита “магьосническите глупости” и таоистките литургии на алхимическите изкуства. Въпреки това, “ако днес имаме прахова металургия, берилови сплави и стомана за съдове за течен кислород”, това е благодарение на магьосниците, а не на критичните апостоли на здравия човешки разум.

Не трябва да забравяме и окултните жени алхимици, към които принадлежи например странстващата поетеса Ли Чао Юн:

          Вятърът раздухва снега сред върбовите реси
          А върху водата отдолу плуват розови облаци от прасковени венчелистчета.

“Вдъхновяващ е фактът, че жените са участвали наравно с мъжете в прогреса на науките още от самото начало, от Мария Еврейката[13] нататък”. И колко интригуващо е, че последователите на китайската средновековна алхимия, също като арабските и европейските им колеги, са имали слабост към загадъчни епиграми и гномически сентенции, подобни на онези, които откриваме в елинистичния Корпус Херметикум (и също у Гьоте, който е бил запален по алхимията). След което Нийдам предприема всеобхватен обзор на прехода от магията към модерната химия и на успешното синтезиране на активен инсулин в Китай през 1965. Дълъг, често криволичещ е пътят от съставянето на тайни съчинения и търсенето на елексири за безсмъртие през 3 век пр. н. е. до наши дни.

Това пътешествие е засводено от религиозните вярвания, философските школи и идеологиите на китайското минало. Нийдам се спира на всяка от тях поотделно. На първо място – конфуцианството с акцента му върху моралния строй на вселената и съответната социална справедливост. Неговите пантеистки формулировки напомнят за “мистичните рапсодии на любовта” на предсократиците, като Емпедокъл например, и се срещат отново в орфическите химни. Конфуцианството предлага едно от най-дълбоките прозрения в космическия процес на привличане и отблъскване. Но то не оставя никакво място за науката, а само за традиционната техника. Неговите таоистки опоненти, сред които има и “безотговорни отшелници”, развиват “единствената мистична система в света, която не е категорично антинаучна”. Таоизмът, който изниква от архаичните  корени на магията и шаманизма, стига до една уникална синтеза: “Таоизмът е бил религиозен и поетичен, да; но той е бил и не по-малко магически, научен, демократичен и революционен в политическо отношение” (дали Нийдам не вижда сам себе си в това огледало?). Тао проповядва определена форма на натуралистичен органицизъм и се стреми към един вид “материално безсмъртие”. Съответните понятия са може би непреводими. Таоизмът проповядва виждането, че нищо не е изключено от обхвата на научните търсения, “колкото и да е отблъскващо, неприятно или пък тривиално”. Ала неговата рецептивна пасивност, символизирана от водата и женствеността, отклонява може би китайската мъдрост от експерименталната наука. “Седни пред факта като едно малко дете… последвай покорно Природата, когато и към каквито и бездни да те води, или няма да научиш нищо”. Една аксиома, която не е нито галилеевска, нито картезианска. Това подтиква към едно дръзко предположение. Дали господството на юдейския монотеизъм в Европа не е довело до онзи рационалистичен наглед върху природните явления, който е така изконно чужд на таоистките резерви към разума и логиката? Ето предизвикателния скептицизъм, повелителното настояване за отговори в Книгата на Йов. “Ала всякакви подобни сравнения са неудовлетворителни и неизбежно остават просто подтик за по-нататъшен размисъл”. Не е изключено по-дълбокото сходство да е между празнотата в еврейската Светая светих и празнотата в последната зала на таоисткото светилище в Хей лун тан близо до Кунмин, в която се намира една самотна плоча за писане, носеща надписа: “Природата, майка на всички неща”.

В древен Китай се създават впрочем и чисто философски системи. Тук спадат моистите[14] с интереса им към научната логика, науката и военната техника. Парадоксално обаче моисткият емпиризъм довежда до супернатурализъм. Същото, добавя Нийдам, става през 17 век и в Европа, където вярата в магията съпътства развитието на научния рационализъм. По-трудно се поддават на преценка логиците на Миндзя[15], от чиито учения са запазени само фрагменти. Поразителни са паралелите между главоблъсканиците и антиномиите на тези логици и прочутите парадокси на Зенон; освен това при тях е налице и съвпадение във времето. Също така интересни са Фадзя, или легалистите[16]. “Голямото достойнство” на китайското право е, че след провала на легалистите то “остава неразривно свързано с обичаите, почиващи върху етически принципи, смятани за лесно приложими, докато систематизираните разпоредби на позитивното право биват сведени до абсолютен минимум”. Възможно е обаче тъкмо тази нетърпимост към систематизацията и позитивното право да е “един от факторите, направили китайския интелектуален климат неподходящ за развитието на систематизирана научна мисъл”. За пореден път Нийдам се завръща към централния си въпрос. И за пореден път не успява да намери подкрепен с доказателства отговор.

Този “провал” обаче не накърнява ни най-малко значението на неговото постижение. По думите на Лорънс Пикън това е “може би най-грандиозният акт на исторически синтез и междукултурна комуникация, с който се е захващал някога един човек”. Въпросът, който бих искал да поставя, гласи: “Дали SCC е и нещо друго?”

*

Дали искам да кажа, че тези хиляди страници, преливащи от историческа и аналитична ерудиция, тези библиографии с монографични мащаби, тези стотици статистически таблици, графи, схеми, карти, диаграми и илюстрации представляват нещо, което в известен смисъл е фикция? Това предположение може би не е така налудничаво, както изглежда. По време на една кратка академична командировка в Китай разпитах редица видни китайски учени какво мислят за титаничното дело на Нийдам. Почти без изключение те ми отговаряха с учтива, дори почтителна, но същевременно и иронична усмивка (нюансите на китайската ирония са безброй). Те изпитваха дълбок респект към SCC. Нима би могло да бъде иначе? Но също така дълбоко бе учудването им от това, че Нийдам е открил китайските научно-технически постижения и първенство в редица области. Колко удивително, колко приятно бе всичко това.

Демаркационните линии между факт и фикция са променливи и трудно доловими. Епистемологическият статут на двете категории винаги е бил нестабилен. Прустовият Recherche е обременен с история. И при Херодот, и при най-крайните модерни “клиометрични” наративи комбинаторното оправдание трябва да се търси в стила. Джоузеф Нийдам беше обладан от една обединителна мисия, която отстояваше с изключителна непоколебимост. Вълните на неговите убеждения и дребните детайли се напасваха така да се каже отвътре. Тези енергии на визията произвеждаха на свой ред нови факти. SCC е свидетелство за органичното разгръщане на документацията, за вътрешни съответствия с мащаби, които, както Нийдам постоянно изтъква, са били немислими в началото на проекта му. След овладяването му, този мощен поток развива времеви, пространствен компас, който моделира, който опложда един несравним пейзаж. Но по същество духът на това творение не е духът на документацията и инвентара. Оттук моята аматьорска интуиция, че най-добрата реакция на читателя би била приемането на една тоталност, което Comédie humaine на Балзак и дори още по-настоятелно Пруст изискват. Тези “концептуални епоси” създават своя собствена ос. Необходимата реакция е белязана от доверие, от чувство на обогатяваща уютност в една архитектура и анатомия, които са по-живи, по-авторитетни от многобройните им части и перспективи. Също като математиците и мистиците, Нийдам открива неща, за които предварително знае, че са там. Както в неговия “Китай”, така и в неговата радикална политика утопията е конкретна. Той не “измисля” историята по някакъв измамен начин – но я “прави”. Това помага може би да се разбере както китайският скептицизъм спрямо много от неговите открития, така и съществуващата днес явна изолация на огромния атлас на Нийдам. Кой го чете днес, какво е продължението му?

Големият парадокс произтича от прочутото твърдение на Аристотел, че фикцията е “по-вярна” от историята. С което той изглежда е искал да каже, че фикцията притежава една по-проницателна всеобхватност на изображението, че прониква по-надълбоко в човешките мотивации и опит. В Британия възприятието и прочитите на собственото минало се формират до голяма степен под въздействието на “историите” на Шекспир. Никоя формална история няма правдоподобността на Война и мир от Толстой. Ние си имаме работа не с археология, а с “паметници на неостаряващ интелект”.

SCC обаче принадлежи към един по-специален жанр, който, доколкото мога да преценя, все още не е правилно идентифициран, камо ли обяснен.

Този жанр води началото си от Бъртъновата Анатомия на меланхолията[17] (1621), ако не и от по-рано. Става дума за един бароков вид, хибрид от детайлирана ерудиция, загадъчна ученост, езотерични цитати и една почти анархична фантазност. Педантичността е обезумяла. Но същото се отнася и за алегоричното и емблематичното, материала, от който са направени сънищата. Съответните текстове имат общи отличителни черти. Те са полиглотични, претъпкани със списъци, каталози, таксономии. Учеността – това е ключът – е така подробна, така сбита, че става автономна. Тя произвежда вариации, сгради, които далеч надхвърлят непосредствената й тема. Тя обогатява техническите факти с фантастични възможности. Ерудицията е така страстна, така “аутистична”, че създава чудовища, както симпатични, така и застрашителни. Аркадии и кошмари попадат под микроскопа. Графичното съответствие е под формата на барокови атласи, ботанически речници, зоологически образи. При Арчимболдо плодовете и цветята приемат човешки вид; пътешественици с опит в корабоплаването съобщават за триглави племена. Външната черупка е изградена от напористо знание. Под тежестта на собствения си обем обаче авторитетът избива в сюрреализъм. Позволете ми да добавя два модерни примера към SCC.

Форматът на А. Е. Хаусман[18] като класически филолог, критик и редактор е бил практически безспорен. По-маловажни учени са се страхували да публикуват, за да не се окажат изложени на неговите рецензии. Пренебрежителните оценки и порицанията на Хаусман се движат по една скала от ирония, язвителна като онази на Суифт. Много скоро тези рецензии придобиват специфичен стил, който е по-мрачен и неумолим от собствената поезия на Хаусман. Един нещастен издател на Ювенал “търси нещо, което никога няма да намери, защото то никога не е съществувало”; в един нов коментар върху Проперций е разбрана погрешно една ключова дума, така че цялото стихотворение става “позорно и смехотворно”; догадките на д-р Постгейт относно Езоп “са колкото оптимистични, толкова и твърдоглави, а щом хване веднъж тоягата за обратния край, той не я изпуска повече”; идеята на господата Лео и Дау за Марциал “не си струва да бъде обсъждана; тя пренебрегва Светоний, тя е крайно брутална… тя е метрически недопустима”. Колкото по-дребен, по-технически е въпросът, за който става дума, толкова по-остро е порицанието на Хаусман. Тъкмо тази обратна пропорционалност придобива особена сюрреалистична интензивност. Астрономика на Манилий е от известен интерес за историците на античната наука. Поетическите заслуги на произведението са скромни. Хаусман обаче изсипва върху този текст цялата си разточителна ученост. На всяка страница на неговите два тома обяснителният и филологически коментар, написан естествено на латински, заема далеч повече място от дървените стихове на Манилий. Изказвани са били предположения, че този гигантски труд, написан със съзнанието, че е нечитаем, е бил за Хаусман един не съвсем прозрачен акт на самобичуване. Ефектът на места е кошмарен.

Презрението на Владимир Набоков към игнорантността и вулгарността на profanum vulgus би могло да се мери с онова на Хаусман. Евгений Онегин не е много голяма творба. Преводът на Набоков, сам по себе си спорно педантичен, и придружаващият го коментар се разклоняват в четири тома. И тук филологическият апарат и историческите анотации са главозамайващи. Всяко загатване у Пушкин, всяка деривация от френски и английски източници, всеки граматически и лексикален обрат или евентуално затруднение се подлагат на обширна екзегеза. По-стари коментари и версии са третирани със зверско презрение. “Бележки върху прозодията” възхожда към обема на отделна монография. Предлагат се енциклопедични екскурси върху руската кухня, домашните нрави, крепостничеството, правилата на дуела. Компетентно внимание се отделя на съвременниците на Пушкин, публицистите и салоните на деня, царската цензура, еротизма на френските бонвивани. Ала може би най-сюрреалистичната особеност на Набоковия труд е индексът от 106 страници. Колко ли ерудитски остроумия и недоразумения се крият в него? “Сталин (навремето вид пуйка)”. Хаусман, възхваляваният поет, Набоков, събирачът на пеперуди и гениален романист – те налучкват, те иронизират дявола на лудостта в творенията на своята безподобна ученост.

Митологии на ерудицията, черни фантасмагории, родени от мандаринска начетеност, вдъхновяват някои от най-забележителните разкази на Борхес: “Тльон, Укбар, Orbis Tertius”, “Три версии за деянието на Юда”, “Търсенията на Авероес”, “Алефът”. Засекретени старинни ръкописи, изгубени азбуки, лабиринтите на кабала, измислени глосари и пандекти събират търпеливо прах във “Вавилонската библиотека”. Борхес изобилства с абсурдистки класификации и инвентари, някои от които се отнасят до древен Китай. Подобно на Нийдам, Борхес се взира в главозамайващия водовъртеж на факта.

Би ми се искало да се задълбоча още повече в този жанр, за да фиксирам мястото на Science and Civilisation in China сред тези еднорози в градината на разума. Джоузеф Нийдам нямаше да се съгласи с това.

Превод от английски С т о я н  Г я у р о в

Китайски работи, в: Джордж Стайнър, „Моите ненаписани книги“ (изд. „Изток-Запад“, 2013)

[1] Популярна поредица от джобни книги, представяща писатели, философи и учени, формирали духовния климат на 20 век.

[2] По името на лицето, финансирало съответната професура; широко разпространена практика в англо-американските университети.

[3] Граждански кураж.

[4] Британската академия на естествените науки, основана в 1662.

[5] Джон Бърнал (1901-71), виден английски учен, активен участник в международното движение за мир, сталинист.

[6] Сбирщина.

[7] Лекционен цикъл с годишна честота, учреден в памет на британския политик и социолог Л. Т. Хобхаус (1864-1929).

[8] “Сега отпускаш (твоя раб, Владико)” (лат.), Ев. от Лука 2:29; похвална песен.

[9] Базираща се на рождението.

[10] Египетски дни (лат.).

[11] Богатите и красивите, модният елит.

[12] Шотландски автор (1851-97), добил огромна популярност с книгата си The Greatest Thing in the World, посветена на любовта.

[13] Мария Еврейката, известна също като Мария Пророчицата (между 1 и 3 век, Александрия), е смятана за основателка на алхимията.

[14] Последователи на моизма, утилитаристката философска школа на Модзъ (5-4 век пр. н. е.).

[15] “Школата на имената” произлиза от моизма и се фокусира върху логиката.

[16] Последователи на легализма, философско учение, акцентиращо върху стриктното спазване на закона.

[17] Главното произведение на английския учен Робърт Бъртън (1577-1640).

[18] Алфред Едуард Хаусман (1859-1936), английски поет и един от най-големите специалисти по класическа филология на своето време.