Рози за маестро Роузън

С т о я н  Г я у р о в

В повечето случаи уродливата злоупотреба със суперлативите, особено в медийното пространство, е показател за езиковата и мисловна безпомощност на онези, които ги използват; тази безпомощност притежава впрочем един вид извратена изобретателност, проявяваща се в синонимната употреба на „уникален“, която изпразни и тази дума от всякаква смислена съизмеримост с действителността.

До каква степен суперлативите похабяват езика разбираме обаче не когато се злоупотребява с тях, а когато наистина имаме нужда от тях, защото понякога суперлативите изразяват точно това, което казват. Такъв рядък случай на пълно покритие между славословието и неговия обект срещаме в лицето на Чарлс Роузън, американския пианист, музиколог и автор, който почина през 2012 на 85 години. „Роузън беше изключителен пианист и един от най-големите музиколози на всички времена. Обхватът на неговите знания беше огромен и дълбочината им е доловима на всяка страница от неговите многобройни и така разностранни книги и есета“, казва музикологът Марк ДеВото.

Разточителен комплимент към творчеството на Чарлс Роузън представлява поместената в последния брой на New York Review of Books дълга статия от Робърт Уинтър, посветена главно на пианистичната страна от таланта на Роузън (http://www.nybooks.com/articles/2016/04/07/versatile-fearless-charles-rosen-at-the-piano/).

Непосредственият повод за текста на Уинтър, професор по музика в Университета на Калифорния, Лос Анджелис, е пускането в продажба на комплект от 21 диска, на които е събрано почти всичко, записано от Роузън между 1959 и 1972, най-добрите му години. При това пакетът, издаден от фирмата Sony Classical, се продава само за 60 долара. „Звукозаписните компании – напомня Уинтър – трудно могат да бъдат сбъркани с благотворителни организации“. Тогава как да си обясним тази щедрост? В един обширен пасаж Уинтър показва, че главният фактор за привидната „щедрост“ не само на „Сони“ са рязко намаляващите продажби на компактни дискове; това именно принуждава звукозаписните компании да търсят нови стратегии за пласмент на своята продукция. И тъй като записаната музика все по-често се сваля направо от интернет, „колкото и да е парадоксално, сегашният потоп от дискове, предлагани в различни пакети и на изключително изгодни цени, сигнализира всъщност края на ерата на компактния диск“.

Дали това форсирано по икономически съображения излишество променя мнението ни за значението на даден артист? В почти всички случаи – не, смята Уинтър и дава за пример дисковете на Мъри Перая и Рубинщайн. „Чарлс Роузън обаче представлява едно рядко изключение“. За да разберем защо, той го сравнява с тримата най-големи американски пианисти от неговото поколение – Байрън Джанис, Лион Флайшър и Гари Графман. И тримата завършват реномирани музикални академии, след което поемат по най-краткия път към известността, като се концентрират върху репертоар от късните романтици Брамс, Чайковски и Рахманинов.

Роузън took the road less traveled, избра „по-запустелия път“ (пише Уинтър, облегнат на известното стихотворение на Робърт Фрост). След пет години в детската школа на престижната музикална академия „Джулиардс“, 11-годишният Роузън се отказва и продължава обучението си при Мориц Розентал, един от последните живи ученици на Лист. Той никога повече не учи в какъвто и да бил музикален институт; никога не участва в някакъв важен конкурс; никога не проявява интерес към концертите на късния романтизъм. „Нищо чудно, че неговият пианизъм остана недоразбран и недооценен“. Показателно е, че не е запазен нито един видеозапис от негов концерт; но в Ютюб има доста аудиозаписи, предимно от неговата студийна продукция.

Освен това: „От неговия ум и ненаситна любознателност се ражда един от най-големите автори, писали някога за музика“, заявява Уинтър. Това е другата страна на гения на Чарлс Роузън. Той е автор на десетина книги и на безброй статии и рецензии, писани предимно за New York Review of Books. Това не са стереотипни, тясно профилирани текстове, а продукт на много широка култура и завидна начетеност. Хвърляме поглед, например, върху съдържанието на последната му книга, Freedom and the Arts: Essays on Music and Literature, и оставаме смаяни: в тематичния обхват на тези есета влиза какво ли не – от историята на фугата и триумфа на Моцарт до свободата и пазарната икономика, от модернизма и Студената война до Адорно, Монтен или Маларме (Роузън е завършил всъщност френска филология). Интелектуалният паметник на Роузън си остава обаче неговата първа книга – „Класическият стил“ (The Classical Style, 1971), с нейния понятен дори за любителя аналитичен разказ за музиката на Хайдн, Моцарт и Бетовен, звездното трио на Виенската класика.

Ако се върнем към музиканта Роузън, ще трябва да се запитаме: чудно ли е, че подобен нестандартен maestro, който пише такива тежки книги и се чувства привлечен от най-екзотичните автори на музикалната литература (например, Елиът Картър или Пиер Булез) и от произведения, от които повечето пианисти се страхуват (например, Gaspard de la nuit на Равел), ще остане недооценен, дори неизвестен? В същото време обаче „изпъква един неоспорим факт: Чарлс Роузън беше един от най-разностранните и безстрашни пианисти на 20 век“, изтъква Уинтър.

За почитателите на Глен Гулд (за какъвто се смятам и аз) е особено интересно сравняването му с Роузън, и то при интерпретацията на Бах, територия, която мнозина смятат за запазен периметър на Гулд. Ето един по-дълъг пасаж от статията на Уинтър.

„Всеки пианист, който през 1960-те се насочва към Бах, неизбежно прави това под дългата сянка на Глед Гулд – особено на неговия епохален запис на Goldberg-Variationen от 1955. Гулд взима едно езотерично произведение, записано дотогава от неколцина изпълнители на клавесин (включително Ванда Ландовска и Ралф Къркпатрик), и мигновено го превръща в клавирен бестселър. Слушателите са изумени от неговата мощ и сякаш машиноподобна техника.

Роузън би могъл да стори същото, но той е съзнавал явно недостатъците на Гулд: изпускането на всичките шейсет и четири повторения, което нарушава баланса на творбата и отнема съществени възможности за интерпретационни украшения, перкусивният тон, който лишава пианото от нюанси, и екстремното темпо, което измества вниманието от произведението към изпълнителя.

Несравнимото изпълнение на Goldberg-Variationen от Роузън – култов запис още от момента на излизането му през 1967 и един от малкото негови записи, който не е спирал да се продава – e не така чувствено като онези на Перая или Андраш Шиф (които подхождат към този паметник над две десетилетия по-късно). Но никоя интерпретация преди или след тази на Роузън не предлага съчетание от такава страхотна одухотвореност и такъв усет за архитектониката на творбата. Слушателят напълно забравя изпълнителя и чува само Бах“.

Така мисли професор Робърт Уинтър. Както всяко друго безапелационно мнение, и това подлежи на оспорване. За мен лично ползата от него беше, че ме накара да намеря забравения диск на Роузън, който бях купил на безценица преди двайсетина години, и който се надявам да чуя сега по нов начин, защото аз също слушам (слушах?) Бах „под дългата сянка на Глен Гулд“.

Robert Winter, Versatile, Fearless Charles Rosen. “The New York Review of Books” (2016).

 


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s