Императорът на сладоледа

С т о я н  Г я у р о в

Инсталация, експозиция, уникална конструкция, авангардно изкуство, оранжево изкуство – това са някои от определенията, с които медиите се опитаха да обхванат „Плаващите кейове“ на Кристо. Както забелязвате – все термини от речника на художествения апарат. Но изкуство ли е това, с което Кристо зарадва света (особено италианците и българите) в езерото Изео, как въобще трябва да го наречем, а следователно и мислим, и изобщо не е ли това чисто терминологически проблем?

Допреди нетолкова много години тези въпроси биха станали повод за дискусия, каквато днес изглежда невъзможна, нещо повече – може би излишна. Оказа се обаче, че дискусията вече тече, поне във форума на „24 часа“, където попаднах на следните наблюдения: „Не се е сетил още нашенският Остап Бендер да боядисва пръдня и да продава, продава…/Бах ти и „развей-прах“ „изкуството“, бах ти всяко шарлатанство!/ В язовир Въча има от години подобни изпълнения“. Тези трима ценители очевидно са на мнение, че това на нашенеца от Америка не е изкуство. И те срещат подкрепа от доста авторитетна инстанция.

В новата си книга „Културата и смъртта на Бог“ (Terry Eagleton, “Culture and the Death of God”) Тери Игълтън пише: „Постмодернизмът, с прословутата си липса на емоционалност, е постнуминозен. В известен смисъл той е и постестетически, тъй като естетизацията на ежедневния живот е достигнала точката, отвъд която се подкопава самата идея за онова особено явление, известно като изкуство. Разтегната прекалено много, категорията на естетическото анулира самата себе си“. С други думи, красивото не е изчезнало, то просто е сменило адреса си. Въпросът тогава е: може ли изкуството да мине без естетическото? И още: дали работите на Кристо не са прекалено красиви, за да бъдат наричани изкуство? Въча хвърля ръкавица на Изео.