От Изео до Въча

С т о я н  Г я у р о в

Инсталация, експозиция, уникална конструкция, авангардно изкуство, оранжево изкуство – това са някои от определенията, с които медиите се опитаха да обхванат „Плаващите кейове“ на Кристо. Както забелязвате – все термини от речника на художествения апарат. Но изкуство ли е това, с което Кристо зарадва света (особено италианците и българите) в езерото Изео, как въобще трябва да го наречем, а следователно и мислим, и изобщо не е ли това чисто терминологически проблем?

Допреди нетолкова много години тези въпроси биха станали повод за дискусия, каквато днес изглежда невъзможна, нещо повече – може би излишна. Оказа се обаче, че дискусията вече тече, поне във форума на „24 часа“, където попаднах на следните наблюдения: „Не се е сетил още нашенският Остап Бендер да боядисва пръдня и да продава, продава…/Бах ти и „развей-прах“ „изкуството“, бах ти всяко шарлатанство!/ В язовир Въча има от години подобни изпълнения“. Тези трима ценители очевидно са на мнение, че това на нашенеца от Америка не е изкуство. И те срещат подкрепа от доста авторитетна инстанция.

В новата си книга „Културата и смъртта на Бог“ (Terry Eagleton, “Culture and the Death of God”) Тери Игълтън пише: „Постмодернизмът, с прословутата си липса на емоционалност, е постнуминозен. В известен смисъл той е и постестетически, тъй като естетизацията на ежедневния живот е достигнала точката, отвъд която се подкопава самата идея за онова особено явление, известно като изкуство. Разтегната прекалено много, категорията на естетическото анулира самата себе си“. С други думи, красивото не е изчезнало, то просто е сменило адреса си. Въпросът тогава е: може ли изкуството да мине без естетическото? И още: дали работите на Кристо не са прекалено красиви, за да бъдат наричани изкуство? Въча хвърля ръкавица на Изео.


2 thoughts on “От Изео до Въча

    1. Не за одобрение става дума в случая. „Въча“ представлява интерес със своята предмодерна категоричност, с абсолютната си увереност, че знае какво е изкуство и какво не, със своето самочувствие; все дефицитни качества в днешната (пост)модерна ситуация. Защото трябва ли да напомням, че днес се изисква смелост, за да кажеш „това не е изкуство“. Накратко: „Въча“ е спомен за нашата изгубена невинност.

      Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s