Забрави!

С т о я н  Г я у р о в

„Има случаи, когато забравата може да означава предателство към миналото; има и случаи обаче, когато паметта за миналото може да означава предателство към настоящето“. Тезата на американския публицист Дейвид Рийф, която той развива в книгата си „Възхвала на забравата“ (David Rieff, In Praise of Forgetting: Historical Memory and Its Ironies. Yale University Press) и илюстрира с изобилие от исторически примери, включително Холокоста, е съзнателна провокация към известната максима на Сантаяна: „Онези, които забравят миналото, са обречени да го преживеят отново“, която формулира доминиращата днес позиция към миналото и паметта за него. Рийф (между другото, син на Сюзан Зонтаг) цитира френския философ Пол Рикьор, според когото „като помним и разказваме, ние не допускаме забравата да убие два пъти жертвите“. Точно в това обаче се съмнява американският автор: „… ами ако забравата е неизбежна, а паметта неспособна да предотврати повторение на злото“? Труден въпрос, който има пряко отношение и към българските политически, обществени, културни, а отскоро и литературни борби. Автор на рецензията в „Dublin Review of Books“ е Джон Банвил – дълбоко впечатлен от „шокиращата“ книга на Дейвид Рийф:

http://www.drb.ie/essays/let-it-go

 


3 thoughts on “Забрави!

  1. Стояне, ревюто е страхотно – бих казал, че е пример за това как се пише литературна критика. И веднага си поръчах книгата от Амазон. Аз се интересувам от паметта (Пруст ми е настолната книга) като основа за съзнанието и в романа, който пиша, използвам нещо като мнемонични техники. Затова ми е страшно интересно как Рийф е развил своята идея. От социологията също имам понятие от counterfactual thinking, което несъмнено има отношение към теорията за забравата.

    Like

  2. Паметта, забравата и прошката (като етична форма на забравата) са теми, които ме интересуват и мен. Паметта е алчна; искаме да знаем и помним всичко, но забравяме, че съзнанието ни не би могло да издържи тежестта на подобно бреме – освен, разбира се, ако не сме безсмъртни. Но може би тази алчност е просто друга форма на стремежа ни към безсмъртие. В историко-социологически план мой любим автор (по темата) си остава Jan Assmann с неговата теория за „културната памет“; що се отнася до литературата, горещо ти препоръчвам германския писател W. G. Sebald, особено романите му „Austerlitz“ и „Die Ausgewanderten“ (който превеждам в момента). Рийф пък, като американец, подхожда към тандема памет/забрава съвсем прагматично и пита: има ли смисъл да помним нещо, ако това не ни помага или направо пречи да вървим напред? Един въпрос, който има пряко отношение към обществения дискурс в България.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s