Прощалното писмо на самоубиеца като литературен жанр

Д ъ с т и н  И л и н г у ъ р т

„Всичко вече е безсмислено за мен, освен вярата в твоята доброта. Не мога повече да разрушавам живота ти. Едва ли двама души биха могли да бъдат по-щастливи, отколкото бяхме ние“. Така завършва трогателното прощално писмо на Вирджиния Улф до мъжа й, Ленард Улф. Това е вълнуващ, незабравимо красив документ, в който се обявява решението да се сложи край на една хронична болка. Чел съм го десетки пъти през годините, очарован, дори запленен от него. Представям си я как пише тези свои последни думи в тесния кръг на светлината от настолната лампа на своето овехтяло бюро; как върви целеустремено по мекия прах на пътеката; как се навежда и пълни джобовете на палтото си с гладки речни камъни; как бистрият, син студ на Уз хапе глезените й. Но винаги се връщам към съдържанието на писмото: безнадеждната задача на една писателка, която се опитва да се обясни – да каже сбогом на своя другар и на своето съществуване – с думи, които изведнъж са станали безсмислени и непокорни. „Както виждаш, дори това не мога да кажа“, четем на едно място, за мен най-трагичното изречение в това трагично писмо: умът, родил „Към фара“, се препъва в собствената си, работеща на пресекулки артикулация.

Патологичното притегляне, което излъчва прощалното писмо на литератора-самоубиец, се свежда до факта, че това е последното нещо, написано от съответния автор. Убеждението, че писателите притежават специална връзка с езика – даваща по някакъв начин израз на неизразимото, – може да послужи като извинение за любопитството ни към онези моменти на литературна екстремност и светлината, която хвърлят върху ненарушимото тайнство на смъртта. Това любопитство не води началото си (или поне не изцяло) от романтизма; според мен то идва от дълбоко вкоренения у нас интерес към най-загадъчната черта на живота – неговия край, и от убеждението, че писателите, най-големите описатели на живота, са в състояние да предложат аналогичен поглед към неговата обратна страна: един ефимерен проблясък, дъх от царството на мрака. Разбира се, че не бива да сравняваме прощалното писмо на писателя с неговите романи, пиеси или стихотворения – дълбоко обмислените и трайни произведения, създадени при други условия, но все пак мисля, че си струва да видим как прощалното писание приляга, как усложнява или дооформя едно творчество. Може ли, с други думи, прощалното писмо на писателя-самоубиец да се чете като литературен жанр?

Съществуват, разбира се, различни начини, по които човек може да се сбогува със света с думи. Прощалните писма могат да бъдат утешителни, тъжни, смешни, поетични – понякога всичко това наведнъж. Те могат да отразяват тона и почерка на авторовото творчество, или пък да приемат нова форма, родена в сянката на предстоящия край. Има и такива, които трудно се поддават на описание. Да вземем Мисао Фуджимура, японския ученик, който се хвърля във водопада Кегон в Нико, защото е бил отблъснат от момичето, което обича. Преди това обаче той написва кратко прощално стихотворение, което издълбава върху кората на едно дърво и с което остава в историята. Ето няколко реда от него:

Истинската природа на цялото сътворение

Се съдържа в една дума – „непонятно“.

С тази болка, съм готов да умра.

За пръв път разбирам.

Големият песимизъм не е нищо друго освен голям оптимизъм.

Има нещо удивително преднамерено (и призрачно красиво) в решението на такъв млад човек като Фуджимур, който е бил едва седемнайсетгодишен, когато се самоубива. Ако смятаме прощалното писмо на самоубиеца за нещо парадоксално живо, шепа думи, насочени към бъдещето, тук имаме един в буквалния смисъл на думата васкуларен документ: юношеско отчаяние, съхранено в кората на един кедър.

Прощалното писмо е също така и исторически документ, чието съдържание може да се разглежда като словесен контекст на екзистенциалните текстове на самата история – един вид човешки маргиналии. Писателят Щефан Цвайг, прокуден в изгнание от нацистите, страдащ от загубата на мултикултурния хуманизъм на Виена, се самоубива заедно с жена си, поемайки огромна доза веронал; двамата са открити, уловени за ръце, в леглото на жилището им в Персеполис, край Рио де Жанейро. Бележката, която Цвайг оставя, представлява присъда над провала на неговия век и потискащ портрет на едно отчайващо изгнаничество: „След шейсетата година са необходими особени сили, за да започнеш всичко отначало. А след дългите години на безотечествено скиталчество, моите сили са изчерпани. Затова смятам, че е по-добре да приключа живота си сега, изправен, като човек за когото духовният труд винаги е бил най-голямо щастие и лична свобода – най-ценното притежание на тази земя“.

След като големият поет Джон Бериман скача от моста върху замръзналия бряг на река Мисисипи (като преди това помахва на една минаваща кола), жена му Кейт намира в кошчето за боклук следната бележка, написана върху смачкан плик за писмо: „О, Кейт, моя любов, ти направи всичко, което бе по силите ти. Аз обаче съм един досадник, който не става за нищо. Забрави ме, омъжи се отново и бъди щастлива“.

Писателят Артър Кьостлер (част от друг самоубийствен брачен тандем) също оставя бележка със съвсем трезва преценка на своето заболяване, заедно със стоическото допълнение: „Искам моите приятели да знаят, че напускам компанията им с мир в душата, с известни боязливи надежди за деперсонализиран живот след смъртта, отвъд границите на пространство, време и материя и отвъд границите на нашата способност за разбиране. Това „космическо“ чувство често ми е давало сили в трудни моменти, включително и сега, докато пиша“.

Ако тези прощални послания разкриват известно прагматично отношение към напуснатия живот – съображения, наставления, пожелания за един живот, в който авторите им няма да участват, – има и прощални писма, които ми се струват перформативни и чисто естетически. Искам да кажа, че в тях не се прави опит да се мотивира актът на самоубийството, нито пък се изразяват някакви надежди за света; в тях по-скоро е налице известна двусмисленост, като авторът изчезва зад завесата на поезията. Имам предвид, да кажем, магьосника на булевардната литература Робърт Е. Хауърд („Няма никой – всичко е готово, вдигнете ме на клада/Празникът приключи, светлината пада“) – стихове, взети както се оказва от Виола Гарвин; или руския поет Сергей Есенин („Не тъжи и не сключвай печално вежди/в тоз живот да умреш не е нещо ново“). Долавяме, разбира се, болката, но поезията й придава абстрактно измерение, тъй като превръща индивидуалното страдание в универсално състояние и го разтваря в поетическата традиция. Да си отидеш от този свят с едно стихотворение означава може би, че изкуството, с присъщата му неопределеност, е най-смисленият начин да се разделиш с нещо така загадъчно и ефимерно като съществуването.

Има и предсмъртни писма, които по една или друга причина не са стигнали до очите на обществеността, както с непримирима болка трябва да признае литературният биограф в мен. Майката на Джон Кенеди Туул, автора на „Конфедерация на тъпаците“, унищожава самоубийствената му бележка, след като я прочита, и до края на живота си разпространява противоречиви информации за съдържанието й. Безгранично е любопитството ми към предсмъртното писмо, което Дейвид Фостър Уолас оставя за жена си – но това е лична сфера, която никога не бих си позволил да наруша. Харт Крейн, един от любимите ми поети, изобщо се отказва от прощално писание, като просто извиква „сбогом на всички!“ и скача от палубата на парахода „Оризаба“. Какво остава от твореца – или тоталното му отсъствие – в тези прощални послания, какво е искал да каже с последните си думи е източник на дълбока мистерия за мен, почти физически копнеж да разбера. Тези заключителни текстове, които липсват в събраните съчинения, са като страници, откъснати от края на един роман. Чудя се какви ли тайни съдържат, чудя се на тяхното мълчание и на онова, което остава неизречено, чудя се на чисто човешкия импулс да обясниш или разкрасиш края си.

Струваше ми известни усилия да напиша този текст, тъй като чувам хор от възражения, че не е моя работа да чета чуждите предсмъртни бележки; че съм фетишист; че тези бележки не са литература, а трагедия. Макар да разбирам тези съображения, аз не ги споделям, или поне не ги споделям изцяло. Мисля, че четенето на „Съновни песни“ е по-голяма интимност от познаването на съдържанието на онзи смачкан плик в кошчето за боклук на Бериман; че Върджиния Улф се разголва повече във „Вълните“, отколкото в посмъртното си писмо от 1941.

Сами по себе си книгите са нещо като малка смърт, изживяване на промяна и край, самоубийства, от които се завръщаме трансформирани. Това мисля е част от тяхното огромно въздействие. Нищо чудно тогава, че мнозина от нас четат с интерес литературата на самоубийството. Аз поне се завръщам винаги с чувство на благодарност към този вид литература, винаги с удивление от способността да редиш думи, изправен пред бездната, да римуваш дори собствения си край.

Превод от английски Стоян Гяуров

Dustin Illingworth, The Suicide Note as Literary Genre. Literary Hub


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s