Истории с отворен край

С т о я н  Г я у р о в

През есента на 2009 социализмът отново стои на дневен ред. Сред първите жертви на кризата беше критическата способност. Вълната на подозрението, че социализмът има бъдеще, само 20 години след историческата му имплозия, бе подхваната от медиите и разплискана по многобройни канали върху глобалната медийна общност, засягайки явно и сивото вещество. Нека се знае: социализмът има бъдеще – но само като критична функция на капитализма, а не като материализация на една невъзможна приказка за справедливостта. В този смисъл – да живее социализмът.

Норберт Болц, повече провокатор, отколкото консерватор, е имунизиран срещу патоса на медийната реторика. Но кризата и обзелото го опасение, че левицата отново е в настъпление, са го стимулирали да напише цяла книга, за да напомни, че справедливо общество няма, че хората са неравни, но тъкмо в неравенството е техният шанс за по-добър живот. “Тайната на капитализма се състои в това, че отговаря на въпроса за щастието не с разпределение, а с увеличаване на производството”, гласи тезисното първо изречение на неговия “Трактат за неравенството”. Въпросът за икономическата ефективност измества въпроса за равенството: “Справедливото общество е функциониращото общество”, заявява Болц.

Ненавистта към неравенството, пише авторът, познат на българските читатели със своя “Консумистически манифест”, е най-голямата демократическа страст. Само че колкото повече е равенството, толкова по-неудържимо е желанието за още повече равенство, толкова по-силни стават омразата към неравенството и натискът за компенсация. “Колкото повече равенство има в едно общество, толкова по-голяма е завистта, толкова по-високи са и данъците”, гласи може би най-фамозната формулировка в тази изобилстваща на силни формулировки книга. Болц подчертава, че социалните различия са цената за свободата в модерното общество. Те са поносими докато всеки има възможността за издигане в обществото; егалитаризмът е рецепта за неудовлетвореност.

Болц казва, че идеята за социалната справедливост, превърнала се междувременно в заместител на религиозната вяра, маркира сбогуването с либералното общество, тъй като отнема свободата на индивидуалните решения. Логиката на автора е бетон: “Ако всеки получава това, което заслужава, някои няма да получат нищо. А ако всички получават по нещо, тогава някои няма да получат онова, което заслужават”. В днешния свят равенство може да означава само съ-участие, възможност за достъп на всички до социалните системи. Онзи, който иска да интегрира всички, трябва да се откаже от равенството за всички. Нека се научим да правим разлика между разумното искане всеки да има достатъчно и утопичното искане всички да имат еднакво много. „Не можем да имаме хубав живот, ако продължаваме да се уповаваме на Русо”, срещу чийто прочут “Трактат за несправедливостта” полемизира манифестът на либерализма на Болц.

Всичко, което Болц пише, изглежда остроумно, стройно и необоримо като силогизъм. Само че от казаното и особено от начина, по който е казано, лъха студ като от отворен хладилник. В реалния живот човек има нужда от топлина, дори от онази измамна топлина, която се излъчва от реториката на „социалната справедливост”.

*

Повече от половин век след излизането на труда й за произхода и същността на тоталитаризма, Хана Арендт си остава референция за дискурса по темата. Нейните идеи са фонът и за анализа на тоталитаризма от руския философ Михаил Риклин, развит в сборника със статии и есета под заглавие „Пространства на ликуването. Тоталитаризъм и различие“. Риклин приема безусловно постановката на Арендт, че съветският комунизъм и германският нацизъм са ново явление, невиждано преди в историята, но смята, че сходството им се ограничава единствено до физиономията им на „незаконни деца на здравия човешки разум“. В практическото функциониране на двете системи той вижда изобилие от различия, които му дават основание да характеризира сталинизма и нацизма като „две напълно различни тоталитарни системи“.

Риклин привежда изобилие от примери преди всичко от съветския арсенал на тоталитаризма: отчуждаването на собствеността, колективизацията, физическото ликвидиране на цялата „собственическа класа“, масовите, произволни терористични мерки и екзекуции. За разлика от Германия, терорът в СССР се разгръща на собствената му територия и е насочен изключително срещу собственото му население.

Любопитно е наблюдението на автора върху отношението към смъртта. Докато в Европа на края на живота се гледа като на биологически факт, при комунизма насилствената смърт се превръща едва ли не в норма. „На Запад човек умира, в Русия смъртта се причинява от външна сила“. Риклин вижда различия между двете тоталитарни системи и на най-високо равнище, на равнището на „фюрера“ и „вожда“. Докато Хитлер е бил възприемчив за съвети и дори за възражения, подобно нещо при Сталин е било не само немислимо, но дори невъзможно, тъй като култът към личността отваря пропаст между човека Сталин и едноименната „икона“, която е невъзможно да бъде преодоляна от никой смъртен по пътя на каквато и да било форма на несъгласие.

Атрофията на човешкото в сталинистка Русия става част от ежедневието на „новия съветски човек“, разгръщайки се в така уместно наречените от Андре Жид „пространства на ликуването“. Хана Арендт твърди, че една от непосредствените последици на тоталитаризма е пълното атомизиране на обществото; Риклин възразява, отбелязвайки, че съветското общество е било във висша степен колективизирано. „Тезата за атомизирането предполага, че страхът още не е отстъпил пред онзи ужас, който създава нови, неподозирани връзки между хората“, пише той и добавя: „Ужасът обаче придобива формата на ликуване, което външният наблюдател лесно може да вземе за радост или удоволствие“.

Като конкретна обективизация на „пространството на ликуването“ руският философ разглежда „подземния рай“ на московското метро. „Най-доброто метро на света“ служи, разбира се, за транспортиране на хора, но преди всичко то е материален символ на съветския тоталитаризъм, включващ дори твърдението, че това било единственото метро в света. Риклин цитира Арендт: „Това твърдение е лъжа само докато болшевиките нямат властта да разрушат всички други подземни железници… Завладяването на земното кълбо е необходимата крайна цел на тоталитарните движения, тъй като само в един тотално контролиран свят диктаторът може да пренебрегне всички факти, да превърне всички лъжи в действителност и всички пророчества в истина“.

*

Как да се притъпи тоталитарният нагон? Имаме основания да кажем, че създаването на ЕС е най-впечатляващият реално-политически отговор на тази заплаха, който историята познава; впечатляващ още повече, защото неговата основа са благосъстоянието и културата. “Политическото бъдеще на Европа най-вероятно е в комплексния и чудовищен Европейски съюз на държави и граждани”, пише политологът Ото Калшойер. В противен случай Западът го очаквало само едно бъдеще: споменът за неговата история. Книгата на Калшойер “Относно бъдещето на Запада” е бордовият дневник на едно пътешествие от древността до настоящето и на неспирното преливане между история, политика и философски дискурс.

Както във всеки дневник, не липсват и неочаквани открития. Например, странният проект на легендарния руско-френски философ Александър Кожèв, в който Калшойер вижда прелюдия към ЕС. Текстът “Латинската империя” е с дата август 1945, но бива публикуван едва две десетилетия след смъртта на автора му през 1968. Кожèв предлага една екстравагантна идея: политически съюз между Франция, Италия и Испания заедно с техните колонии от Магреб  до Африканския рог, който да противостои на “Англо-Америка” и Русия. Онова, което придава актуалност на тази мисъл, не е удивителната й близост със Средиземноморския съюз на президента Саркози, а  базисната концепция на Кожèв: националните държави не са вече политически единици, “държави в силния смисъл на думата”; модерната държава, съвременната действителност на политическото, изисква по-широка основа от нацията, и: “Германия изгуби войната, защото искаше да я спечели като национална държава”.

Досега славата на Кожèв почиваше върху интерпретацията му на Хегел, която се радва на най-висока репутация във философските среди. Неговата политическа мисъл добавя нов щрих към интелектуалния му облик. От своя страна Калшойер добавя някои многозначителни биографични подробности: от 1945, годината на написването на “Латинската империя”, до смъртта си 23 години по-късно в Брюксел Кожèв работи във външнополитическия отдел на френското министерство на финансите. Неговият шеф и бивш ученик, Робер Маржолен, е един от инициаторите на Общия пазар. Александър Кожевников (рожденото име на Кожèв), руският сив кардинал и оперативен мислител, остава винаги в полусянка; неговото първо и последно интервю е публикувано едва след смъртта му. Калшойер пита: „Дали затова по-късно големият хегелианец е заподозрян, че в продължение на десетилетия е работил за КГБ”?

Norbert Bolz, Diskurs über die Ungleichheit.

Michail Ryklin, Räume des Jubels – Totalitarismus und Differenz.

Otto Kallscheuer, Zur Zukunft des Abendlandes.

(2009)

 


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s