Императорът на сладоледа

М а р к  Л и л а

Всеизвестна истина е, че Америка стана по-разнообразна страна. Гостите от чужбина, особено от страни, които имат проблеми с интегрирането на различни етнически групи и вери, се чудят как сме успели да сторим това. Не идеално, разбира се, но все пак по-добре отколкото където и да било в днешна Европа или Азия. Това е наистина голям успех.

Само че какво трябва да бъде отражението на това разнообразие върху нашата политика? В продължение на близо едно поколение стандартният либерален отговор  гласеше, че трябва да осъзнаем и да „възхваляваме“ собствените си различия. Това е прекрасен принцип на моралната педагогия – само че той е пагубен като основа на демократичната политика в днешната идеологизирана епоха. През последните години американският либерализъм изпадна в един вид морална паника по въпроса за расовата, сексуалната и джендър идентичност – паника, която деформира посланието на либерализма и му попречи да се превърне в сплотяваща сила, способна да управлява.

Една от многото поуки от неотдавнашните президентски избори и техния отвратителен резултат е, че трябва да се сложи край на епохата на идентичностния либерализъм. Хилъри Клинтън беше най-убедителна, когато говореше за съпричастността на Америка към световните дела и за връзката им със собственото ни разбиране на демокрацията. Само че когато в хода на предизборната кампания станеше дума за живота у нас, тя твърде лесно губеше тази широка перспектива и изпадаше в риториката на различността, апелирайки конкретно към афро-американците, латиносите, ЛГБТ[1] и жените. Това беше стратегическа грешка. Ако решиш да споменаваш отделните обществени групи в Америка, по-добре спомени всичките. В противен случай онези, които бъдат пренебрегнати, ще забележат и ще се почувстват дискриминирани. Както показаха следизборните данни, точно това се случи с бялата работническа класа и избирателите със силни религиозни убеждения. Цели две трети от белите избиратели без висше образование са гласували за Тръмп, също както и над 80 процента от белите вярващи.

Моралната енергия, съпътстваща темата за идентичността, даде несъмнено много положителни резултати. Affirmative action подобри значително корпоративния живот, а Black Lives Matter[2] бе призив към съвестта на всеки американец. Усилията на Холивуд за нормализиране на отношението към хомосексуалността в популярната култура допринесе за положителна промяна в семействата и сред обществото като цяло.

Но фиксирането върху различността в нашите училища и медиите породи поколение от нарцистични либерали и прогресисти, които си нямат понятие за условията извън съответната ограничена група и които са безразлични към задачата за сближаване с американците от всички житейски прослойки. Още от най-крехка възраст децата ни биват насърчавани да говорят за своята индивидуална идентичност, дори преди още да са придобили такава. Когато стигнат до университета, у мнозина от тях вече се е оформило мнението, че дискурсът на различността изчерпва политическия дискурс, в резултат от което те са стряскащо безмълвни по такива вечни въпроси като класа, война, икономика или общото благо. До голяма степен това се дължи на гимназиалните програми по история, които анахронично проектират днешната идентичностна политика назад в миналото и по този начин създават изкривена представа за основните движещи сили и личности, формирали нашата страна. (Постиженията на движенията за права на жените например са съвсем реални и важни, но те не могат да бъдат разбрани, ако преди това не бъде разбрано значението на създадената от Отците-основатели правителствена система, гарантираща правата на личността).

Когато младежите пристигнат в университета, тяхното самовглъбяване бива енергично насърчавано от студентски групи, членове на факултета, както и от административни служители, чиято едничка работа е да се разправят с – и да повишават съзнанието за – „въпросите на идентичността“. „Фокс Нюз“ и други консервативни медии обичат да се подиграват с отношението към тези въпроси в университетите и в повечето случаи са прави. Това пък налива вода в мелницата на популистки демагози, които искат да дискредитират образованието в очите на онези, които никога не са стъпвали в университет. Как например може да се обясни на средния американец предполагаемата морална неотложност от предоставяне право на студентите сами да избират джендър обозначението, с което желаят да се обръщат към тях?

С течение на годините повишеното университетско съзнание за значението на различността проникна в либералните медии, и то масирано. Утвърждаването на Affirmative action за жените и малцинствата в американските средства за масова информация беше изключително социално постижение. Само че то изглежда затвърди впечатлението, специално сред по-младото поколение от журналисти и редактори, че е достатъчно да се фокусираш върху идентичността и с това си свършил работата си.

Наскоро по време на академичния ми отпуск във Франция си направих малък експеримент, като в продължение на цяла година четох само европейски вестници и списания. Идеята ми беше да се опитам да видя света така, както го виждат европейците. Много по-полезно при завръщането ми обаче се оказа да проумея до каква степен фокусирането върху идентичността е променило американската журналистика. Тази оптика засяга дори начина по който се информира за ставащото в чужбина, което по начало е крайно неудовлетворително. Колкото и интересно да е да четем за съдбата на хората с трансджендър ориентация в Египет, това изобщо не помага на американците да вникнат в мощните политически и религиозни течения, които ще определят бъдещето на Египет, а косвено и нашето собствено. Никоя важна медия в Европа не би си позволила подобен подход.

И все пак идентичностният либерализъм се провали най-драматично на равнището на изборната политика, както току-що видяхме. Във фазите на добро здраве фокусът на националната политика не е върху „различността“, а върху общността, и тя се доминира от онзи, който съумее най-добре да завладее въображението на американците за тяхната споделена съдба. Роналд Рейгън бе майстор в това отношение, както и да се отнася човек към политическата му програма. Същото може да се каже и за Бил Клинтън, който възприе немалко от наръчника на Рейгън. Той дистанцира Демократическата партия от нейното идентичностно крило, концентрира се върху домашните програми, които биха били от полза за всички, и дефинира ролята на Америка в света след 1989. Тъй като изкара два мандата, Клинтън се оказа в състояние да стори много за различните групи в демократическата коалиция. Идентичностната политика, от друга страна, е преди всичко експресивна, а не убеждаваща, поради което тя никога не печели избори – но може да ги загуби.

Новопробуденият, почти антропологически интерес на медиите към гневния бял мъж е показателен както за състоянието на нашия либерализъм, така и за същността на тази толкова злепоставена и пренебрегвана досега фигура. Конвенционалната либерална интерпретация на неотдавнашните президентски избори иска да ни убеди, че Тръмп бил спечелил главно, защото успял да трансформира икономическото недоволство в расов гняв – тезата за „реакцията на белия човек“. Това е удобно, защото затвърдява убеждението за морално превъзходство и позволява на либералите да пренебрегнат онова, което тези избиратели посочиха като най-големите си грижи. Тази позиция подхранва също илюзията, че в перспектива републиканската десница е обречена на демографска смърт – което означава, че либералите трябва просто да изчакат и страната сама ще падне в скута им. Само че изненадващо високият процент от гласовете на латиносите, спечелени от Тръмп, би трябвало да ни напомни, че с течение на времето етническите групи у нас стават все по-разнородни в политическо отношение.

И накрая, тезата за „реакцията на белия човек“ е удобна, защото освобождава либералите от необходимостта да се замислят до каква степен манията им за различността допринесе за това белите, провинциални, религиозни американци да започнат да се изживяват като неоправдана група, чиято идентичност се пренебрегва или е под заплаха. Тези хора не реагират против действителността на нашата така разнообразна Америка; те реагират против вездесъщата риторика на идентичността, под която разбират онова, което наричат „политическа коректност“. Либералите не бива да забравят, че първото идентичностно движение в американската политика е организацията Ку Клукс Клан, която все още съществува. Онези, които играят играта на идентичност, трябва да знаят, че са обречени да я загубят.

Нуждаем се от следидентичностен либерализъм, който да черпи от миналите успехи на предидентичностния либерализъм. Това е либерализъм, който се стреми да разшири основата си, апелирайки към американците като американци и изтъквайки проблемите, които засягат широкото мнозинство от тях; либерализъм, който се обръща към нацията като нация от граждани, решаващи общи проблеми. Що се отнася до по-специфичните въпроси, които притежават голям символичен заряд и могат да отблъснат потенциалните съюзници, а това са на първо място въпросите на сексуалността и религията, подобен либерализъм трябва да действа спокойно, деликатно и с усет за съответните мащаби.

Учителите, изповядващи този вид либерализъм, ще трябва да пренасочат вниманието си към централната политическа задача на демокрацията: да формира ангажирани граждани, познаващи формата на управление на своята страна и главните сили и събития в нейната история. Следидентичностният либерализъм ще трябва да напомня, че при демокрацията не става дума само за права; че демокрацията налага на своите граждани и задължения, като например задължението да се информират и да гласуват.

Преди години бях поканен на събрание във Флорида, за да говоря за прочутата реч на Франклин Д. Рузвелт от 1941 за „четирите свободи“. Залата бе препълнена с местни хора – мъже, жени, черни, бели, латиноси. Започнахме като изпяхме националния химн, а сетне седнахме, за да изслушаме запис от речта на Рузвелт. Като вдигнах очи към хората и видях всички тези различни лица, бях поразен от вниманието, с което следяха това общо изживяване. Вдъхновяващият глас на Рузвелт, огласяващ свободата на словото, свободата на вероизповеданието, свободата от лишения и свободата от страх – свободи, които той настоява, че трябва да станат достояние на „всички в света“, – ми напомни какви са истинските основи на модерния американски либерализъм.

Превод от английски Стоян Гяуров

Mark Lilla, The End of Identity Liberalism. „The New York Times“, 18.11.2016.

М а р к  Л и л а  преподава история на идеите в Колумбийския университет, Ню Йорк. Последната книга на професор Лила е „Крахът на духа – за политическата реакция“ (The Shipwrecked Mind: On Political Reaction).

[1] Лесбийки, гейове, бисексуални, трансджендър – съкращение от английския термин LGBT, в употреба от 1990-те.

[2] Affirmative action, Black Lives Matter – обществено-политически програми за облекчаване на последствията от дискриминацията на малцинствени групи, главно на чернокожите американци.