Не се страхувай

И р и с  Р а д и ш

Още приживе Албер Камю, един от най-значимите мислители и автори на своя век, се превръща в мит. Наричат го моралист, икона на неподкупния интелектуалец, който спука като сапунени мехури големите човешки мечти за отвъдното, за историческата утопия и за любовта. Той остави грандиозни, вълшебни изречения, които стоят като непоклатими канари в словесната пустиня на 20 век. Името му предизвиква тръпка на възхита, въпреки понатрупалия се мраморен прах.

Стогодишнината от рождението му е добър повод да направим отново Албер Камю от този изумителен мъж, който дойде от големия студ на миналия век и стана звезда на парижките интелектуалци: роден на 7 ноември 1913 в Алжир от една неграмотна жена направо на голия пръстен под на една винарна край Мондови и умрял на 4 януари 1960, когато луксозната кола на приятеля му Мишел Галимар се разбива в един чинар по Route nationale на път към Париж. Едва ли ще открием този съвременник на нашите разочарования във витрините на изложбите, организирани по повод годишнината от рождението му. Затова аз се отправям на път от мита към човека Камю, към специалните места, хората, къщите и пейзажите, които бяха неговият живот.

222222222222222222
Камю 1944, снимка: Анри Картие-Бресон

Първа спирка – Париж, това е близо до ума. По онова време Париж е световната столица на литературата. Всички са там – Жан-Пол Сартър, Симон дьо Бовоар, Самюъл Бекет, Андре Жид, Андре Бретон, Маргьорит Дюрас. До ден-днешен човек може да си представи този Париж само в черно-бяло – дълги, тежки балтони, сериозни лица, интелектуалци, скупчени около масичките на кафенетата като ръгбисти малко преди началния сигнал на мача. Париж създава Камю; френският театър, френските актьори, журналистиката, екзистенциализмът – всичко това е немислимо без Париж.

Тук все още живеят неколцина от някогашните му любовници, прастари дами с треперещи гласове. Тук живее 68-годишният му син Жан Камю, който обитава сам апартамента на родителите си на улица “Мадам”, седи във фотьойла на своя баща и пуши, свири на рояла на майка си и почти не излиза от къщи. Тук живее неговият внук, писателят Давид Камю, който толкова му прилича. Тук ходи всеки ден в бюрото си в издателство “Галимар” неговият стар приятел Роже Грение, един буден 94-годишен старец.

Камю го няма. Той почива в гробището на Лурмарен в южна Франция. Саркози, когато беше още президент, искаше обезателно да докара Камю в Париж, в Пантеона, редом с Волтер, Русо и Малро; далеч от малките хорица и изкуствените рози и порцелановите незабравки на бедняшките гробове в селското гробище. Синът Жан Камю беше против. Той е убеден, че Париж не е мястото за баща му, в живота, както и в смъртта.

Не може да се каже, че Камю е мразел Париж. И все пак през 1945 той пише: “Съжалявам за безсмислените и черни години, които прекарах в Париж”. Цял живот той си остава “чужденецът” в Париж. Той изгубва щастието, за което непрестанно се говори в неговите романи, есета и пиеси, когато на 27 години отива в Париж – тази “единствена употребяема пустиня”, както го нарича.

По всички възможни часове на деня и нощта съм стояла пред къщата на улица “Мадам”, в която, след като най-сетне става известен писател и през лятото на 1947 от “Чумата” само за няколко седмици са продадени сто хиляди екземпляра, купува голямото етажно жилище, в което днес живее синът му. Пет стаи, вторият етаж вдясно, северното крило. Последният адрес на човека, който на 24 години пише, че би искал да се намира “на дъното на вселената”.

Защо се е спрял тъкмо на този тъмен апартамент, в който никога не пада нито лъч слънчева светлина? Каква е била идеята? Един вид “килер” за жената и децата? За Франсин, с която е нещастно женен от 1940, и за Жан и Катрин, близнаците, които се раждат през 1945, въпреки обещанието, дадено на любовницата му, актрисата Мария Касарес, че ще обича алжирската си жена само “като сестра”? Тук на тъмния втори етаж и в края на този брак – по време на който веднъж скача от прозореца на клиниката за душевноболни, където е била настанена, – Франсин вдига телефонната слушалка, за да научи, че мъжът й е загинал при автомобилна катастрофа.

Камю и жените. Една трудна глава в неговия живот, не най-добрата. “Жената е скучна извън любовта” – за съжаление това ужасно изречение го има в дневниците му. Въпреки това животът му е бил пълен с жени, повечето актриси, художнички, журналистки, в които е бил, да речем, влюбен. В произведенията му те са статистки, одушевен реквизит като стенотипистката, с която “чужденецът” след погребението на майка си отива на кино, а след това в леглото. Камю обича да описва и най-незначителните части от тялото на мъжа – крайчетата на ушите, глезените, жилестите рамене, веждите, устните, гърлото. Тялото е най-твърдата валута в неговата вселена. То е неговото евангелие. Но в описанието на женското тяло, той е неграмотен. Той пише за майка си, че била “едно безформено животно”. При младите жени най-много го впечатляват “безучастните физиономии” и “естествената простота”.

Не би трябвало да проповядваме морал на големия моралист, ала е вярно: Камю е бил голям потребител на жени, човек, който изгаря себе си и всички наоколо. Първа женитба на 21 години, когато е все още един туберкулозен денди в Алжир, който не подава ръка всекиму. Костюмите плаща тъщата, една богата лекарка, младоженците живеят горе в хълмовете над Средиземно море, в Бевърли Хилс на Алжир. По онова време той встъпва за няколко месеца в комунистическата партия, имитира непохватно в любовните си писма посипания с цвят на глог език на прослойката, в която тъкмо се е оженил, и пише патетични статии за студентския вестник на своя ментор Жан Грение. На 23 години вече е разведен и живее на общи начала с млади жени от богати колонистки семейства в една стара вила в Горния град на Алжир. Там пише първите си разкази, в които става дума за годините му в Долния град, за детството и юношеството му без течаща вода, без ток, без книги, без радио, без думи – в едно безкрайно хилядолетно мълчание, прекъсвано от време на време само от ударите с бич, нанасяни му от баба му. В живота му няма момент – с изключение на първите месеци в Париж, когато пише своя шедьовър, публикуван през 1942 под заглавието “Чужденецът”, – в който да не е имал няколко любовници едновременно. Истински обаче той е обичал само майка си, една склонна към аутизъм, мълчаща жена, която не проявява никакви чувства. В обсега на нейното мълчание се ражда творчеството му. Тя е мащабът, с който той мери света.

Камю с приятели в парижки ресторант, 1957
Камю с приятели в парижки ресторант, 1957

Един ден най-сетне натиснах звънеца на къщата на улица “Мадам”, на който от над шейсет години стои името Камю. Дълго време Жан Камю не можеше да се реши дали иска или не иска да се срещне с мен. Чувствал се зле, следващата седмица сигурно щял да бъде вече покойник, неочаквано се наложил спешен медицински преглед, бил уморен. Когато най-сетне заставам срещу него в тъмния коридор на жилището на неговите родители, той сияе. Точно така си представял посетителката от Германия. Срещата, която само до преди малко беше немислима, щяла да му направи добре.

Близнаците Камю са си поделили раздвоеността на своя родител. Бащата, който така и никога не успява да избере между крайно интересната меланхолия на интелектуалното съществуване в Париж и пасивното щастие на простия живот край Средиземно море, завещава на децата си жилището на улица “Мадам” и една селска къща в Прованс. Жан Камю е наследил парижкото жилище и интелектуално-меланхоличната страна на баща си. Катрин Камю живее в голямата селска къща в Лурмарен. Всяко от децата живее най-последователно един от двата непримирими живота на своя баща. От години близнаците не са разменили нито дума помежду си.

В стаята с пианото на улица “Мадам” от половин век времето е спряло. Сякаш Камю току-що е излязъл от стаята и оттогава, освен безброй кутии с цигари, тук не е било прибавено нищо друго. Върху стария роял на Франсин стои снимка на Робер Галимар, племенника на основателя на издателството Гастон Галимар, който почина през юни[1], а преди това дълги години живееше с Катрин Камю в Лурмарен. В книжния шкаф все още стоят книгите на бащата. Единствено писмата и ръкописите на Камю, които до скоро са се търкаляли навсякъде из стаята, се намират междувременно в библиотеката “Межан” в Екс-ан-Прованс.

Жан е седнал срещу гостенката си в едно от протритите кресла с цвят на пясък в своето жилище, приличащо на замъка на Спящата красавица, и говори така тихо, сякаш е изгубил всякакъв спомен за нормалната разговорна сила на гласа в човешкото общество. На балкона на тази стая са направени прочутите снимки на неговите родители. Камю с лула в уста, Франсин със закопчана догоре бяла блуза. На улицата три паркирани коли. Годината е 1952.

Вчера, разказва Жан, писал шестнайсет часа дневника си. Крайният резултат бил половин страница. После започва да говори почти едновременно за Кант, за Карл Юнг, за Паскал, за Троцки, за Фройд, за Лист, Шопен и Шуберт. Знае наизуст цели пасажи от произведенията на баща си и рецитира гневния изблик на Мьорсо, Чужденеца, пред затворническия свещеник, когато е осъден вече на смърт и очаква екзекуцията си. Това е една от най-затрогващите сцени в “Чужденецът”. Убиецът Мьорсо, който току-що се е възмущавал от необоснованите и детински обещания, с които християнството замъглява сърцата, се отваря за “нежното безразличие на света” – сякаш абсурдното е бог, който от време на време се открива на хората в своето възвисено безсмислие.

При излизането на “Чужденецът” през 1942 това безразличие улавя парадоксалното модерно усещане за безнадеждност, от която човек не може да бъде спасен, защото тя самата е надеждата. Тук се крие не само една дръзка мисъл, която се комбинира добре с черен пуловер с поло яка[2], но и защитна система срещу всичко, което плаши човека и може да му причини болка откакто той знае, че от време на време някой може наистина да го чака в Café de Flore[3], но никога в безкрайните простори на космоса. Който е безразличен, няма от какво повече да се страхува. Нито от кафявата чума пред вратата си, нито от абсурдното усещане в душата си. Първоначално Камю е смятал да озаглави първия си роман “Безразличният”; явно и затова, защото неговият герой просто отказва да участва в обичайното правораздаване на обществото и не плаче на погребението на майка си. Когато Чужденецът изобщо казва нещо, то е обикновено: “Това не значи нищо”. Безразличният предпочита смело да погледне безсмислието в очите, вместо да се включи в идеологическото и сантиментално бръщолевене на своята епоха. Впрочем противно на разпространеното мнение, отношението към света на безразличния не е празно и безсмислено, а богато и живо. То се разтваря в тишината, широтата и многозначността на света и вътрешния живот, и освобождава човека от терора на еднозначното. Синът Камю все още не може да проумее как неговият 26-годишен баща е могъл да напише една толкова гениална, програмна книга, която милиони читатели по целия свят възприемат като освобождение от измамния емоционален баласт на своето време.

За разлика от 43-годишния си син Давид Камю, който ме прие в къщата си в Монруж край Париж и с главозамайващо бързоречие ми обясни колко трагично тегне над живота му свръхчовешката сянка на неговия дядо, Жан Камю изглежда няма проблеми с прочутото си име. Синът му Давид е написал десет романа, които обаче са се оказали смазани под бремето, което това име означава за един млад писател, и лежат непубликувани в чекмеджето. Въпреки това той трябва да продължи да пише, трябва все пак да носи името – “интелигентността на един човек може да се прецени по това колко несигурност може да понесе”, казва Давид със същия чудесен патос на дядото Камю, с който баща му Жан отхвърля подозрението, че е бил смазан от славата на Камю, което го е докарало дотам, че живее в непокътнатото жилище на баща си със затворени капаци на прозорците, като в ракета на времето. Жан Камю обаче твърди, че изобщо не се чувства смазан, че той се състои изцяло от спомени за баща си, който за него не бил изчезнал, а все още бил тук, дори понякога чувал гласа му.

Въпреки че Жан явно е скъсал с външния свят и се състои само от поезия и цигарен дим, той не изглежда сломен. Понякога го изпълва един-единствен тон, който той удря късно през нощта на рояла на майка си. Ако трябва да охарактеризира накратко баща си, щял просто да каже: Papa était un type bien, един добър тип, който никога не бил дребнав. След което изрича бързо и някак си между другото: “Аз толкова го обичах”. И си спомня съвсем точно поуката, която баща му е завещал: “Не се страхувай!” На сбогуване, когато отново сме в коридора, той рецитира в продължение на минути едно от онези мрачни стихотворения на Маларме, в които се говори безкрайно за един гроб, за изсъхнали листа и градове без вечери.

Няколко седмици след посещението ми, в един топъл летен ден отново го срещам случайно на улицата близо до Люксембургската градина. Върви сам, без да обръща внимание на никого, облечен с топло тъмно палто, и държи в ръката си голям старовремски фотоапарат – един от онези странни, тайнствени парижки призраци от едно минало, което все още не е отминало.

Жан Луи Баро, Мария Касарес и Камю
Жан Луи Баро, Мария Касарес и Камю, 1948

Пътуването с влак от Лионската гара в Париж до Екс-ан-Прованс трае три часа. Лурмарен се намира в подножието на Люберон, на 40 километра от Екс и на 70 от Авиньон. По времето на Камю пътуването е траело два дни. На 4 януари 1960 Камю си е бил купил вече билет за влака и решава едва в последния момент да пътува все пак обратно за Париж във веселата компания на Галимарови, вместо с депресивната си жена Франсин и 14-годишните близнаци. Той е на 46 години. Може би пукат гума. Може би Мишел Галимар е заспал на волана на своята “Фасел Вега”, след обилния обяд в Hotel de Paris et de la Poste в Санс. Тъй или иначе, 24 часа след заминаването си Камю отново е в къщата си в Лурмарен – като мъртвец.

Пристигне ли в Лурмарен, човек веднага вижда къщата. Голямата каменна тераса, колоните и високите стени просто се набиват в погледа. Тази къща представлява сбъдване на мечтата му – мирис на трева през деня, звездно небе през нощта и вечери, които разширяват сърцето. През последните години от живота си Камю трескаво търси такъв дом, въпросът за недвижимото имущество става въпрос на оцеляване. Къщата, далеч от парижката “чума”, от парижкия “рак”, трябва отново да го помири със себе си. След загубената битка с Жан-Пол Сартър, който прави за смях голямото му антитоталитарно есе “Бунтуващият се човек” (“Ами ако вашата книга разкрива просто философската ви некомпетентност? Ако се окаже сбирщина от набързо събрани и то от втора ръка идеи?”), той жадува за нов, прост живот, който да е стар колкото са “хлябът и виното”, “тайната на природата”, “слънцето на юга”, “светлината на истината”.

Това звучи старомодно, точно както има предвид Камю. Той се смята за немодерен човек, когото съдбата е запратила наистина в света на етажните жилища и осемчасовия работен ден, който обаче се придържа към една стара представа за живота, според която смелост, красота, дух, чест, любов, тяло, живот и мисъл не могат да бъдат разделени, без да се разпилее всичко. Когато Камю каже нещо подобно в Café de Flore в Париж, събеседниците му смутено започват да си разбъркват кафето.

В Лурмарен ме посреща стадо магарета, които пасат под сребристобелите маслинени дръвчета край замъка. Вятърът накланя червените макове и сините перуники по поляните. Светлината е така ясна, сякаш на света няма повече нищо половинчато и недоизказано. Привечер откъм Люберон засвистява мистралът и заглушава концерта на щурците и жабите. Мирише на полски цветя, на мащерка и розмарин. Когато за пръв път идва в Лурмарен, Камю е дълбоко впечатлен от “огромната тишина” и “неописуемата красота” на пейзажа, по-красив от който човек едва ли може да си представи и днес. Без да се колебае, малко преди смъртта си той купува къщата, обзавежда я с тъмни испански мебели и дори си докарва едно магаре от Алжир. После сяда на пода на голямата тераса и започва да пише забързан последната си книга “Първият човек”. Той е омръзнал сам на себе си, дръзкото, асептично безмълвие на “Чужденецът” и “Чумата” не може да се повтаря вечно. Накрая той иска да разказва отново така просто и прозрачно, както е живяла майка му и както са писали големите класици. Той е обзет от идеята, че неговият живот и може би животът изобщо е само едно дълго пътуване, с цел да се завърне към своето начало и “да намери отново онези две или три прости, големи картини, за които навремето сърцето за пръв път се е разтворило”. И тъй, в тази последна книга всичко трябва да се събере и напасва като от само себе си – пясъкът на пустинята, светлината на детството му и поезията на простотата. Малко по-късно листовете на ръкописа се търкалят в калта на мястото на катастрофата край Вилблевен. Камю умира точно в момента, когато неговият живот и творчество трябваше да започнат наново – сякаш по волята на неговия абсурден бог. Остава грандиозният торс на една книга, която пожъна голям успех, когато беше най-сетне публикувана през 1994.

Книгата представлява фиктивна автобиография, в която на един прост език се разказва за един прост живот, в който, както в пустинята или в първия ден на сътворението, нещата още нямат смисъл. Камю пише своя последен роман като номад, който не иска да надвие и завладее това, което описва, а само да го потопи отново в празното, лишено от събития време на своето алжирско детство. Той си спомня за майка си, която вечер приближава стола до прозореца, за да гледа навън. За немия си чичо, който работи в една бъчварна. За покритите с прах палми пред къщата, за слънцето, морето и жарещите пейзажи, които човекът все още не е покорил. Той остава съвсем близо до хората и нещата. Камю никога не се е интересувал от големите епохални романи, които превръщат човека в колелце в машинното отделение на историята. Неговото прочуто изречение, с което той се опълчва срещу извънмерните претенции на историята към живота (а покрай другото и срещу философа на историята Жан-Пол Сартър), произхожда от тази гореща, безсловесна вселена на детството му, към която в края на живота си се завръща, пишейки: “Слънцето ме научи, че историята не е всичко”.

Камю произхожда от един свят, намиращ се на периферията на историята. Той често възпява Алжир като “страна без история” и “свободна от поезия”, но забравя, че историята на коренното алжирско население е била заличена не само от изпепеляващото слънце, но и от стогодишната френска окупация на страната. Като млад репортер за местния вестник Alger républicain, Камю пише прочувствени репортажи за мизерията на берберите в Кабилия. Но в романите и разказите му арабите нямат нито имена, нито лица. Те биват разстрелвани, арестувани или стоят застрашително стълпени на улицата. Цял живот той не може да си представи Алжир без французи.

Алжирската война е най-тежката политическа катастрофа на живота му. Камю се бори за арабско-френска конфедерация, за Европа на многото нации, която не става от ден на ден все по-тъжна и грозна, в която никой “не заличава радостта от света и не я отлага за по-късно”. Той агитира за слънчево, средиземноморско мислене – един вид противоотрова на идеологиите на стопанския растеж и крайностите на Европа. Това слънчево мислене, чиито корени се крият в утопията на средиземноморски интелектуалци от Пол Валери през Габриел Одизио до Александър Кожев, трябва да върне на стария, уморен от войни континент естествената красота, скромността и братството, които за Камю виреят само в светлината на Средиземноморието. Средиземно море, на чиито брегове се ражда тази утопия за щастието на простотата, трябва да стане модел за цяла Европа. Германия, която познава съвсем бегло, Камю винаги е смятал за страна на най-голямото нещастие. На изток от Париж, сигурен е той, няма нищо, което би могло да обрадва човешкото сърце.

4444444444444444444
Каймакът на френския духовен елит: Сартър, Бовоар, Лакан, Пикасо, Брасай, Камю, 1944

Катрин Камю живее на улица “Албер Камю” зад една голяма дървена порта, близо до селската черква. Срещата бе потвърдена по телефона от нейния млад секретар, през възпоменателната година на Камю мадам Камю има много ангажименти. Тя няма интернет. С джинс и маратонки, тя ме приема в старата работна стая на баща си с главозамайващия изглед към Люберон. Когато разговорът стига до брат й Жан, тя се оттласква на канцеларския си стол до най-отдалечения ъгъл на стаята и в този слънчев ден навлича едно топло пухено яке. Тя не иска да говори за Жан. И добавя: “Животът е сложен. Всеки търси сам пътя си през джунглата”.

Катрин е отгледала четири деца, живяла е в Екс, Грас, Кабри и Мароко, също като брат си е работила в правосъдната система и от 1992 живее в голямата къща в Лурмарен, “един подарък от баща ни”. Тя била благодарна за това, което има, и не желаела нищо повече. Бюрото на баща й изглежда като някоя младежка startup фирма, в която старателно се съхранява едно гигантско литературно наследство от световно значение. Катрин раздава издателски права, съхранява ръкописите на баща си, но отказва достъп до тях, надзирава изложбите за Камю, всеки момент предстои излизането в “Галимар” на един нов албум със снимки на Камю, съставен от нея. Доколкото изобщо има проблем с баща си, казва тя, той се състои в това, че сред безбройните негови портрети, които курсират по света, тя почти не открива баща си. Тя си спомня един жизнен човек, който е обичал живота.

Когато Камю умира, никой не казва това на децата. Затова и не присъстват на погребението: те просто не са знаели за него. За такива лични неща, като смъртта на един баща, не се е говорело в семейството. Впрочем в семейство Камю поначало се е говорело малко. Интимните разговори, казва дъщерята, са само психоанализа, което за нея означава явно пълна глупост. Тя не била чела и кореспонденцията на своите родители, която съхранява в къщата си. Показала била на биографа Еманюел Тод няколко писма от началото на връзката на родителите си, за което междувременно съжалявала. И не иска да каже на никого къде всъщност се намира кореспонденцията на баща й с дългогодишната му любовница Мария Касарес.

Катрин не желае да дава преценка за баща си, особено за неговия тъй наречен любовен живот. И пак казва: “Животът е сложен”. В кого и защо се влюбват пълнолетни хора не засягало никого. Нейните родители, в това била сигурна, били свързани от дълбоко приятелство. След което и тя казва едно от онези чудесни, твърди изречения на Камю: “Ние сме диваците на Африка”. Семейство Камю все още се смята за сюрия африкански диваци, които съдбата е запратила във Франция и в душевните плитчини на цивилизацията, без да им е тук мястото и без да разбират езиците на чувствата на континента. А сега наистина е крайно време да иде да нахрани четирите си кучета.

Въпреки че Катрин Камю стои здраво с двата крака в живота, а двете й ръце държат още по-здраво наследството на баща й, струва ми се, че зад нейния открит и общителен характер може да се долови и нещичко от рязката безпрекословност на епикурееца Камю, който винаги пишеше онова, което живееше, и живееше онова, което пишеше. Интервюиран веднъж от един от многобройните репортери, които постоянно го обсаждат, той казва: “Не вярвам достатъчно на разума, за да вярвам в някаква система. Това, което ме интересува, е как трябва да живее човек”.

Гробът на Камю в Лурмарен
Гробът на Камю в Лурмарен

През нощта след посещението ми при енергичната дъщеря пълнолунието е потопило селското гробище на Лурмарен в една студена, зловеща светлина. В края на пътуването ми до местата и наследниците на поета ми се иска да поставя още няколко въпроса на мъжа, почиващ в обления от лунна светлина и обрасъл с лавандула и олеандър гроб. Например, какво става междувременно с неговите десет любими думи: свят, болка, земя, майка, хора, пустиня, чест, мизерия, лято, море; с посланието му към идните поколения: живей пълноценно, живей сега, на равна нога със смъртта, тъй като истината, моралът и животът не търпят отлагане. Или всичко си остава както досега?

Камю никога не е бил човек на големите отговори. Тази роля е иззета от Сартър и неговите следовници, които сипят големи думи и се жалват от голямата история и нейните величави цели. Цели, стрували много жертви, които устатите интелектуалци просто са си измислили. През онези години Сартър и съратникът му Морис Мерло-Понти са готови макар и със стиснати зъби да приемат сталинисткия терор с надеждата, че техните философско-исторически фантазии ще се сбъднат в далечно бъдеще. Историята обаче даде право на Камю. Неговата мисъл беше по-отворена и неподсигурена. Той понасяше мълчанието и неразрешимите противоречия на живота. Който го обича днес, го обича все още не за отговорите му, а за яснотата и за безкомпромисното поведение, с което издържа истината, че отговори няма. И за вятъра в книгите му, който идва от морето и понякога раздухва за няколко секунди облаците, разкривайки гледката към света.

Рано другата сутрин вали. Автобусът обратно за града тръгва в 6,30 часа.

Превод от немски С т о я н  Г я у р о в

Iris Radisch, Er sagte: Hab keine Angst! “Die Zeit” (2013).

И р и с  Р а д и ш  е германски автор и литературен критик. Тя е шеф на културния отдел на седмичника “Ди Цайт”.

[1] 2013.

[2] През 50-те години черният пуловер с поло яка е бил един вид работното облекло на парижкия интелектуалец.

[3] Легендарно парижко кафене, посещавано от видни интелектуалци и други известни личности.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s